Ниска самооценка

Ниска самооценка

ниска самооценка, депресия

Аз съм повредена, дефектна! Не заслужавам живота си! Аз нямам право да съществувам! Ниска самооценка, защо?

 

Защо ниска самооценка?

 

Защо нашата ниска самооценка ни държи заключени в преживяването ни за  дефектност, отчуждаване и безсмислие от живота?

Ниска самооценка. Дефектност и отчуждаване. Нека се потопим за малко в света на нехаресващите се хора, на необичащите се хора, на тези с ниска самооценка, и да се опитаме да потърсим предисторията и поддържането на тяхната психична травма на релационния терен от тяхното детство и по-натам в живота им на възрастни.

(Габи, всъщност, не е Габи, само годините са й там – малко след трийсетте. Представям ви една кратка компилация от трите проведени до момента сесии и оптимизма на един смел млад човек, дръзнал да разглоби до основи механизма на собствения си мисловен ковчег.)

повреденадефектна

Дефектност и отчуждаване. Често ми се налага, въпреки че употребата на женски род в случая не е ориентир, да чувам тези думи изречени от млади и красиви хора – мъже и жени. Снишавам се за миг, вглеждайки се в очите им, като се опитвам да не потъна в бездънните им празни погледи. Празни. Изпразнени от реалност, без дух за живот. Не спирам да се вглеждам в търсене на пламъчето, за което да се хвана и да започне същинската ни съвместна работа.

– Като ми казваш, че си повредена и дефектна, всъщност, ти от какво имаш нужда? Искам да съм сама. Хората не се нуждаят от моето присъствие. Изобщо не е трябвало да се раждам на този свят.

– Какво ти дава самотата, което хората не могат да ти дадат? Когато свикнеш с нея, разбираш, че тя не наранява. В самотата има много тишина, а тя ми дава сигурност и не ме отблъсква.

– Как хората те отблъскват, можеш ли да ми дадеш някакви примери от твоя живот последно време? Не всички хора, аз не се интересувам от всички хора, а само от важните за мен.

– Кои хора са важни за теб? Това са хората, които харесвам, и на които искам да приличам.

– И те ти казват, че не те харесват и не се нуждаят от твоето присъствие? Не, те не ми казват това, но аз го разчитам в погледите им, в поведението им.

– А техните погледи ти говорят какво, на теб? Че не съм като тях, че съм различна.

– Посочи ми без да се замисляш поне един синоним на „различна“? Особена, несъвършена, „секънд хенд“, дефектна…

– Аз наричам това ниска самооценка, Габи. Твоята персонална личностова „болест“ се нарича ниска самооценка. Знам, че не звучи тежко като депресия, но всъщност, депресивния синдром е здраво закотвен в този, на пръв поглед безобиден психичен комплекс – ниска самооценка.

Защо ниска самооценка

Доверяваме ли се на тялото си и на сигналите, които то ни дава? Рачитаме ли ги правилно? Харесваме ли се? Обичаме ли се?

– Гледам сега твоята несъвършеност с широко отворени очи и се чудя, абе, ти откога не си се поглеждала в огледалото? Или, да, ти си несъвършена, защото си сляпа за елементарната женска хубост. Гневен съм ти сега, че допуснах да чуя всички тия осрамващи те думи, защото се чувствам подведен…, и няма да се чувствам така, ако знам че в действителност срещу мен седи сляп човек.., сляпа красива жена, която няма как да се погледне в огледалото. Гневен съм ти, защото си изгубих времето да ти демонстрирам колко много си пречиш, като непрестанно се опитваш да четеш мислите на хората около теб.

Гледам те и, честно да ти призная не разбирам, какво ако разкриеш пред мен парченце от истинската си същност (нека я наречем „Различната Габи“, „Дефектната Габи“)? Коя си ти? Толкова ли ти е трудно да ми дадеш няколко секунди доверие? Доверието не ми е силна страна, докторе.

– И кое е най-лошото, което може да ти се случи, ако се опиташ да се отпуснеш и просто да се облегнеш на този удобен стол, на чиито ръб седиш вече 20 минути като наказана? Да се отпусна? Аз съм отпусната!

– Глупости, ти си като стъпила върху хамак с единия си крак, в безразсъден опит да пазиш равновесие в този момент.., чудя се какво е да си го причиняваш сама? Какъв е риска за теб, да се облегнеш назад? Да не ме помислиш за много-разкрепостена.

– Защото разкрепостените хора са какви? Себични. Не им пука от това, къде и с кого се намират, за да правят каквото си искат.

– Какъв е персоналният риск за теб, ако си позволиш да правиш каквото искаш? Да не ме помислят за напориста и нахална жена, защото аз не съм такава.

