Правила и реалност

Нашето обичайно поведение - нашите правила

Дали сме вътре, вън или в роля, все сме ние

Реалността на нашите правила

 

Реалността тук и сега

 

правила… правила… правила… правила

Хората сме склонни да правим изкривени копия на реалността и да живеем в тях цял живот. Цялата си житейска „щастливост“ ние прекарваме в кавичките на персоналния си мисловен ковчег, обгрижван от  нашето обичайно поведение (правила):

  • подчинени на страховете си;
  • бягащи от страховете си;
  • замаскирани в страховете си.

Утрините са по-мъдри от вечерите? Или, ние сме странните, които ги оценяват през вечерното си очакване за тях. Вечерта, особено късната, е много-интимно време, в което често сме в равносметката на своята ежедневна неподреденост. В равносметката на своите правила (обичайно поведение), причинно обвързани с трите базови копинг-стила, чрез които, през страховете си, несъзнавано оперираме в реалността – подчинение, бягство и хиперкомпенсация.

Утрешният ден, бъдещето – очакването за пълноценен нов ден е, всъщност, заложеното в екзистенциалния ни план за оцеляване, нищо по-различно от контратеза на страховете ни в реалността. Това са нашите обичайни реакции на случващото се с и около нас. Това са нашите реакции, но обусловени през историческия и генетично заложен страхов контекст, подосигурил ни генералните принципи на нашето поведение – нашите правила и допускания. Същите, които са наше защитно поведение, което по някаква причина вече не е в състояние да отрази динамичността на ситуациите, от които все по-често ще излизаме с чувство за несигурност и непреодолима тъга. И ние нямаме никакъв друг шанс, освен да избягаме от тях, да им се подчиним или да си наденем маска на другостта – онази, през която ще наблюдаваме и участваме в случващото се с и около нас, но през софтуеъра на несъзнаваната си театрална категоричност.

Реалността тук и сега. Факт е, обаче, че все по-често се случва да продължаваме да си седим в тревожността или в необяснимата за нас тъга. А детето в нас, уязвимото дете във вссеки от нас, ще продължава да ни показва знаците за Изход по пътя ни на възрастни. Онези знаци, които ние така ригидно-мазохистично пренебрегваме през целия си живот. И ни боли. И теб те боли, но това са глупости, казваш.., съдбата си знаела работата.

Да приемем, че това е така. Но, в крайна сметка, както си живеем, така и умираме в болестта от себе си, един ден. И до самият финал не разбираме не-свободата си. Неразбираемо ли е, все още? Трудно и мъчително? А съдбата все не те посочва с вездесъщия си пръст. Защото съдба, приятелю, като природна или божествена даденост не съществува. Има такава, която ние сами създаваме. Сами, през нашите изкривени мисли и прилежащото им поведение, и прилежно я поддържаме в страховете си след това. Поддържаме в страховете си, а после безропотно влизаме и следваме собствения си сценарий озаглавен Подчинение на съдбата, вместо подчинение на реалността тук и сега.

А, реалността, приятелю, реалността тук и сега би могла да е най-удоволствения мотив да продължим да се случваме в нея – свободни от страховете си и душевно сити. Свободни от страховете си, а не техни подчинени. Дали се нуждаем от психолог или психотерапевт е въпрос в сегашно време, в чието отлагано себе-задаване се съдържа и другостта на една голяма част от хората. Другостта, която има много-лица и настроения – от депресия и ниска самооценка до крайно тревожните и катастрофални състояния на нас самите, без изход в реалността. Другостта, която има шанс да се трансформира и префокусира в една нова, тествана реалност. Нова и тествана, приятелю. Учим това от своя психолог и психотерапевт. Той това прави основно – да ни връща в реалността. Твоята реалност. Моята. Нашата реалност – реалността тук и сега.

Писна ли ти вече? Реалност. Реалността… тук.., сега. Реалността тук и сега.  Ако отчаяно отказваш да си припомниш пътя назад, пътя до спонтанното дете, каквото всъщност си бил някога, аз не мога да направя нищо за теб, и повече от явно е, че този текст не е за теб. Но, това не ни прави различни, защото ние живеем в и чрез изборите, които правим в живота си. Просто е: аз съм си аз, ти си ти. Твоята потребност не е моя нужда, докато ясно не я заявиш в посока – мен. Сещаш се, че мога да ти кажа Да, но имам право и да ти откажа. Свиквай с това докато е време. И евентуалният ми отказ няма да е категоричен и заклеймяващ те в неслучването ти в реалността. Напротив, би могъл да бъде твоят подтик към размисъл в посока: Аз как си поисках от този човек, че той ми отказа? Какво не ми достигна в поведението ми към него, че не получих доверието му? В самовглъбеността си ли да избягам или да се впусна в катастрофална себекритика?

Но защо продължаваш да си тъжен? Защо продължаваш да си тревожен? Добре ли ти е в това настроение? Обществото те харесва точно такъв какъвто си в този момент – послушен и тъжен.., послушен и тревожен. Ако подобно „харесващо“ отношение не те е сграбчило за гушата досега, явно този текст наистина не е за теб. Направи си кафе, прочети нещо от местния ежедневник или си пусни новинарския канал и си гарантирано „върнат“ във виртуалното „позитивно“ преработено клише на масовата хипноза. Пак си поредната овца и, пак няма да успееш го осъзнаеш, щото си подпрагово „прецакан“ през активирането на масовопсихотичния синдром „ремисия на забравеното“. Ремисия… забравено… и идва новия ден – онзи същия, дето снощи го очаквахте с нетърпение и му приписвахте безкрайни надежди.

