Асертивност

 

Асертивност

 

Асертивна комуникация

 

И вълкът сит, и агнето цяло

 

Трудно ми е да изразя своите намерения, желания, позиция.., най-общо – нужди, защото очаквам, че те няма да бъдат адекватно посрещнати от другите. Подобни очаквания ме повличат още по-надолу в преживяванията ми за себе си през другите, че ако доброволно не посрещам техните потребности, то несъмнено ще съм в една нежелателна позиция спрямо тях – необичан, нехаресван, неуспешен, отхвърлен, непотребен, пренебрегнат, провален…

Много се е изписало за асертивността като своеобразна форма на отстояващо поведение. Сега, вероятно ще прочетете позната ви вече информация, но смея да оповестя този свой опит в правото, което ми е дадено свише. Специфично човешко право, извън генетичното наследство и историческия ми опит (темперамент и характер), които напират личностната изява, но определено, по друга причина. Право, наше изконно, през участието ни в Сътворението, ако щете, и желанието на Създателя за справедливост и щастие. Справедливост и разбиране между хората. Или не? Оборете ме! Нали това е част от играта, която ние хората играем интерпретирайки реалността? И в тази именно интерпретация се крият и всички подводни камъни – защото тя, твърде често, не е във фокуса на обективното аргументиране, а такава, когнитивно изкривена през нашата темпераментова и характерова преднамереност, от където произлизат и всичките ни базисни страхове (вярвания, убеждения, схеми).

Асертивност = ИМАМ ПРАВО!

Асертивност ≠ ТРЯБВА!

Асертивност = граници+смирение

Асертивност = ИМАМ ПРАВО ≠ ТРЯБВА. Повече не се нуждаем от правилоналагащия императив на ТРЯБВА, служил ни в едно минало време, а директно си вземаме от колективния опит от асертивно-комуникативната практика. Директно, защото правото да сме себе си, е право на отстояващия се човек. Отстояващият се човек, който има смелостта да поема отговорност и за последиците от собственото си поведение. Той е този, който прави изборите в живота си и пръв се задвижва към своите потребности.

Задълженията на асертивната личност са безмилостно ниглежирани под на манифеста на ПРАВАТА, но категорично присъстват в тях, вече в пренаписания код на отговорността, която, в случая, няма заповеден характер. Моите права. Твоите права. Помним и това, обаче, че човек се нуждае от разбиране и емпатия – държим това в главите си, докато предефинираме в движение ригидните си правила (Трябва). Вече нищо не трябва и равноправието е възстановено:

  • Аз имам право да съм в страховете си и нямам притеснения да говоря за тях, защото това ме освобождава от излишен емоционален товар;
  • Аз имам право да сгреша докато разговарям с теб и да поема отговорността за своята грешка;
  • Имам право да се конфронтирам с теб, ако поведението ти към мен застрашава моите граници;
  • Аз имам право на свое мнение, а ти не си длъжен да си съгласен с него; Ти също имаш право да не си съгласен с мнението ми и да изразиш свободно това си несъгласие срещу мен;
  • Имам право да не те харесвам, по същия начин, по който и ти имаш това право – не можем да харесваме всички;
  • Имам право да ти отказвам без да се аргументирам, ако съм преценил това поведение за правилно;
  • ..
  • .

Асертивните умения, обаче, могат да се превърнат в едни общодостъпни клишета от инструментариума на нарцистичния манипулатор. Манипулация, защото като всяко социално умение, асертивното поведение може да се култивира в съзнателна инструментална комуникация извън логиката на „Аз печеля, ти печелиш!” Хайде да си припомним, какво се случва преди избори и така аргументирано да оборим или приемем подобно схващане, като през спомена за политическото говорене, ще схванем още по-цялостно оня деликатен момент опосредстващ асертивната комуникация – подчинението, по-специално – инструменталното подчинение. Политиците, особено преди избори, са майстори в това да ни делегират фиктивно парчета от своята власт. А, останал с такова впечатление, потенциалния избирател в един момент влиза в масовата психоза на предоверяването: „Най-сетне един дето не е лаком като другите!” Аз наричам това добър пъблик рилейшънс, а колкото до политика, религия, култура и морал, не съм променял мнението си от доста време – средства за целенасочено въздействие върху масите. Властта променя, нека да е ясно – там асертивността се разисква единствено в разбирането за сития вълк.

Имам ли право, обаче, да мисля така? Имам право не само да мисля, но и да правя каквото си искам, ако с поведението си не накърнявам свободата и достойнството на другите, с които съм в интеракция. Точка.

Колко бездушно звучи маса, нали? И ти ли си в стадото? Значи, спираш да четеш! Затова пък, ние продължаваме, като ще се опитаме да проследим повествованието на една стандартна асертивна конфронтация, движеща се по стъпките на качественото и отстояващо експресивно изложение.

Представете си сега, че нещо, някъде, докато сте били с някого, се е случило, във връзка с което във вас веднага сработва едно старо почти колкото вас базисно вярване, очакване (спомен, че случващото се ви е унижило) „Аз съм унижен!”

