Болестта

 

Болестта

Психосоматичен прочит

 

Ние живеем в болестта. Егото, обаче, отпуска своята хватка твърде късно, съблазнявало ни през целия ни съзнателен живот в неустоимата си провокация към властта, за да разберем по-рано, колко малки сме всъщност. За да разберем по-рано, че единственият път към разбиране на себе си и болестта си, едно и също е, е като доброволно й се преклоним. Усетим ли веднъж първичността на тази динамика – себе си и болестта си – няма да разграничаваме никога повече тези два фрагмента от генералният контекст на човешката личност в интеракцията ѝ с преживяванията на човек. Няма, защото, ние хората сме болни от себе си. Не вярвате, все още, нали? Болни, понеже не сме научени да приемаме себе си в цялостта – тук и сега (нашите актуални преживявания) и там и тогава (нашата историческа и генетична памет). Болестите са част от тази цялост. Трудно ще е да схванете това глобално взаимодействие през религиозния нюанс или, да кажем, през интерпретацията на масово-психотичната културна и морална пропаганда, но това не е мой проблем… може и ваш да не е, просто спрете да четете. Просто, продължете да защитавате егото си. Продължете да седите само в болестта, вместо да се запознаете най-сетне и със себе си в своята цялост. Продължете да не вярвате, че и болестта, и здравето са заложени като конституция във всеки от нас още с раждането ни. Продължавайте да храните егото си по този начин, в най-грандиозната от всички болести – тази, да боледувате от себе си.

А нуждите ни? Къде остават потребностите ни в този диалог, чието логично следствие е проглед към нашата емоционална свобода?

Един човек ме въвлече в подобно мислене. Един човек, който продължава да е важен за мен, въпреки цялата емоционална болка, през която преминах, докато му се доверя. И един човек понякога е достатъчен в социалната си нежелателност към теб, защото си се оказал важен по някакъв начин за него или, защото е бил професионално ангажиран да те срещне и с тъмната ти страна. Тъмната ти страна или, срещата с онази част от теб, която ревниво пазиш в най-глъбинните дебри на своето несъзнавано. Един човек, който ме научи да се грижа за себе си, като не отричам тъмнината вътре в мен, а доброволно да приемам нейните послания. Доброволно, без да отричам, съ-отнасяйки тази реактивност към „светлата част от деня“, към видимото в и за нас, което е само на повърхността на нашето обичайно поведение.

Повечето хора, по време на целия си жизнен цикъл, не проумяват в нито един момент от краткия си земен престой, че борбата с болестта е, всъщност, безсмислена борба със себе си. И да, по-важно е да се опитаме да се научим да разчитаме сигналите на болестта. Трудна задача, защото често ще е свързана с преживяване на психичната болка от там и тогава.., с повторно преживяване на една отдавна потисната емоция, за която тялото ни днес дава безпогрешни сигнали.

Никой не се е родил научен, но винаги има надежда да срещнем правилните хора. Правилния човек, който смело да ти каже, че болката ти в главата, всъщност, ще отмине, когато спреш да си я блъскаш в непробиваеми стени.., или, че пеперудите в стомаха ти, ниско долу, не са симптом на онкологичен синдром, а само телесна реакция на потисната емоция. Един от тези хора е възможно да е вашият психолог или психотерапевт, но не е задължително. Може просто да сте с точният приятел в точният момент. Да сте срещнали правилният човек на улицата, на чаша кафе или бира.., в обикновения живот сред другите като нас. Но един ден, когато се случи да подложим на съзнателна ревизия тези симптоми, през принципната система на нашата личност, през нейните базови страхове и очаквания, резонният отговор на тези усилия е, най-малко, да имаме хипотеза за тяхното послание.

Болестта е като вестоносец. Винаги се появява, за да ни каже нещо важно за нас самите. Какво, нали не мислите, че е удачно да убием вестоносеца? Хайде, не сме самоубийци. Вижте, колко просто би могло да звучи всичко: Болестта е в нас самите. Важно е да култивираме способността си да станем вестоносци на самите себе си. Подръжте метафората за вестоносеца още малко в главите си, моля. Вестоносец, вест, послание, комуникация, вътрешен диалог със себе си, с болестта си… Вътрешен диалог, да – със себе си, с болестта си, за да я разберем. Да се опитаме да я разберем с нейните симптоми, които говорят сами по себе си за болката, но, всъщност, ние не бихме разбрали тяхното послание за болестта (за цялото), ако не обърнем внимание на интеракцията помежду им, и същите, в едно още по-съзнателно интегриране с личността на човека. В личността, но в динамиката ѝ с нашите актуални преживявания, ние ще открием много от отговорите за болестта. Важно е да се научим да правим връзка между преживяванията на човек и неговата личност:

– Защо и как се е случило тялото ни да реагира на един много-специфичен начин на мислене?

