Доверие в мълчанието

Доверие в мълчанието

Доверие в себе си - подчинение на собствените си потребности

Мълчанието: в контакт със себе си или в контакт със страховете си

Доверие

В контакт със себе си или в контакт със страховете си

Мълчанието. Какво то ни говори? Отвъд мълчаливия човек стои какво?

Мълчим, когато скърбим, когато сме наказани или очакваме да бъдем такива. Мълчим, когато изразяваме своето подчинение, а защо не и своето неподчинение. Подчинение, което в най-добрия случай не е сляпо, а изведено от доверието в себе си, другите и света. Доверие равно на подчинение. Или, не-доверие в метафората на „ригидния наказател”… Наказвам те с мълчанието си: Ще видиш, сега, като спра да ти говоря! Майната ти! Ще видиш ти!

Мълчание, доверие, страх от необичаност, страх от отпускане, послушание, смирение, подчинение/неподчинение.., любов, обред за любов, за обичаност… мълчание… наказвам някого садистично… Мълчанието би могло да се разглежда като несъзнаван отговор на блокираното ни изразяване (твърде модерна постановка в някой терапевтични школи), като зад тази защита е отключеният ни страх от необичаност – реакция на мазохистично-садистична динамика, изводима от контекста на страха в базисните ни вярвания.

В зоната на здрача сме по отношение на мълчанието. Откъде произхожда е въпрос, с чиито отговор би могла да се ангажира философската мисъл, а ние би трябвало да сме твърде наивни, за да й се доверим. Наивни, защото, за да стигнем до дъното на кой да е проблем засягащ ни персонално, не е достатъчно да сме само последователно-логични, поради което, пък, алтернативните опции за адекватен отговор опират или до психологът ни, или през парадоксалните въпроси на „онзи“ психотерапевт, след които сълзите ни, някак, сами потичат. Защото по-често мълчанието ще е ситуативна реакция на страх, който не е базов за личността, и по-вероятно е няколко срещи с психолог да нормализират емоционалното ни състояние, пред психотерапевтичния процес, който, по принцип, предполага по-структурирана работа в дълбочина – работа с личността. Ако изобщо можем да класифицираме мълчанието като проблем. Аз лично не бих. Колкото до вас, задайте си онзи прост въпрос: Какво мълчанието означава за мен?

Имаме ли право да сме съдници на мълчаливците?

Разбира се, ако след това сме склонни да поемем отговорност за оценяващото си поведение. Можем ли? Ако – не, хайде да не си играем на Господ. Ако пък го правим, нека си зададем въпроса: Не проектираме ли у мълчаливците собствените си страхове? И ако Господ също е в смиреното си, но даряващо любов мълчание, можем ли да го наречем страхливец?

Ние сме невротични хора, които не могат да планират времето си, а в непрестанния му недостиг почти винаги сме от страната на догонващите. И като погледнем един човек, ей го на, седи си на пейката в парка, в кротко мълчание, четейки някаква готина книга, по-вероятно е да си кажем – „Ей така да я докараш като тоя, надута гайда!” – вместо с радост да възкликнем – „Колко е хубаво че има и такива хора, които успяват да намерят време и за себе си!”. Времето не ни стига и, като да трябва да има виновни за това. Народопсихологията ще ни закопае един ден с обичайното си безсмислено и песимистично правилоналагане. Като да сме обречени да спазваме тези народопсихологически мъдрости, допълнително интерпретирани (изкривявани) и през хипнозата на т.нар. добро възпитание, които до момента са били в главите ни. Генералните личностови забрани да се противопоставим на собствената си болка. „Я най-добре си трай!, Мълчи, бъди послушен! … я по-добре си подай и другата буза…“

Като да сме обречени, защото вероятно не ни е стискало да оспорим генералната си ценностна система и сме стояли безучастни, предали се на болката. Болката от неизразяването на, обикновено, гневната си емоция, пред по-лесния, но твърде инфантилен сценарий – да прожектираме собствения си филм върху някой дръзнал. Дръзнал да се срещне със себе си, да помълчи заедно със себе си, преди да се е задвижил към поредния проект в живота си, да го преживее и тества през аргументацията на реалността, която все по-често ще откриваме в мълчанието си. Защо не? Аз знам, че работи, а вие знаехте ли?

