Болка. Болката е там и ние сме в болката.

Болка

Болката е там и ние сме в болката

 

Как си пречим да удовлетворяваме себе си, потребностите си

Нашата болка и нашата прекъсната потребност са едно и също

Болка, травма, прекъсната потребност

Няма човек без травма. Травмата е болка. Болката е прекъсната потребност от там и тогава, когато сме били толкова мънички, а вече сме били въвлечени в една неравностойна „битка” със значимите ни други – тези, които са ни отглеждали и възпитавали.

Днес, търсейки отговори на въпросите около нашата болка, не сме толкова незрели, че да изпаднем в инфантилно етикетиране и да обвиняваме тези хора по някакъв начин (това е една много-голяма тема, която ще разисквам в отделна публикация). Болката е свързана с един много-прост механизъм идващ от начина, по който реагираме в реалността. И реагираме по един и същ начин. Правим едно и също, и го повтаряме и повтаряме, и някак не проумяваме, че от това ни боли. Като че сме обречени, болката от травмата да я пренасяме след това и като болка в реалния си живот. Фройд нарича това ирония на повторението.

Съществува една група „болести“, зад чиито симптоми не откриваме медицинска причина за тяхната поява. Болни сме, защото мислим по определен начин, който е нефункционален. Ние не знаем защо мислим по този начин, а е възможно никога да не разберем, че всъщност сме могли да живеем доста по-качествено. Някой хора например, всички познаваме такива, са в хронична депресия. И като ги питаме – Как сте? – автоматичния им отговор би могъл да е — Както в дупка без път за нагоре. Или оправдания от рода на: Мама беше такава, по-мрачна, на нея приличам… тъгата ни е родова черта… тя и мама не можеше да спи, също както и аз сега. Да, така функционира човешката психика, за съжаление — боли ни, но търпеливо си седим в народопсихологическите стереотипи на заучена безпомощност. Истината е, че всеки прави своите избори сам. Своите не-избори също.

Болестите, които ни спохождат, по-често са, за да ни накарат да се замислим за себе си по нов, различен начин и да ни насочат към пътя за тяхното преодоляване. Този път се нарича промяна на личността. Болни сме, защото е болна нашата личност. А нашата личност ведно с добрите спомени, ревниво съхранява и нашата болка — нашите деструктивни схеми и съдържащите се в тях базисни убеждения, както и съпътстващите ги неадаптивни правила.

Ето, нещо се случва, и този активиращ стимул е от тук и сега, но той активира един спомен, един страх – от там и тогава, и ние реагираме по начин, който е тотално несъответен на реалността. Т.е. активиращият стимул сработва нашата схема (разбирайте страх, спомен), но и нашият поведенчески отговор (стратегия). Поведенческа стратегия, която до този момент ни е предпазвала, и в един момент, просто престава да ни върши каквато и да е работа по отношение на страха в схемата и базисните ни очаквания, които буквално избухват в конкретна симптоматика. Симптоматика, която има 4 компонентна структура – Емоция, Мисъл, Тяло и Поведение. И това е, с което отиваме на психотерапия – един симптом, който всъщност е нашата РЕАКЦИЯ на активиращия стимул, от който пък нашите правила и стилове за справяне със страха в схемата, не са могли да ни предпазят. И ние страдаме, боли ни и наричаме това проблем.., но този проблем би могъл да има и клинично наименование. И това, което се случва в терапията не е нищо друго, освен да покажа на Вас – моите клиенти, че сте способни да реагирате и по друг начин – нов, през който ще можете да разпознавате мислите, които ви пречат и причините, поради които ги изкривявате. Да, мисълта не е факт и самото осъзнаване на това твърдение е много-силен довод за добър изход от терапията. Пътят до финала, обаче, не е толкова лек, предвид емоционалната ангажираност на човешката личност с факторите – ранен опит, правила/допускания и основни убеждения.

Никой не е съвършен. Важно е да не сме толкова наивни да стоим във фантазията, че можем да контролираме своите негативни емоции. Няма как да се случи, ако не обърнем внимание на реакцията си в нейната цялост, като не отчитаме единствено емоционалната й компонента. Не можем, защото в програмата ни за съхранение на психиката е заложен базисен алгоритъм – да се пазим от повторната си среща с тях. Но, „каруцата“ на нашия живот често се обръща на 180 градуса и, ако не обърнем сериозно внимание на случващото се с нашето тяло, мисли, емоции и поведение, риска да попаднем в клиничната картина на някое медицинско заболяване остава твърде висок. Не можем да контролираме своите емоции, но, за да „изправим каруцата“ на пътя си, отново, необходимо е да се срещнем повторно с тях и да се научим да реконструираме онези мисли, в които се съдържат и нашите страхове, които пречат на функционирането и развитието ни като социални същества. Така, един ден, най-вероятно ще успеем да излезем с високо вдигната глава от порочния кръг на болката си – приели миналото и научили се на нови начини на реакция в настоящето. По пътя към нашите различни очаквания и нови поведения неминуемо ще се срещнем с болката. Подсигурим ли тази среща в терапевтична ситуация, възможността да я лишим от психологичен и психичен смисъл за самите нас, ще е много по-близо до реалността, пред вероятността да продължим да си седим в онзи безпощаден личностов синдром, който онзи мъдър човек неслучайно е нарекъл „ирония на повторението”. Извън „иронията на повторението” болката е лишена от смисъл, защото е вече надживяна (приета) през терапевтичния диалог и тематични поведенчески експерименти. Търсенето и влизането във всички ония ситуации, които покриват несъзнавания механизъм на „иронията на повторението” е преустановено, защото сме се научили да разпознаваме, преработваме и приемаме симптома (болката). Тогава, когато ни е най-трудно, ще знаем че бихме могли да правим нещо много-различно и да сме непредсказуеми дори по отношение на собствените си навици. И когато се научим да сме в контакт със себе си и потребността си, вече няма да повтаряме болезнени поведенчески модели; ще сме разбили вратата на мазохистичния затвор в дъното на нашата личност и ще преживяваме искрено свободата на приемането. Нашата способност да приемаме. Свободата да сме различни. Ще сме осъзнали всички ония наши личностови механизми за това как си пречим да удовлетворяваме себе си, потребностите си. И помним: Разликата поражда разлика.

 

Петър Петров, психолог, Варна, май, 2016

Leave a Reply