– Защо нашето обичайно поведение, всъщност, не е наше?

– Защо нашата най-ранна история (нашият характер), влияе на уязвимостта ни към болести?

– Защо се разболяваме, когато не сме предефинирали неактуалните си (неработещи) клаузи за бягство (нашите правила и допускания)?

– Защо емоциите, мисленето и поведението ни, разболяват нашето тяло?

Като говорим за нашето тяло, тук е мястото да направим едно уточнение. Ако си представим тялото като една временна постройка, то нашите органи (обитателите на това тяло), вътре в него, са онзи хардуер, без който тази сграда не може да функционира правилно. Обаче, чухме хардуер, а знаем, че за да ги задвижим тези джаджи и къщата ни да е правилно функционираща, непростимо е да не потърсим софтуерната (биологична) подкрепа на мозъка, който предлага готов програмен продукт. И за да се задейства правилно софтуера и къщата да се грижи правилно за своите обитетели, трябва да отчетем и влиянието на психологичните и психични феномени, които този софтуер индуцира. И независимо дали повредата е в хардуера или софтуера, страда цялото тяло. Компютъра е развален. Тялото е болно.

Едва ли ви казвам нещо ново, но ми звучи твърде несериозно да търсим болката единствено в телесната ѝ проекция, предвид сложната интеракция в човешката реакция. И през една култивирана способност да се вслушваме, усещаме и разговаряме със себе си, по-вероятно е да открием болката и в автоматичния отговор на мисълта ни, и в неконтролируемо залялата ни емоция, и в реакцията на тялото или поведението ни. Да, тялото манифестно страда, а това страдание е прието да се нарича болест. Но сега поне не сме наивни да заклеймяваме болестта като единствено соматична, а имаме зрелостта да обърнем по-сериозно внимание на нейната психологична и психична интерпретанта. Казано по един по-тематичен начин – има органични, но има и психосоматични заболявания (болести).

Върху този различен дискурс на мислене, болестта (нейното материално проявление в тялото) или нейната психична насоченост, е по-скоро резултат на порочна поддръжка на симптомите в една дисфункционална реакционна система, обвързана с начина по който мислим, чувстваме, усещаме и интерпретираме телесната болка, и се държим в реалността. 

И да, болестта е в нас, но питам ви: Защо емоционално интелигентните хора не се разболяват от себе си? Защото се обичат, помислете и върху това.., и не задържат негативна енергия в себе си. Ако пък ви звуча прекалено шамански, по-добре заменете енергия“ с друга дума.., всички знаете за подобни синоними. Самото осъзнаване на принципа на интеракцията на симптомите помежду си и в комуникацията им с личността на човека, е достатъчно условие да разклатим позицията на болестта в себе си. Колкото до изцелението, помним нещо много-просто: ние сме жертва на липсващите или прекъснатите си потребности; задоволявайки тези липси, нашето съзнание прави симптома излишен. Биологично, мозъкът ни е вече подготвен за нови невронни разклонения – нови пътеки към бъдещи нови поведения, които по-натам ще се затвърдят като нови навици, като новото ни обичайно поведение в реалността. Ново поведение, което ще обслужва не нашите страхове, а нашите актуални потребности. Другото е щастие. Нещо против да сте в него?

Петър Петров, психолог, Варна, март, 2017.

This article has 5 comments

  1. Александър Приморски
    четвъртък 6 април 2017, 7:36 am

    Изобщо не звучиш шамански, но българина решава да ходи на психолог или психотерапевт, едва след като е вече диагностициран от психиатър и пие две шепи хапчета. Благодаря за статията! Следя те с интерес.

  2. Биляна Екснер
    петък 19 май 2017, 8:49 am

    Това е много добро! Поздравления!  Ще я има ли на английски скоро?

  3. Снежана Петкова
    четвъртък 1 юни 2017, 4:18 pm

    Благодаря! Страхотно е, че споделяш своите статии с хората.Ти явно си един добър човек.Не съм изчела още всичко и с интерес поглъщам всичко, което ме засяга.

  4. Галина Георгиева
    сряда 23 август 2017, 10:12 am

    Благодаря за споделените варианти за ПЪТ !
    Бъдете здрав!

Leave a Reply