Прегръдката

 

Прегръдката

 Малко от себе си ми дай… Малко топлина

Един малък разказ за тревогата и душевната пустота

 

Прегръдката и топлината

Имам нужда да те прегърна

 

Имам нужда да те прегърна, ми каза той. Стана, придвижи се към мен и разтвори ръцете си в очакване.Това се случи по средата на първата терапевтична сесия в живота ми. Това беше първата ми среща с психотерапията. Няма да я забравя никога. До този ден аз бях твърдо убеден, че реалността и бъдещето не се нуждаят от мен. До този момент аз бях Никой.

Вече знам, в началото на всички живи начала е прегръдката. Прегръдката, която по необясним, магичен начин начин лекува от затвора, в който сме превърнали тялото си за страховете си. Прегръдката, която, като да поставя началото, от което тръгва всяко доверие. Ако сме в доверието си един към друг, ще сме извън психичния си дискомфорт, дори да сме се отдалечили (разделили) с няколко години, десетилетия.. или хиляди километри един от друг. Извън, защото времето е относително понятие срещу земността на спомена за първата топлина. Емоционалния спомен за топлата гръд на обгрижващата и любяща мама, срещу впечатаната несигурност в очакването за злоупотреба спрямо нас. Впечат, който щем не щем несъзнавано ще генерализираме по отношение на всички хора, на реалността. И като единствен шанс за спасение срещу болката от очакваната несигурност и злоупотреба спрямо нас, остава бягството в един измислен, виртуален свят, далеч от реалността на социалните принадлежности. Сами.

Аз съм Радо. Самотен съм.

Сами сме. Другите, на тях изобщо не може да се разчита и по-вероятния сценарий е да ни изоставят заради някой по-добър от нас. Вярвам в това, затова построих и онова защитено място в главата си. Място, което е далеч от реалността. Място, на което сам съм си достатъчен. Поне така си мислих доскоро. Въпроса опира и до това, дали притежаваме архива, от който да възкресим този спомен в реалността. А притежаваме ли ресурса да поемем отговорността да се опитаме емоционално да възстановим прекъсването на тази най-изначална потребност – от топлина.., от доверие, като просто се научим да ги даваме и получаваме.

Нищо не е необратимо. Между тъмното и светлото, обаче, е болката от повторното преживяване на едно неподкрепяно и самоотхвърлило се дете. Дете, което е повярвало, че на хората не може да се разчита, че хората нараняват, че може да вярва единствено на себе си. И до ден днешен е така.., и ситуациите, в които се случва животът ми, тук и сега, са ситуации на едно болезнено самозадоволяване на нуждите ми. Това го осъзнах още през първите си срещи с психотерапията.

Прегръдката. Постарайте се, моля, тази дума стои като лайтмотив в главите ви, докато продължавам да ви занимавам със себе си. Благодаря за търпението! Не ми беше лесно да го кажа.., но все още се боря със себе си и катастрофалното и неглижиращо очакване, в което вярвам, че ще се случи вашата реакция.

Вече съм на 40. Нямам жена до себе си, нямам и енергията да я извикам. Нямам приятели, нямам и енергията да се задвижа към социалната реалност, за да ги потърся, да ги поискам. А тя е там – и жената, и приятелите. И всичко тръгва от прегръдката, от непознатото и страхувано усещане, което тактилността доскоро означаваше за мен. Означаваше. Сега знам друго: Дай ми, за да ти дам и аз… доверие за доверие. Означаваше, вече не, защото вече знам, че живия живот тръгва от мен към другите, от мен към потребността ми. Нучих се да не очаквам нищо на готово, а да го получавам през моето движение към нуждите ми. И прегръдката е някъде по средата на този път, който ми предстои да извървя – между мен и потребностите ми. Между мен и удоволствието да контактувам по един активен начин със себе си.

