Паническо разстройство – техники за обезсмисляне на тревогата

Подчинение на страха при паническо разстройство. Смирение. Доверие.

Днес ще правя нещо различно. Днес ще се подчиня на страхът си.

ПАНИЧЕСКО РАЗСТРОЙСТВО

Подчинение

Обезсмисляне на съпротивата

 

Подчинение? ДА или НЕ на съпротивата срещу тревожността ни. Подинение на страха или обезсмисляне на съпротивата.

Ако приемем, че нашата тревожност е нашата емоционална съпротива срещу начина, по който катастрофално мислим за едни най-нормални телесни усещания, то вече имаме основното знание за съпротивите. А то е, че срещу съпротивата не се ходи. То е като да се убедиш, че през ей тази дебела и здрава стена не можеш да преминеш без да си счупиш главата. Дебелата стена се нарича страх, а опита ни да преминем през нея, предизвикваме едно незабравимо преживяване наречено паническа атака. А този страх е непробиваем, защото не подлежи на никаква съзнателно контролирана интервенция от арсенала на нашето обичайно поведение. Непробиваем, защото е находящ в нашето несъзнавано психично.

Да се изправиш срещу съпротивата на собствената си личност, в която интензивния страх е нейна трайна характеристика, умело прикрита под манифестните гняв, срам и вина, които виждаме на повърхността, си е доста мазохистично преживяване. Мазохизъм, понеже рискуваме мухата в главата ни (мисълта за онзи сърдечен невралгичен бодеж) да се трансформира в слон.., не, по-скоро в цепелин (интензифициране и катастрофално преекспониране на нормални телесни сигнали). А как се живее със слон в главата? А със цепелин? Мазохизъм е, защото сами си го причиняваме. Сами правим от мухата слон. Сами продължаваме и продължаваме, и продължаваме да катерим по непосилния северен отвес до върха (нашият страх), вместо да заобиколим непреодолимата му съпротива. И нека е твърде наивно-метафорично това разяснение, но нашата личност е под протекцията на правилата и клаузите за бягство заложени в нея като защитни механизми. Защитни механизми, които по някаква, често обективна (медицинско или друго външно събитие) причина, вече не работят за нас, не изпъляват основното си предназначение – да ни предпазват от страховете ни вътре в базовите убеждения и схемите ни. Нашите правила, неподготвени за нови и различни стимули (в случая чисто телесни), неразпознаващи и неоценяващи ги като заплаха, автоматично ни вкарват в една травмираща ни преживелищна динамика. И като всяка динамична система, нашата също има начало, поддържащи фактори и край на преживяването, който, обаче забележете, е само фиктивен, защото съвпада с началото на един порочен кръг на поддръжка на симптомите. Един най-нормален телесен симптом бележи началото на нашето тревожно преживяване.., същият в последствие се усилва през една когниция (мисъл) за катастрофален финал по отношение на нашата физическа (смърт) и емоционална цялост (полудяване), което през една психосоматична верижна реакция още повече интензифицира телесната симптоматика и ние сме вече в порочния кръг на своята паническа атака.

Нека се опитаме да влезем в една симулация, обаче, в която нашето паническо разстройство ще е разгърнато в медицински обусловен контекст:

Представете си сега, хипотетично, че по някаква причина сте изпадате в ситуация на медицински проблем, синтезиран в последваща емоционалната трагедия озаглавена – моето паническо разстройство. Сега, не ни е работа в дълбочина да разискваме психосоматичните предиктори на това тревожно разстройство. В симулация сме, нали, не забравяме това. Абе, да, последната ехография фиксира някакви малки миомни възли по вътрешната стена на матката, но пък доктора, съобразно и останалите проведени изследвания е оптимист, и ме уверява, че към настоящият момент е по-добре да не оперираме… Така влязох и в бременността си, и сякаш изхранвах два плода. Така се и чувствах. Скоро след това се появи първото усложнение – обилни кръвоизливи. Визуализацията на поредната ехорграфия беше повече от парадоскална – плодът се опитваше да се скрие зад една от драстично разрастналите се миоми, и сякаш се беше отказал от борбата си за оцеляване. Едно нищо неподозиращо живо човешко същество, което, още вътреутробно, беше обречено да се крие и самоотхвърля от света на хората, от реалността.., ако успееше да се пребори с живота, разбира се. Детето оцеля, прекрасно здраво дете, но аз не. Сега се боря със страховете си, в персоналната си драма наречена паническо разстройство. Живот в прогнозируем сценарий оглавен „Моето паническо разстройство„.

