Алкохол

 

Алкохолизъм

Жертва на собствената си пасивност

Прощално писмо

24

алкохол, алкохолизъм, алкохолна зависимост

След анестезията пак е самота

Алкохолизъм, алкохолна болест, алкохолна зависимост. Царят вече е гол и сам. Но.., ще живее ли царят? 

Гол и сам, така се ражда човек. Пътят, който му предстои да извърви, е метафора на личностовото му развитие. Сам. Колко трудно ни е да приемем тази житейска алтернатива, че имаме право да сме в преживелищната й динамика, понякога? По-скоро невъзможно, ако продължаваме да сме скептични по отношение на всичко различно извън защитните ни механизми за оцеляване. Онези от тях, единствено, които мозъкът ни отчита за релевантни на програмата му за телесен и психичен хомеостазис. Но, реалността е пълна с преживелищни изненади и, както обикновено, все отнякъде ще бъде „изстрелян“ (видян, чут или изфантазиран) онзи активиращ стимул, който ще изисква различен отговор, от тези заложени в софтуера на програмата ни за оцеляване. И тази различност ще компрометира бъдещата сигурност на нашата личност. И ние ще страдаме. Без защита сме изложени директно на страховете си. Голи и сами.

Гол и сам, не само. Между голотата, самотата и базисните ни страхове остава само генерализираното клише на неработещото вече Трябва, което сработва като преживяване за необичаност или неуспешност. И нищо, страхът е гол и безпощаден, а ние сме безпомощни. И ще стоим в болката дълго, някои до края, защото не сме и подозирали, че има ефективни психотерапевтични средства за интернализиране/научаване на различни поведения, нови, само чрез подлагане на реконструкция на начина, по който сме мислили до момента. И, доказано е, психотерапията работи ефективно, както по отношение преживяванията на човек, така и по отношение на неговата личност. Пътят на промяната също не е лек, но „24“ е табелата по пътя ни, която можем да видим сега или малко преди края на жизнения ни континуум. А избора си е наше право, което никой не може да ни отнеме. 24 също е избор. Психолог или психотерапевт, не знам? Вредна употреба или алкохолизъм? Зависимост?

По вселенска презумпция, хората сме социални същества. Социални по презумпция, но реалността се задвижва и ни приема през нашите адекватни преживявания за нея, а не през дисфункционалните мисловни модели (схеми), в които я въвличаме и, видите ли, как би трябвало да се случва живота ни в нея (нашите правила, разгънати в обичайното ни поведение). Мислите, които мозъкът ни пречупва, не само през своята емоционална паметова обремененост, идваща от моделирането на характера ни, но и от генетичната схема, които ведно предопределят личностовата ни позиция в реалността. Трудностите, обаче, при покриване на вселенската социо-адекватност през обичайното ни поведение, бихме могли бързо и лесно да заместим със законен и евтин анестетик. Упойката се нарича алкохол. След анестезията пак е самота. После отново е алкохол. Болестта се нарича алкохолизъм.

Сам. Колко трудно, дори невъзможно ни е да се справим със себе си, другите и бъдещето в тази несъзнавана перспектива, съчленена имплицитно в преживяванията ни за изоставеност, отхвърленост.., необичаност. Затова, още при най-слабите сигнали за раздяла, чието значение в повечето случаи е тотално преекспонирано, през познавателната ни представа за случване на връзките между хората, ние реагираме през уязвимото дете в нас. А различното поведение, това на здравия възрастен, изисква време и мотивация, за да се култивира (интернализира) в личността ни. И ние страдаме, боли ни. Ценностната ни ориентация се разклаща.., и в един момент поведенческата ни реакция е в активен избор на анестезията пред болката, на магията пред реалността. И ние вярваме в тази магия и сме пленени от нея, защото алтернативните ни мисловни и поведенчески модели са изчерпани. Но никой не ни каза, че всяка магия си има цена. И цената на тази е 24. Тази магия се нарича алкохол. Болестта – алкохолизъм.

Боли, знаех че ще боли, но сигурен бях, че този ден никога няма да настъпи. Никога! Боже, нямам оправдание! Но, не съм готов още. Мога да започна на чисто! Можеш ли да ми подадеш ръка, сега? Точно в този миг се нуждая от Теб повече от всякога! Не съм готов да си ида все още! Последен шанс, моля! Не съм готов още! Пътят ми не е свършил! Защо мълчиш!