И така, мълчанието като личностов комфорт и същото в динамиката на садо-мазохистичната личност са два от фундаменталните ракурси към това поведение. Изнасяйки тезата си от черно-бялото мислене, обаче, съгласявам се, че нюансите между тях са далеч повече:

  • Мълчав удоволствието съм от този факт – доверие, подчинение, смирение, приемане, прошка, в контакт със себе си.., с потребностите си;

  • Мълчаболи ме, наказан съм с мълчание – неспонтанност, ригидност, страх от наказание;

  • Мълчаболи ме, страхувам се да изразя – мазохизъм, дисциплина, сляпо подчинение, страх от необичаност;

  • Мълчанаказвам с мълчанието си – садизъм.

Предвид варициите, които предполага темата за мълчанието в психологията и психотерапията, позволявам си, на ангро, да коментирам и интерпретирам собствените си преживявания по отношение на този феномен. Безспорния факт е само един, обаче – отдолу винаги има нещо друго. И, за да не търсим под вола теле (защото човек реално може да е удовлетворен в мълчанието си), решаваме да му обърнем по-обстойно внимание през поведението на тялото ни. Телесната реакция, като автоматична отговор на онзи непрестанен вътрешен процес наречен човешка емоционалност.

Мълчанието в любовта, например, е съкровен израз на доверието между двама души по същия начин, както монашеското мълчание е израз на смиреност (смирено доверие – любов и подчинение) пред Бога – толкова е силно чувството, че по-добре да оставим телата ни да говорят с невербалната си искрена първичност, вместо да се позоваваме на думите. Сигналите, които телата ни излъчват в отговор на емоцията, която ги „залива”,  „запалва“, са онези знаци идващи от там и тогава, които тялото е съумяло да впечата като готови поведенчески отговори (реакции). Колкото по-силен е бил емоционалният стимул там и тогава, толкова и активираната физиологична реакция тук и сега е по-интензивна. По-важното е, че телесната експресия е съхранена – в смисъл – тялото помни както активиращите го стимули от някога, то помни и отговорите си на тези стимули. Имаме и знанието, че най-тежки са травмите, чиито предиктори ще открием в „златните“ дни на превербалния период (до края на първата годинка), но помним и рисковете с влизането на детето в последващата ги Аз-ова фаза на своето развитие, като през цялото време не изключваме и генетичното наследство, с което се пръкваме на този свят. Та, откъде да започнем?

Един ден ще разберем мълчанието, може би, когато посмеем да поемем отговорността да се опълчим срещу стадното си отколешно послушание наречено конформност, и се срещнем с персоналния си страх през опита да влезем в контакт със себе си. Може би. В контакт със себе си ( с потребността си), в смирено спокойствие да се разкрием пред себе си, дарявайки се на света и другите, малко преди да „изригнем” в експресията на думите и движенията си към другите. И не непременно, защото бихме могли да „избухнем” в експресията на мълчанието – онова, което Бог услужливо обучи във всеки от нас.., онова, с/в/на което Бог продължава да ни учи. А ние подготвени ли сме да си вземем от това мълчание или ще продължим да се предоверяваме на народните мъдрости? В социално-психологичен (културален) план „мълчанието е злато”. Злато за кого, обаче? Кому сме угодни мълчаливи? Мислим! Мълчанието като сдържаност и дисциплинираност. Дисциплина? Мерси, етиката не е моят капан. А вие как сте в непрекъснотото търсене на одобрение?

Истината е субективно понятие. Сигурно е само едно: дали имаме проблем с мълчанието – нашето собствено или с това на другите, критерия е болката.

  • Поради какво ни боли, че мълчим?

  • Поради какво ни боли, че наказваме другите с мълчанието си?

  • Какво ни говори това на нас?

  • От какво имаме нужда?

И, когато ни е трудно да се подчиним на себе си в мълчанието или, трудно ни е да се разграничим от неговата упоритост, правим това през хората, които са обучени да ни показват реалността безпристрастно – психолог, психотерапевт. Зрели хора сме и знаем как да се грижим за себе си. Или не?

(Специални благодарности на фотографа Александър Александров за тематичната фотография)

Петър Петров, психолог, Варна, юни, 2016

Leave a Reply