Новият ден е. Съмна се. Гурлите все още са по полузатворените ни очи. По пътя за банята, плахо поглеждаме лицето си в огледалото и, о, ужас: Днес изобщо не се вписва в представата ни от снощи.

ВЧЕРА – ДНЕС – УТРЕ.

1. Вчера: Какво изгубих там и тогава?

2. Днес: Защо съм тъжен, а като да няма причина за това? Защо продължавам да отричам реалността – тук и сега – и продължавам да я търся в миналото (вчера) – депресия или в бъдещето (утре) – тревожност?

3. ДНЕС: В реалността на настоящето, най-нормалното нещо е да сме както във вихъра на живота, така и в неговите низини. Падаме понякога, често ни се случва. Научаваме се да се изправяме плавно и с малки крачки да продължаваме напред и нагоре. Има депресия – да, и честичко сме в непреодолима тревога – да…, но ние не отричаме това движение нагоре и надолу, а се научаваме да живеем в неговата динамична агресивност и регрес. Но, медиите (културата и властта) не одобряват подобно движение, защото са наясно, че прекалено скоро ще ти светне „червения светофар“, затова че си третиран от същата тази културна институция като бълха.., като овца.., като овцата, която няма никакъв шанс да се превърне в „черна“, дорде спазва позитивните предписания на културната деменция. Овцата няма право на движение нагоре-надолу, защото генетично, през страха, е прикована за кота нула. Овчи страсти. Овчи перспективи. Всичко е в бяло и розово. Благодаря, моля!

Времето действа различно на всеки. Не сме наивни и признаваме пред себе си, че често сме в преживяването на унифицирани овчевластни обекти. Гадничко преживяване, но не спираме да ровим в ранно-детския си нереализиран протест. Знам как мащабно звучи, но ви предупреждавам, не вярвайте на думите ми, а просто да се отпуснете и да почувствайте тяхната насока.., или пък не. Ако тръгне някакъв процес, добре, ако ли пък, не – зарежете ме на секундата, защото това е само една теза на лична позиция. Усмихваме се и протоколираме поведението си в някаква измислена мисъл за неадекватност и се впускаме в препланирането му в утрешния ден.

Утре дойде. Радостното планиране от предишната вечер, обаче, се оказа много-дръзка авантюра. Авантюра, която реалността безапелативно отхвърли, и ние, в капана на един улесняващ мисловен мотив отново и отново се оказваме във властовата хватка на настоящето. Реалността е особена тема, лична. Особено доказателство.., особен мотив. Отхвърля лесните проекти и твърдо ни заявява: СЕГА ЩЕ ТЕ БОЛИ! Ще страдаш, защото се опитваш да си различен! Ще страдаш, защото нарушаваш своите базови принципи на поведение, своите правила! Обективната реалност предпочита унифицираността (еднаквостта) пред различността. Показва ни „верния път“ чрез и през малки знаци от арсенала на големите емоции наречени страх и тъга.

А дали ние с теб вярно разчитаме оригинала тук и сега или се нуждаем от специализирана помощ е въпрос, на който отговаря индивидуалния личностов ресурс на всеки човек.

А ние за коя реалност си говорим с теб?

Защото, хората сме склонни да правим изкривени копия на реалността и да живеем в тях цял живот. Цялата си житейска „щастливост“ ние прекарваме в кавичките на персоналния си мисловен ковчег. В рамкирано от нашите правила и допускания пространство, което мислим за защитено, само дето не знаем, защо мислим по този начин. Не знаем, защото нашите правила и допускания, всъщност, никога не са били наши. И един ден, когато осъзнаем това – за тази болка говорих преди малко – ще сме в състояние да преформулираме своята поведенческа стратегия в реалността, която е днес – тук и сега – и да се научим да виждаме случващото се с и около нас и от негативния ракурс на своята емоционалност – ще сме подготвени за това – в противен случай няма да знаем какво да променяме в живота си.

Сложен изказ за елементарни неща, нали. Пийте по едно кафе и забравете, както сте правили досега – ниглежирайки ситуативната емоционалност около вас, докато не закърнее до степен да не виждате, чувате и ЧУВСТВАТЕ себе си.

Аз не се нуждая от вашата оценка. Ако съм ви накарал да се замислите поне малко за себе си в настоящето, моля, ако ли не – бъдещето ви очаква.., миналото също. Ангажимент към вас нямам. Предложих ви кратка среща, която всеки има право да пропусне и да подмине по пътя си. Това е нормално. Аз, СЕГА, продължавам по моя път.

 Петър Петров, психолог, Варна, септември, 2016

This article has 1 comment

  1. Тук и сега е преживяване-винаги субективно! Същото е валидно и за миналото и за очакваното бъдеще. Реалността, „обективно“ мислена е теоретична възможност. В линейното възприятие на времето живеем „няколко“ живота. Това, което може да ни даде досег, макар и малък, до реалността са срещите с другите. … И ако перефразирам…да не забравяме, че този досег е само досег до сбор от субектовни преживявания на „реалността“

Leave a Reply