Боли. Сега си отивам. Завинаги. Болестта ми се казва алкохолизъм. Рано е. Страх ме е. Мислите са катастрофални и натрапливи. Плача. Замислям се за думите на психотерапевта си: алкохолизъм не е диагноза, а симптом на личностова дисфункция. По-скоро тъгата е моята болест. Тъга и алкохол… алкохолизъм… тъга… личност… край с мен… плача.

През сълзите си, тук и сега, това е, може би, последния ми опит да кажа всичко, което не съумях да изрека през целия си объркан живот. Не бих желал да ви отегчавам. Не съм жертва никому, освен на себе си и собствената ми алчност за щастие. Сега, въпреки че съм на финала на младия си живот, давам си сметка, че не се случих в него както бих искал. Следвах едни, на всяка цена, позитивни правила, през които компенсирах невъзможното за мен приемане на страданията в живота ми. Гледах действителността през розовата бленда на една фантазирана задоволеност! Задоволеност в един чисто материален аспект. А моят емоционален живот? Какво за него? Какво не бих дал Бог да ме погали сега, преди да отнеме искрата от очите ми. Какво не бих дал!

Живот във фантазия, сега осъзнавам това, но смъртта се случва в реалността. Живата реалност, която, като най-съвършен математик борави не само със събирането на фактите, но и с тяхната разлика – и това е дъното, което не бихме могли да пренебрегваме, защото неговото проявление е част от живота ни – неговият негативен аспект. Не научих това по-рано.

Защо не научих това по-рано? Дали това не е последния урок на Господ, който да ми даде спокойствието, от което така ще се нуждая в отвъдното? Дали това не е последния урок на Господ, с който Той ми казва, че ми е простил, и аз също трябва да простя на себе си и света? Дали това не е Неговият начин да ми подскаже, че само така бих могъл да се опитам да пренапиша новия ген в колективния генофонд на Сътворението? Откачено ли ви звучи? Може би, но аз продължавам да търся спокойствието си в реалността и различните си очаквания за него отвъд нея. Всичко, което по някаква, давам си сметка, независеща от мен причина съм таил толкова време в гневната си душа.

Добре. А кой, по позитивен начин, ще обясни на 73 годишната ми майка, колко достоен човек съм бил? Кой ще си позволи това лицемерие? А защо достойните хора си отиват рано? А моята потребност от щастие? Защо аз? А моята потребност от концентрирано щастие? Защо, откъде ми дойде тази лакомия на главата? Кой ще излъже вместо мен? Разбирате ли, прецаках се. Прецаках се сам.

А болката си стои. Болката, която, дори в този преломен момент, продължава да търси проявлението си – липсващото парче от недовършения пъзел на една прекалено усложнена лична история. Непозитивна. Моята.

Дали съм личност? О, да, бях, повярвайте ми. Личност, при това, много различна от представата ви за нормалност. Но не е лудост. Може би, ако бях „превъртял“ преждевременно, ако бях се загубил тотално в нереалността на налудните преживявания, ако щете, щях да се спася. Но аз бях буден през цялото време и страдах в свръхсензитивната комуникация със страховете си. Моят психолог ги нарече – отхвърляне, изоставяне и необичаност, знам ли, сигурно е това, не съм психолог, а откровен и интелигентен алкохолик. И какво от това? Не исках никой да ме разбира, бях си самодостатъчен и саможив. Преживявах хората като по-справящи се от мен, себе си като слаб, необичан и неуспешен и, моето място, някак, не беше сред тях.

Да, моето място никак не беше сред тях. Хората, те ме унижаваха ежечасно, дори с начина, по който гледаха на мен, и живееха само за това, как да отстранят дефектното парче от обкръжението си. Дефектното парче бях аз. Вярвах в това. В началото беше трудно.., но както всеки оригинал може да бъде фалшифициран, аз бързо намерих начина и средството за подмяна на реалността – комуникацията с копието й, а не с нейния оригинал беше шанса ми да надмогна себе си в страховете ми. Копието се наричаше алкохол. А желязната му хватка – алкохолизъм.

Много ли говоря? Сигурно, защото времето ми е малко. Времето ми за живот. Живот за малко. Моят? Живей бързо, умри млад! Като заглавие на хипарски роман от 70те на миналото столетие. Нали? Не, не е моят роман, на някой лаком фантазьор е. 