– Ти чуваш ли се какви ми ги говориш? Не мога да разбера, толкова ли е трудно да отговориш на един прост въпрос? Срам ме е, защото не съм сигурна в себе си?

– Несигурна по отношение на какво, ми казваш че си? Не вярвам, че съм способна на каквото и да е. Не вярвам и на другите, че ще разберат някога моята несигурност и няма да я интерпретират като слабост. Слабост, която ме прави втора ръка човек.., дефектен, повреден още с раждането си. Аз съм им чужда на хората, различна.

– Свои и чужди. И ти ми казваш, че си от чуждите… ОТ-ЧУЖДЕНА… ОТЧУЖДЕНА. Този свят не те разбира, но ти не правиш и опит това да се промени. Усещането ти, че си изолирана от света и чужда на него е напълно нормално преживяване за теб, предвид болката, която носиш дълбоко в личността си вече повече от 30 години. Болката, както всъщност ти наричаш своят най-голям страх се назовава различност, дефектност, социална отчужденост… ниска самооценка. Не е случайно, че си такава, въпреки, че по всичко изглежда, си добре отгледано дете, но там и тогава – в началото на всичко, когато Габи се появява на белия свят, тя няма равния шанс с другите да се роди в своето време, а го изпреварва с има-няма 60 дни.

– Така се е случило в твоя живот, Габи, че си срещнала самотата твърде рано. Толкова рано, че няма как да помниш това. Най-близкият ти човек, твоята майка, също няма вина за това. Случило се е това, което в днешно време вече не е толкова опасно, и ти си се родила преждевременно. Тежала си само 730 грама. Кувьоза е бил животоспасяващ за теб, така е и станало. Но същият този малък кувьоз е прозрачния ковчег, в който хипокампа ти ревниво продължава да съхранява спомена за това нереалистично пространство вътре. Пространство, което за теб е било живот, защитена среда, среда, която по един или друг начин си обречена да търсиш като спасителен пояс в живота си на възрастен вече човек… среда, в която винаги ще се самоотхвърляш, когато ти е най-трудно…

… ще се самоотхвърляш, Габи, защото там не усещаш нищо – там просто няма болка.., там ще си въобразяваш, че живееш, а всъщност ще вегетираш.

Но тази „защитена“ среда, единствено, в която съумяваме да сме в контакт със себе си по един много имагинерен начин, всъщност, допълнително усилва чувството ни за самотност. Ти не знаеш това, защото незнанието произлиза от несъзнаваната природа на нашите най-ранни спомени, на нашите емоции. На теб ти предстои една среща с неизвестното. Неизвестно до там, че ще се учудиш колко много-тайни крием с години от самите себе си. Тайни, чието демистифициране е ключът към нашата свобода.

Да, Габи, ще разбереш, че по презумпция хората не са самотни същества, а имат крещяща нужда да се случват благодарение на другите. О, да, най-вероятно ще си изключителен фотограф, писател или, може би най-добрият жив художник на планетата, но не на собствения си живот, Габи, защото последния ще е сублимация на една отхвърлена самотна жена, на един самоотхвърлящ се човек в изкривения мисловен превод на собствените си потребности. Самоовърлящ се – там, в прозрачния ковчег на своята не-болка.

Сложни думи обвързани със сложни съдържания ли очакваше, Габи? Не, терапията ти е проста: време е дошло да осъзнаеш, че правилата ти вече не работят за теб, в смисъл, че вече не те защитават в ролята ти на здрав възрастен, каквато е нормата за теб в реалността. Твоите правила, всъщност продължават да защитават уязвимото малко момиченце в неравния му с другите старт в живота, което, когато никой не забелязва и ниглежира, бяга от болезнената реалност, за да се скрие в прозрачния кувьоз на своя виртуален розов ковчег, само и само да потисне онова неприятно преживяване за дефектност.., за непотребност.., да потисне своята ниска самооценка.

Всеки има нужда от внимание, аз напълно разбирам как си се чувствала.., как се чувстваш и сега. Но дори това да не е така и ти да си един ценен, уважаван и обгрижван с внимание човек, ти така ще изкривиш представата си за реалността през начина по който мислиш, че реакцията ти няма да е по-различна. Няма, защото реакцията ти, всъщност, е твоя рефлекс за оцеляване, който е тотално несъответен на обективната реалност. И това някак се е интернализирало в мисловните автоматизми да се преживяваш като по-низша от другите, като дефектна. „Ето я, различната Габи идва при нас да ни досажда със себе си, пак!“ Живот в ниска самооценка е един много-труден живот. Едно непрестанно бягство от реалността в безмилостно редуващите се преживявания на тревога и депресия.

