Гняв (страх)

 

ГНЯВ

или

СТРАХ

 

Гняв. Гневът е емоцията ни на повърхността. Повърхностна, защото е по-скоро осъзната, което обикновено я превръща в първата ни видима и чувствана реакция. Гневът е емоция, която се активира в резултат на чуждо вмешателство в нашия генерален принципен ред. Когнитивно-поведенческата психотерапия нарича този принципен ред правила и допускания. Т.е., на езика на професионалистите, когнитивната пътека до гневът сочи, че някой друг е нарушил нашите правила. И така, когато някой наруши нашето спокойствие, хранещо се през нашето обичайно поведение, ние се гневим.

В действителност, гневни поради какво сме? Какво се случва с нас? Гняв! За какво си мислим? За какво си мислим, че трябва да си мислим? Справяме ли се с гневът си? Правим ли опити? Или, все по-често си казваме: А, такъв ми е темперамента! „Не заставай на пътя на гените си!“

Аз съм един работлив човек. Е, не от най-бързо схващащите, но знам, че това е единствения начин да се справя с живота си – просто, като се старая повече от другите (ето го и нашето правило Аз трябва да полагам повече усилия от другите, за да съм поне толкова успешен, колкото си мисля, че са те в живота си!”). Но както често се и ще се случва в реалността, винаги ще се намери поне един кретен, който да наруши нашата обичайна хипноза, като опонира срещу способността ни да оцеляваме в живота си по този начин: 

Ей, нещастник, цял живот няма да ти стигне да направиш това, което правиш както трябва! Резултата при теб ще е винаги един и същ! Пет годишният ми син би се справил по-добре от теб! Не разбираш ли, какъв компромис направих с теб като те назначих на тази позиция!”. Край! Имало е правила до този момент, които са ни предпазвали от подобна инвазия по отношение страховете ни в нашата личност, но, както всичко в живота се случва по синкретичния модел на вселената, така и ние, сега, се сблъскваме с нашата неспособност да приемаме ролята си на конфронтирани. Ние сме от хората, които изпадат в емоцията на своята съпротива – гневът – когато срещнат неодобрение или негативна оценка отсреща, от една страна, и от друга – гневим се, когато ние самите не можем да стопираме процеса насочен срещу нашето обичайно поведение, функциониращо според нашите правила. Гневим се, защото ни е трудно да кажем НЕ.

Моят гняв ще се стовари върху теб!

Гневът е вторична емоция, умело прикриваща интензивния страх на дъното на човешкото преживяване.

НЕ!

В психотерапията работата с гневът е фундаментална. Фундаментална, защото касае нашата личност. А касае нашата личност, защото под това, което се вижда на повърхността като емоционалност през нашето повение – гневът ни,  обикновено се крие нашия страх, алармиращ ни през нашите основни убеждения (базисни вярвания) за нас, другите и света. Съпротивата ни (гневът) е по отношение, именно, на това повторно преживяване на страх, впечатано в най-ранните години от живота ни. Съпротива, която би следвало да се интерпретира като вик за помощ, а не безсмислено да интензифицираме тази вторична емоция (гняв), като неотменна част от нашия несъзнаван преживелищен свят.

Безсмислено, защото, ако приемем нейната преходност, вторичност, ако приемем, че гневът е само сигнал, че нещо в личностовата ни организация се руши, ще имаме реален шанс да се срещнем с този страх. Страх, който до този момент е седял недокоснат в дълбините на нашето несъзнавано –  там, където съхраняваме и нашите уязвимости по отношение на личността ни.

В конкретния случай, ли? Би могъл да е най-различен, но защо в един симулативен дискурс не назовем този страх – СТРАХ ОТ ПРОВАЛ, а основното ми убеждение да изглежда по следния начин „Аз не мога да се справям сам! Аз съм провален!”: Може така да се е случило в моето детство, че да не съм се научил на самостоятелност (автономност) през една хиперпротективна и вечно даваща/обгрижваща майка, един обсебващ родител, който е нямал ресурса да ме „обучи“ на самостоятелност и автономност, а вместо това, ето ме сега – лесно се влюбвам, зависим съм от другите в аспекта на всичко, касаещо моята успешност, вкопчвам се твърде лесно в другите, нуждая се от защита и ми е страшно трудно да се справям сам.

Как да се справям сам с началата в моя живот? Ето на, той, живота си тече, така или иначе, а аз съм вече голям мъж. Да, трудно ми е да вземам каквито й да е решения самостоятелно, но затова пък съм толкова послушен – Старая се да съм в услуга на другите, твърде отговорно е аз да вземам каквито и да са самостоятелни решения. Ами да, виждате ли, резултатите също са налице – имам работа, която ме храни, семейство, което ме подкрепя”.

Гняв. Гневен съм, разбира се. Разбира се, защото влагах много усилия в това да съм „послушен“ на всяка цена. И въпреки всичко, колкото и да се стараех, дойде денят, в който се случи онзи разговор с шефа (голям кретен) и той по един различен начин ми каза Ти, Петров, не ставаш за нищо!”. Гняв, не, полудявам от подобни думи, много се разгневих, но как да му кажа каквото й да е! Та той е шефа, по дяволите! Той винаги ще знае по-добре от мен, от какво аз се нуждая! Аз завися от него! Семейството ми зависи от него! Живота ми зависи от него! Как, не мога и да си помисля да си търся друга работа! Аз ще се поправя (ще се старая още и още повече) и той отново ще ме приеме и ще се погрижи за мен!

Симулация, нали? Тези хора не говорят по този директен начин за страховете си. Тези хора са по-скоро такива, които ще компенсират тази недиректност, интелектуализирайки и рационализирайки реалността, именно, защото така покриват своите страхове от изоставеност или необичаност. Реалността на другите често се преживява като болезнено изоставяща, самотна, но и необичаща ме, ако не й се подчиня. А имам ли някакъв шанс да й се противопоставя и да оцелея в нея? Реалност, която аз ще очаквам да посреща винаги с друг, който е по-знаещ, по-можещ, по-авторитетен и по-властен от мен, само защото това е характеровият ми сценарий. Да, така говори брадатия ми психотерапевт, ама аз още му нямам чак такова доверие.

Сценария, който изключва всякакво противопоставяне на реалността на другите е на моят филм. Сценарий, в който ясно е написано с получер шрифт, че съпротивата в тази реалност е безсмислена. Реалност, която ми налага послушание и пасивност. Такава, в която ми е забранено да изразявам себе си и потребността си. Да или не? Да, ама не! Реалността не налага забрани. Начина по който сме научени да мислим налага забрани. Тази реалност, в която ти живееш си е твое субективно преживяване за онази, която си нарочил да е за другите. Реалността е една. Един ден ще разбереш това, когато се научиш да даваш израз на гневът си, а не да си го носиш в душата цял живот. Сложно ли? Не, различно погледнато. Разликата винаги поражда разлика.

Гняв или Страх? Ако приемем, че гневът е нищо повече от пътеводна светлина към един по-глъбинен поглед върху личността на човек, искрено се надявам през кратката симулация да съм пренасочил в известна степен вниманието ви върху интензивната психична динамика, която се случва под прага на нашето съзнание. Наричам случващото се страх. Измеренията на този страх са безгранични и по някакъв начин уникални. Уникални, като генетичната и историческа памет, които темпераментово и характерово подсигуряват човешката личност.

Петър Петров, психолог, Варна, май, 2016

Когнитивно-поведенческа психотерапия

Аналитична психотерапия

 

Leave a Reply