Алкохол. На 43 съм и съм алкохолик. Житейската ми история не струва, но поне е кратка и ясна. Живота ми не се нуждае от никаква доза интелектуална компенсация. Съзнавам, че интелектуализирам, обаче, въпреки че имам знание за реалността, че не търпи излишности. Скоро няма да съм вече алкохолик, а бивш такъв. Защото ще съм мъртъв. Много-скоро другите щяха да говорят същото за мен, но в едно друго време и с доста по-прости думи. Друго време, в което действието вече ще е приключило: „Беше болен от алкохолизъм.., алкохолик. Мир на праха му! Нямаше как да изпие целия свят, горкия човек, за къде бързаше толкова? Ама отърва се, бедния човечец. Нека почива в мир. Беше добър човек.., аз не знам де, но, нали, за мъртвите или добро или нищо“. Ебаси лицемерното дърдорене!

Да, ама мен, съвсем скоро, няма да ме има вече. Каквото и да говорите, аз не го чувам. Не успях да се сбогувам с никого, защото продължавах да се успокоявам до последно, че мога да се справя с това бреме. Всъщност, бреме ли беше? Алкохола беше стимул за предефиниране на предопределените в характера ми поведенчески модели, и някак, средството за директно полагане на неудобната темпераментова предопределеност във виртуалния капан на анестезията. Анестезията на страха. Страх от реалността. Реалност на болката.

Искам сега, преди началото на края си, ако успея да повярвам в тези си мисли, разбира се, да намеря за какво да се хвана. Искам да съм бил хранещ човек, раздал себе си на другите, оставил нещо след себе си. Искам! Реалността, обаче, току що ми удари поредната си плесница – спирали били животоподдържащата система, защото черния ми дроб бил отказал да се съпротивлява тази сутрин. Белите престилки си позволиха да споделят опасенията си пред болничното ми легло, мислейки ме за заспал. Едната каза 24 часа, не повече. 24! Двадесет и четири.

Алкохолалкохолизъм... алкохолик… алкохолици… Ебати фиксажа. Ще приключа с гадния алкохол!… веднъж завинаги. Ама, не ми се умира все още! Защо Господ продължава да е в нежеланието си да ме чуе? Милосърдният Вседържател на всичко видимо и невидимо. Виж в душата ми, Господи, извън нея съм по-черен и от катран. Зърни вътре в душата ми, Господи, и ще ме намериш, както аз намерих Теб. Нуждая се от Теб! Искам Те тук и сега, веднага! Гладен съм за теб, Господи! Майната му на алкохолала! Никога повече алкохол, никога!

Недохранен съм, да, така казва и моят психолог (който твърде късно започнах да посещавам), по повод многословието, в което често изпадам: „Като да нахраниш другите, защото ти самият си гладен“. Гладен за емоции, за нови преживявания – неанестезирани, които ми е писано да не „вкуся“ в този живот.

Отново бях сам. Картините препускаха под клепачите ми със скоростта на светлината. И препускаха, и препускаха… и, ТРЯС, в един момент филма на живота ми се стопира в детство, което не разпознавах в преживелищната си история:

бях на село, беше лятната ваканция… на осем, не повече… на центъра на селото… сам… нямаше деца около мен, нямаше никого. Оглеждах се в неведение и търсих рационални отговори срещу безлюдието. Скърцането на ръждивите метални тежки порти на църквата се оказаха единствения звук, който разцепи лятната мараня на селската чаршия. Погледнах инстинктивно натам и се вкочаних от ужаса, който само едно 8 годишно дете можеше да изпита в цялата му безмилостност. През металните врати на Господния дом започна да се изнизва тънка черна нишка, която се движеше към мен. С приближаването й, постепенно очертанията на черната нишка, изгубени в летния зной, се проясниха и ясно видях каквото видях. Старци, които се движеха в колона по двама, всички с ниско наведени глави. Отпред, петима, сякаш водиха този парад на отчянието. Четиримата носиха ковчег, а петият вървеше пред тях, държейки голяма снимка в ръцете си над ниско приведената си глава.

Черно-бяла фотография. Това бях аз.

Старците бяха мъртви, разпознах дядо при тях. Добре, но моето място не беше там. Събуди ме, Господи! Моля те, събуди ме! Страх ме е! Моля те! Това ли беше всичко, с което да запомня живота си? Върни ми добрите спомени, моля! Това ли беше лайтмотива на жалкото ми съществуване – една чаршия, аз на 8 насред знойно лято в центъра на собственото си погребение? Какво да си взема от този сън? Дари ме с нов спомен, моля те! Не съм на 8, на 43 съм! Защо, Господи, не ми показа този сън преди да започне разпада ми? Защо трябваше да чакаш да откаже черния ми дроб, бъбреците…? Защо, Господи? Аз ли не разпознах знаците ти по пътя си, или тотално ги пренебрегвах в безбожието на пиянската си мъдрост? Въпроса ми се оказа риторичен, а отговорът щеше да отеква дълго в съня ми. Не беше сън, обаче.