Там и тогава, ние, през нашите правила, не реагирахме на заплахата адекватно, защото през доверие, което твърде лекомилено дадохме на доктора тогава (а той е нашата медицинска реалност): „Трябва да се довериш на специалиста!“, „Трябва да вярваш на един доктор, не на 10!“, ние пропиляхме шанса си за ре-тестване на реалността си с едно евентуално потвърждаване на диагнозата, и евентуалното й развитие, при друг специалист, при  втори.., трети… Случило се е така, че нашите правила, неправилно оценили заплахата, са вече пропукани (компрометирани) и оголения страх от изхода на предстоящата неизбежна оперативна интервенция е налице. Случва се успешна безкръвна операция. Плевен е меката на успешните безкръвни операции. Отново сме в здравето си, макар и с отстранена матка, но живи. Живи, но здрави не съвсем, защото ендокриноложката е категорична за състоянието на щитовидната жлеза. Новата диагноза е Хашимото. Не съм лекар, за да правя тези сложни корелации между отстраняването на матката и, евентуално, разкъсаната хомеостазна връзка с щитовидната жлеза, но със знанието за Хашимото дойде и първия пристъп на задушаване. И повярвайте ми, задушаването беше истинско. С този пръв симптом се отключи една поредица от подобни такива, които психиатъра ми лаконично обобщи само в един израз – паническо разстройство. Последваха срещи с психолог, с психотерапевт, психиатър, антидепресанти… Намирах се в една постоянно критична ситуация, в която животът и психичното ми здраве нямаха никаква стойност в мислите ми. Мислите ми бяха изцяло обладани от катастрофален страх за случващото се с тялото ми. Трябваше ми сравнително малко терапевтично време, за да изляза от стереотипа борба или бягство, и да възприема новия стил на поведение, което, колкото и парадоксално да звучи, бе по близо до подчинението.., смирението.., до отдаването и приемането на страха ми. Когато престанах да се боря със страховете си, когато спрях да се гневя на себе си, аз прогоних болката. Страхът е сигналът, с който тялото ми съобщава, че моето обичайно поведение не работи вече в полза на моето задрве.

Подчинение, това беше моята алтернатива. Подчинение на страха и обезсмисляне на тревожната алтернатива. Обезсмисляне на съпротивата. Обезсмисляне на паническото преживяване.

      Метафорично, съпротивата ни (тревожността ни) очаква от нас да се конфронтираме с нея, за да се рагърнат паническите преживелищни симптоми. Вместо това, обаче, ние правим нещо различно, с което я обезсмисляме: Не й налагаме своето инфантилно и инатливо НЕ, не се борим. Не се борим, а правим нещо много по-неочаквано за нея – нашата тревожност – ние казваме утвърдително ДА:

ДА, приемам те, ти си част от мен самият! Като част от мен, от моята личност, аз не бих се изправил срещу теб, защото, аз всъщност, вече те приемам с цялата си безусловна любов, както приемам и тялото си. Аз обичам моето тяло и смирено се подчинявам на неговите нужди. Аз се подчинявам пред нуждите на моето тяло и категорично отказвам да се боря с него.., да се боря със себе си.

– Има болка – ДА – трябвало е да се случи да изпитам тази болка!

– Има тревога – ДА – трябвало е да почувствам тази тревога и да я възнаградя с моето смирено доверие.

Тя – тревогата – е по-голяма от мен и е част от моя преживелищен опит; тя стои на пътя пред/зад моето несигурно поведение на избягване, същото, което впоследствие се коалира с моите мисли за неизбежната катастрофа с тялото и ума ми, и… АЗ СЪМ ВЕЧЕ В ПАНИКАТА… очаквам да умра или да полудея. Благодаря, приключих с войните.., с борбата. 

Тревожността ни е сигнал за атака. Атака срещу мисълта за тялото ни. Атака срещу когнитивно изкривената ни мисъл за случващото се с него. Същата автоматична мисъл, която вероятно нямаше да е налична, ако ние обичахме и приемахме себе си и  се подчинявахме безусловно на своите потребности, извън непрестанните ни опити да контролираме събитийността. Да, ама не сме Господ! Атака, която подемаме с мощната експресия на утвърдително – ДА към тревогата си. ДА на страха си!… ДА (вместо критика и конформизъм), което тотатлно обезсмисля съпротивата на нашата личност, в която тревожната емоция е нейна базова характеристика. ДА, и най-сетне, интеракцията на тревогата с когнитивно изкривената мисъл за случващото се с тялото ни и нашето обичайно поведение, поддържащи порочния кръг на нашите панически пристъпи е прекъсната. Порочният кръг на нашето паническо разстройство, който захранвахме толкова време с изкуствен серотонин и анестезии. ДА! Помним, просто е: сърдечното приемане на тревожния емоционалния процес и незабавната ни, но аргументирана конфронтация срещу катастрофизацията в мислите ни, са липсващите брънки към нашето не-паническо преживяване, към нашето психично здраве.

Петър Петров, психолог, Варна, декември, 2016

Leave a Reply