Падам си по книгите. Много чета. В тях, сякаш продължавам да търся липсващото парче от пъзела на неспонтанната ми същност. Като да търся своя уникален сценарий, все още. История, която да ме зареди с усмивка и спонтанност, която да ми даде крилете да се придвижа до хората. Сред тях, до тях, в обятията им, в обятията ми, където знам, че се случва магията на живота. Осъзнавам тази липса, боли ме поради това, но продължавам да търся смелостта си. Брадатия душевадчик нарече тази смелост минимален житейски риск, малко преди да го перефразира в липса на отговорност към себе си, отговорност да вляза в контакт със себе си и потребността си. Човек, който не може да поема дори минимални житейски рискове, държеше да чуя добре това, е един безотговорен човек. Аз съм такъв човек. Аз съм различенБезотговорен към себе си, неспособен да се подчиня на собствените си потребности. Различен.

Различен си, Радо.., затова ми харесват разговорите с теб.., защото, аз също като теб, съм различен… и това е причината да си мисля, че те познавам отдавна, му казах, още при първите ни срещи в кабинета ми. Познавам болката на хората като теб.., преминал съм през такъв етап от живота си. Затова те разбирам, както разбирам себе си:

Познавам теб, защото познавам социалното отчуждаване.

Познавам теб, защото съм преживял недоверието ти в реалността.

Познавам теб, защото съм преживял и тревогата, и душевното опустошение на потиснатостта.

За топлината и прегръдката

Миналото не е нищо повече от батута, който ще ни изстреля в реалността на живото ни случване в нея.., в реалността на прегръдката.

Сега, слушай ме, моля те… аз не се нуждая от цялото ти доверие, а от една малка частичка от него – колкото малък процеп, през който, ако ми позволиш, ще вляза в твоя свят за малко. Ще поседим и ще помълчим.., аз познавам мълчанието не по-зле от теб…

При теб съм вече… Ето, стоим си двамата в мълчанието, излегнали се на чамовото дюшаме в малката южна стая, в която ти си отраснал и се взираме в нищото.., в тавана на твоята детска стая. Твоята стая, Радо. Тук е топло и сигурно. Аз съм голям, а ти си твърде малък. Аз съм само един страничен наблюдател. Но, ако ще ти е по-приятно, допусни, че аз съм ти, но от едно друго време – времето, когато си вече зрял възрастен. Т.е., аз съм твоят глас, който все още не е част от теб… Ето я и майка ти, Радо, нещо пак чисти в кухнята крещейки на баща ти… Ти си гладен и вече си се отказал да плачеш, защото, както си установил от малкия си жизнен опит през пробата и грешката, че като не си в напъна на плача, коремчето те боли по-малко. А мама продължава да не идва. Мама я няма. Нищо, сега аз съм с теб и гледаме към тавана през пелената на неразвитото ти все още зрение. Аз също виждам замъглено, защото, забрави ли – аз, всъщност съм ти. Като през пелена, която, като през мъгла ни кара да си представяме едно друго място. Място, където не се нуждаем от мама и нейните грижи. Едно само наше място, на което се чувстваме сигурни и защитени. Едно място без колики, без мама, без хора.., без болка… без прегръдки. Това е едно много, много специално място. В такова го превърна времето прекарвано там. Времето, през което реалността беше най-тежкия ти хомот. Реалността на не-прегръдката. Това място беше твоето бягство от реалността. Твоето бягство от прегръдката.

Сега си голям, а това място продължава да е затвора, от който не можеш да избягаш вече 40 години. Сега болката е много повече от тъга, защото отдавана си култивирал и модифицирал способността си да мислиш в безнадеждността и безсмислието да продължаваш да се движиш напред. Да мислиш за безсмислието, като за световно. Да мислиш, движейки се само в един коловоз – селективно, в черно-белия мисловен коловоз. И по този коловоз всичко се движи по-бавно от обикновено. Сега е така, добре познаваш тромавия ход на тъгата, защото сега си в депресивната си крайност… И това е твоят вагон, същият, като твоето виртуално (защитено) място… и този вагон днес, тук и сега, продължава да се движи върху релсите, които едно малко дете нарисува в главата си преди много-много години. И времето сякаш е спряло.., но не.., времето дори се движи в обратна посока, като че ли… назад, към миналото, към безвъзвратно загубеното.., към болката от тази загуба. Извън това мисловно зацикляне няма нищо. Не, сигурен си, че има, но как да погледнеш, дори само през прозорците на купето, където всичко изглежда размазано и неописуемо страшно. Там са другите коловози, и е размазано, защото това са едни други влакове, в които се возят обикновените други. Обикновените други, които в този момент прелитат с бясна скорост покрай блатото на твоя заседнал живот.