Не беше сън. Очите ми бяха широко отворени, а аз бях в болничното си легло. Не беше сън.

Какво ми даваше алкохола? Сигурност и независимост. Виртуална. Кратко и ясно, нали? Но вие не спирайте! Прочетете ме, моля, до края.., няма да досаждам още дълго. Огледайте се в мен, припознайте се, ако си позволите, и направете всичко по силите си, за да изтриете този нездрав образ от своята проекция в огледалото на своята лична история… пренапишете я.., и ако ви е трудно сами, не се колебайте нито миг, а потърсете помощ.

Какво ми отне алкохола? Всичко, от което съм се нуждаел. Защо съм продължил, след като съм съзнавал как си преча, ли? Защото е болна личността ми. Сега, аз погребвам една болна личност, моята. Тялото си също. Но духът ми.., духът ми, на непокорното и уязвимо малко дете, който така и нямаше възможност да се извиси, потискан от неспособността ми да разкривам себе си пред другите, досега, вече даде експресия на болката си. Другите, които понякога натрапваха себе си в личността ми, а аз се страхувах за и от тях, въпреки всичко.., страхувах се да не загубя любовта им, одобрението им, приятелството им. Алкохола беше резонната екстензия, помагаща ми да балансирам по отношение на несвоевременно изразяваната ми позиция в реалността. Бях най-гневния човек на света. Знам, че не ви се вярва, но сега, в този протяжен миг на последно откровение, аз знам по-добре от вас кой бях, всъщност. 

Алкохол. А досега, без алкохол какво бих постигнал? А с алкохол, какво бях постигнал? Ниско долу. Овчата перспектива. Как се живее с това? Алкохола беше спасението ми от натрапливостта на преобърнатата ми личностова перспектива – липсата на самочувствие и тотално отричане на всичките си потребности. Поне в началото, преди да започне да отнема всичко.

Винаги съм знаел, че мога да се спра, когато пожелая. Сега, обаче, знам какво е зависима личност и не съм толкова наивен да се доверявам на незрялото в спомените ми уязвимо дете с инфанилни представи за свобода, автономност, обичаност, сигурност, спонтанност… аз, който влязох в зрелостта с една единствена нагласа – сляпото подчинение на послушния изпълнител на непоискани добрини. Да, исках да бъда добър с всички. Вече знам, но научих твърде късно, че за да съм в полза на другите, първо е трябвало да се срещна със себе си, да помогна на себе си първо.

Алкохола ме правеше спокоен. Спокойствие, което ми даваше основание да се разхождам гол у дома и да разговарям със света.., да кроя планове за бъдещето.., да казвам НЕ на болката в живота ми по един отстояващ начин…

Гол и Сам. Така ще си отида скоро. Трудно ми е да го приема. Не съм се сбогувал с кого, още? А има ли с кого? Ще се намери ли поне един човек, който да ми даде прошка? А имам ли сили да си я поискам? Не съжаление! На съжалителите, майната ви, не сте повече от жалки лицемери! И на погребението си не ви ща! Като се замисля, обаче, ако не сте вие, всъщност, на погребението ми няма да присъства никой. Елате, елате, моля, ще хапнете, ще разлеете малко вино на земята за мъртвия.., за мен.., но повечето ще остане в чашите ви, нали така… ще има и храна… така повелява религиозния етикет… малко черно, малко сълзи и до пладне ще сте вече в друг филм. Не, давам си сметка, че това което сега правя е проекция на неприемането ми на неизбежното – на финала. Вие не сте виновни, разбира се.

Никой, освен мен няма вина. И не си заравям главата в пясъка в безсмислени самообвинения. Защо тогава, сякаш, все другите обвинявам за собствения си провал? За каква прошка мисля, след като нападам непрекъснато нищо неподозиращите хора? Защо продължавам да съм толкова садистичен и непреклонен? Никой не ми е виновен, само аз. Аз бях човека, който наруши своите правила. Аз бях човека, който си отиваше. Аз бях алкохолика, аз страдах от алкохолизъм, не другите.

Това беше реален случай, в който си позволих да вплета и мои думи, без да бягам от контекста на последното писмо на един човек, който вече не е сред живите. Беше. Един интелигентен млад човек, който имаше алкохолен проблем. Алкохолизъм, да. Последните срещи с клиента ми бяха в болницата през март тази година. 24, в крайна сметка, се оказа нереалистична прогноза. Отиде си още същата вечер. Бил е спокоен на края. Беше си простил.

Петър Петров, психолог, Варна, ноември, 2016

Leave a Reply