Нашата мисъл е продукт на нашия мозък, който като най-съвършен компютър винаги избира по-краткия път до познатите модели на реакция, до старите ни поведения, защото другият път преминава през изключително силното съпротивление на емоционалната болка. Така че, мозъкът ни винаги ще предпочете пътя с по-малкото съпротивление – пътя до малкото момиченце в теб, пред това да активира древните си мозъчни структури (лимбичната система), което ще е свързано, неимоверно, с преструктуриране и преформулиране на старите защитни механизми (нашите правила и допускания) – процес, който няма как да премине без повторното преживяване на емоционален стрес. Онзи стрес, който малкото момиченце в теб е нямало никакъв шанс да преодолее в порочния кръг подкрепян от нашите ТРЯБВА.

Да, трябва да се съмняваш във всичко и всички, защото светът е едно негостоприемно място! Да, трябва да се съмняваш и да не допускаш да се доверяваш на никого, защото ще бъдеш наранена. И сега разбираш как нашите правила, които всъщност са привнесени отвън, в ценностният ред на нашата уязвима личност, поддържат нашите страхове. Твоят най-голям страх е да стъпиш здраво на земята и да си поискаш от живота всичко, което ти се полага наравно с другите. Твоят най-голям страх ще продължава да се поддържа от кувьоза, в който така упорито продължаваш да се самоотхвърляш. Твоят най-голям страх е да се покажеш пред хората с цялата си сензитивност – да им се разкриеш. Но преди да се случи това, трябва да се подчиниш на себе си и потребността си от щастие.

Защото в кувьоза, Габи, щастие няма. Кувьоза ще го нарочим за сметището на старите ти правила. С времето, образа на това вместилище на самотата, ще се минимизира до там, че винаги, когато си помислиш, че ти е трудно да направиш каквото и да е, ще се усмихваш дяволито и ще стъпваш още по-агресивно върху земята, която винаги е била най-силната ти опора в живота.

– Защото, Габи, там и тогава, когато най-много си се нуждаела от топлината на мама, ти си била в изкуствената прегръдка на прозрачния си спасител. Аз знам, сега ти е изключително трудно да се доверяваш на хората, защото, когато най-силно си се нуждаела от прегръдката на мама, от нейното доверие, от нейния животодаряващ дъх, ти си получавала нищо повече от изкуствен кислород и изкуствена храна. Мама просто не е била налична. Разбираш ли сега, как си се научила да оцеляваш в изкуствения свят на нереалността и винаги, когато ти е най-трудно и се чувстваш уязвима, ще търсиш да се хванеш за, именно, този спасителен пояс. Спасение, което се нарича бягство от себе си, от потребностите си.., спасение, което се нарича бягство от реалността.., самоотхвърляне.

Ти си си ти, другите са си те! Ние не сме на този свят, за да се сравняваме с другите, а за да се научим да живеем с тях. Ти и другият – колкото и значим да ти се струва в даден момент – сте едно цяло в континуума на реалността – онзи отрязък от земното ни битие, който се нарича живот. Ти се нуждаеш от другият точно толкова, колкото и той от теб. И всичко е въпрос на едно добро планиране и проверка на реалността. Планиране, което ще продължи да ти убягва, докато не се научиш да се свързваш със себе си и твоята нужда, докато не се научиш да си вярваш. Ниска самооценка, глупости, ще се се научиш да се самоиронизираш дори, дай си малко време и си повярвай.

Понякога сме на кръстопъти в живота си. Аз не знам кога това „някога“ ще се включи при вас. Знам само, че в свободата е голям кеф. И, понякога, на пътя на персоналното ни осъзнаване на тези прости феномени – свобода, удовлетворение, удоволствие, стоят две опосредстващи ги фигури – тези на вашия психолог или психотерапевт.

Един ден, скоро ще е, ще се чудиш това ти ли си – онази изкусителка с червената рокля, която до този момент си е мислила, че може да бъде налична единствено в гардероба на жена с леконравно поведение… и онези високи токчета.., незаменими… ще крачиш сигурно върху обетованата земя на личностовата си адекватност… ако пък, някой се осмели да иронизира начина, по който смело се заявяваш в реалността, какво пък, достатъчно сме се погрижили за собственото си психично здраве, за да знаем със сигурност, че някой проектира върху нас собствените си малоценни комплекси.

Ти си си ти, помниш. Мисълта не е факт, помниш. Твоят рефлекс за оцеляване в обективната реалност е преформулиран в новото ти обичайно поведение, в което различността има ключова роля – не на потисник, а на съзидател.

Разликата поражда разлика. Помним, живеем с това.

Петър Петров, психолог, Варна, септември, 2016

Leave a Reply