Стига паника

 

Панически атаки

 

Стига паника

 

Когато чуеш думи излезли от устата на уважаван от теб човек (авторитет или някой от всички ония шушукащи около теб и оценяващи те) и, когато тези думи те унижават до степен да се хилиш като психотичен или да замръзнещ в саморазкъсващ те отвътре ступор, а главозамайването ти да ескалира до небето, в един момент (кога не знам, някои са много търпеливи) ти светва червения светофар: не сменяй ракурса, замени унижението, което си е само в твоята глава с една по-семпла от психотичната усмивка, или напиши книга. Ама, ако е усмивка, нека да е семпла, без зъбене.., ако да е дума – без съскане, че хората са чувствителни. Чувствителни също като теб, като малкото уязвимо дете, през чиито страхове реагираш в този момент. И нищо, че най-вероятно филма ще е фантастичен, все пак, току що ще си осъществил превенция по отношение на една бъдеща тревожност, която би генерирала нова телесна симптоматика, може би, ако не се ощипеш преди това.

При всички случаи, обаче, скъсай окончателно с морала, защото през морала те работят най-лесно, и дай експресия на онези чувства, бре, на онези твои нужди, дето смееш да ги извикаш само когато си сам със себе си: викай като овчар след овце, крещи като лумпен на митинг… изхвърли я тази мизерия – търпението – от себе си.

Викай, бре, дишай и викай!

Дишай, по дяволите!

Дишай, мама му стара!

Или крещи, все тая! Ако това ти е трудно, просто вкарвай мощен звук при издишане. М-О-Щ-Е-Н! Дали ще са панически атаки след това? Пък опитай! Аз отдавна „овчарея“ и пет пари не давам кой какво бил си мислил за мен. Опитай с тая „лудост“, сетне ще разправяш и за твоите панически атаки.

Добре, но запомни усещането при шумното издишане. Запомни усещането от въздишката си. Запомни го, защото то е твое! Засега толкова. После, ако някой ден си помислиш, че си чул думи излезли от устата на някой уважаван от теб човек (авторитет или друг оценяващ смотаняк) се замисли първо: Бе, аз чух ли нещо със собствените си уши или някой „отвътре” тотално се гъбари с мен?… И, ако все пак до стомаха ти достигне подобно „приятелско“ снизхождение, не чакай топката свита вътре да експлодира в главата ти с апокалиптичните мисли за умиране или полудяване – безсмислен садизъм по отношение на здравата ти психика, безсмислена автоагресия, мазохизъм – а я тресни в директно „кроше” в лицето на „жалкия лицемер”, който си допуснал толкова близо до себе си. „Жалкия лицемер”, който като вирус декодира всеки сигнал от реалността, като заплашващ твоето телесно равновесие . „Жалкия лицемер“, който като тумор в главата ти диктува обичайните ти страхови реакции. Тумор, който ти предстои да отстраниш от личността си. Покажи малко дух! Не се отъждествявай единствено с тялото си!

Някой „отвътре” те харесва слаб и употребява общоприетия морал, за да те закове във вечното послушание. Ех, мамо.., татко…! Нека този вътрешен диалог престане да се натрапва. „Някой отвътре” безсрамно употребява уязвимото дете във всеки от нас. „Нещо”, отдавна забравено и затлачено в несъзнаваната ни същност, е намерило брод, по някакъв начин, към душите ни и ще продължава да ни провокира. Ще ни провокира, а ние ще страдаме, докато не намерим адекватен поведенчески отговор срещу този страх. Срещу затлачения си обичаен модел на поведение – от там и тогава, когато сме нямали никакъв друг шанс за различна реакция. Иначе продължаваме да правим едно и също и едно и също.. не се чувстваме по-добре, некомфортно ни е, но продължаваме да го правим и не знаем защо го правим. Т.е., ако нашите правила са били адаптивни там и тогава, някога в детството ни, то вече тотално са се сринали, пропукали и, следователно обезсмислили своята зашитна функция по отношение на базовите ни страхове.

Днес, ние сме вече зрели възрастни и ще се научим да поставяме граници на този страх. Ще се запознаем с нормалните реакции на тялото си и ще опитаме по нов начин да измисляме настоящето. Да измисляме, защото  можем! Защото, ние в мислите си, творим реалността. Онази реалност, в която нашите страхове имат място, защото ще са осъзнати и приети. Приети, защото ще се научим да влагаме субективен (осъзнат) смисъл на тяхната първична природа. Не морален и общоприет. Ние и нашите страхове ще сме едно цяло. Или, дайте си още малко време за издишване, за въздишка. Време, в което ще откриете здравия път към себе си. И помним: моралното и общоприето поведение не са нашата нова реакция в реалността. Разликата поражда разлика.

 

Петър Петров, психолог, Варна, юни, 2016

когнитивно-поведенческа психотерапия

аналитична психотерапия

Leave a Reply