  1. Изразяваме своята емоция във връзка с поведението на отсрещната страна, което я е провокирало. Изключително важно е вербалната и невербална експресия да е адекватна на емоцията, която я поражда, а още по-важно е да е своевременна – тук и сега, не по-късно. Прим. „Гневен съм ти в този момент! Толкова съм ти ядосан, че едва сдържам гневът си! Гневен съм ти, затова сега ще ме изслушаш, както аз изтърпях твоето поведение към мен!”
  2. Мотивираме своята емоцияпо време на целия отстояваш конфронтационен блок, държим в главата си нещо много-важно – не конфронтираме личността, а поведението на този човек, което е активиращия стимул, във връзка с който ние реагираме по определен начин. Т.е., недопустима е употребата на квалификации, обидни епитети, оценки и етикетиране, които да дискредитират личността на дригия. Прим., „Как си позволи да споделиш тази твърде лична за мен информация пред хората, от които зависи съвместния ни бизнес? Като мой приятел и партньор в бизнеса, как си позволи да смесваш приятелското ни говорене с професионалните ни приоритети? Тези хора бяха тук, за да правим бизнес, а не да слушат за двата ми развода.., не разбираш ли, че това ме компрометира пред тях като човек, който не държи юздите на живота си в ръце.., какво остава да прави добър бизнес. Разбираш ли ме! Ние сме равноспоставени партньори и ти ще се държиш подобаващо на тази равнопоставеност!
  3. Подчинение – онзи момент, без който конфронтацията няма да се побира в стандарта за асертивност. Онзи момент, през едно различно поведение, който ще подсигури „печалбата” и за двете страни. Онова поведение, след което, по-вероятно е и „вълкът да е сит и агнето цяло”. Как да съчленим подчинението в конфронтационния алгоритъм? Просто е: намираме сили да утвърдим другия, въпреки дисквалифициращото му, по-рано, поведение спрямо нас. Прим. „Въпреки, че съм ти толкова гневен в този момент, аз съм повече от сигурен, че ти осъзнаваш това което се случи току що. Защото те познавам отпреди и знам, че си земен, искрен и много-директен човек, на който съм разчитал в най-трудните си моменти…, ти си човек, който всеки би се радвал да нарече свой приятел.., НО…”
  4. Изразяваме своята нужда (поставяме ясни граници)Колко е просто: споделяме как се чувстваме през адекватна експресия.., мотивираме се защо не сме ОК с това поведение.., намираме начин да вмъкнем и доза подчинение, за да заздравим агресивната си реакция.., и накрая директно споделяме от какво имаме нужда по отношение на поведението отсреща, за да не изпадаме друг път в подобна безсмислена ситуация – прим., „…НО, имам потребност оттук насетне, да си по-отговорен към съвместната ни работа и никога да не си позволяваш да говориш за моя минал или настоящ семеен живот.., никога, по никакъв повод”.

 

Това, което е общото между почти всички интерпретации по въпросите касаещи асертивността е употребата на понятията за агресивност и пасивност.., а някъде там, между тях, би следвало да е зоната на толерантната комуникация, обозначавана като асертивно поведение. Асертивното поведение е по-близо до идеята за агресия, но като своевременно поставяне на ясни граници, срещу пасивната постановка при характеровото блокирано изразяване, при което агресивната енергия се комулира в субекта на страха, вместо да се изнесе навън (мазохистичния цикъл на конкретната характеропатия), малко преди да се отключи характерната садистична компонента – наказателя в нас.

В основата на неасертивните умения стоят неадаптивни когнитивни модели и страхове (схеми), оголени в неадекватността на обичайното ни поведение, в неадекватността на едни безсмислени ТРЯБВА (нашите правила), ангажирани в защитна формация срещу новото, различното, необичайното, спонтанността, играта, експресията, свободата… ТРЯБВА, държащи ни извън реалността на тук и сега, обслужвайки минала и очаквана събитийност (депресивна и тревожна симптоматика).

Нека не съм прав. Добавяйте, променяйте по ваше усмотрение, моля, това е пътят да излезем от робските окови на неасертивността, на сляпото подчинение и садо-мазо синдрома. Да, вероятно от доста места ще се наложи да чуя НЕ.., да чуя критика.., но това не означава за мен, че нямам право да изразя мнението си. Точно обратното. Знам, че не на всички ще се хареса съдържанието на този текст, като и начина му на поднасяне, ама да ви успокоя, аз също не харесвам всички хора.

Другия сценарий е да продължим да търпим своеволията на гнусния шеф, спящ на челна стойка откакто се помни. Вечно недоволния и наказателен шефчо, на който му увисва брадичката още на полуфразата „Гневен съм ти, защото……!

Гена си е ген, но страховото бреме в характера ни може да бъде оспорвано, приемано и дисквалифицирано адекватно в терапията. За да сме по-удовлетворени в реалността, нека направим първата крачка, различната.

Разликата се нарича асертивност. Разликата поражда разлика.

 

Петър Петров, психолог, Варна, март, 2017

Leave a Reply