А как ти се ще тези мисли да изчезнат – за коловозите и безсмислието от живота.., за часовника в главата ти, който се движи обратно на времето.., да ги е нямало никога тези мисли за безсмислието от всичко, което си и което правиш в реалността.., за безсмислието да се движиш в реалността. Реалността, която е приоритет за другите, и в която твоето място не е резервирано. Ти само преминаваш за малко през нея, понякога, и си твърде добре обучен, за да знаеш по-добре от всеки друг, че трябва да се движиш единствено в периферията на реалността и да внимаваш да не натискаш твърде силно земята под краката си, защото:

Ти си различен, забрави ли?!

Ти нямаш право да съществуваш, забрави ли?!

Дори и в периферията на реалността нямаш право да се движиш!

Земята не е за теб! Хайде, напускай я тази земя!

Ти си различен!

Нищо не става от теб!

Ти си никой! Не съществуваш!

Та, това е Радо, трудното момче, с много-открояваща се емоционалност. Тревога, която често сменяше поляритета си и преливаше в дълбока и неописуема потиснатост… тъга.

А очите му. Не съм ви казал нищо за очите на Радо, които говорят по-красноречиво дори от словоохотливия му психиатър с енциклопедичните знания… говорят повече и от тревожно-депресивното му болезнено откровение:

Боли ме, пич, знам че ти е трудно да повярваш, но болката е истинска…, мислите ми я създават, но не мога да ги премахна… повярвай ми за хаоса – истински е.., в главата ми… И ме кара да не съм тук, и ме кара да си мисля, че небето, всъщност, е там за да ни притиска, и да ни е зле… на мен ми е зле от него… Сега, ако блъсна главата си в стената, знам, че за кратко светът ще се нивелира.., сетне, по-добре да взема половинка ривотрил, за да не се наложи да я блъскам цяла вечер. Как се живее с това? Толкова години. Не е за мен такъв живот! Да, сега небето спи, но хаоса в главата ми сътвори нов сценарий – трябва да отговарям за целия свят или, най-малкото – нещо кофти да не сполети близките ми.

Да, реалност на предела на своята търпимост в парчетата лудост, от които не можем да избягаме… Погледнах в очите му и видях там себе си.., видях и цялата човешка болка в две зеници откровение. Прегърнах го топло, както ми дойде от вътре, станах палатка над него… и по някое време за пръв път усетих дишането му – спокойно и равномерно… главата му се отпусна на рамото ми, като на малко дете, което за пръв път ти дава доверие.., и задишахме заедно… Сега светът беше нивелиран, небето щадящо, и близките ни бяха добре… но най-важното – мислите изчезнаха. Малко топлина, това беше всичко… и животът отново беше тук…

А прегръдката все още е в главите ви, нали?

Пак съм Радо. Това е моята болка. Аз много-обичам да философствам, въпреки предположенията на терапевта ми, че това било компенсация на някакво забранено поведение… нещо, което ми било трудно да правя, все още.

Моля ви сега, за пръв път, да ме чуете, а след това се върнете обратно при себе си, в животите си! Това е първата молба в живота ми. Споделената болка, през молбата към другия, е доброто начало за мен, според моя душевадчик. Той нарича това доверие. Аз тепърва ще се уча да го давам. Като игра на думи е… и като всяка игра изглежда твърде лесно, докато не се сблъскаш с реалността. Реалност, която сякаш пречупвам през кривото огледало на болка, която е в мен, но за чието съществуване нямам никаква идея.

Знам само, че продължавам. Продължавам, но не сам. Вече не. Безкрайна е тази тема в душата ми, но нека не стигам до там да ви отегча, защото ще имам нужда от вас и за в бъдеще. Бъдеще, което до скоро си мислих че не съществува в нестрахувания си и катастрофален вариант. Бъдеще, което очаквам и, вече съм сигурен че ще реверсира часовника в главата ми да се движи в правилната посока. Бъдеще, а докато се случи, каквото и да се случи в него, предлагам ви да стъпим по-здраво тук в реалността.., сега, в реалността.

И помним, миналото не е нищо повече от батута, който ще ни изстреля в реалността на живото ни случване в нея.., в реалността на доверието, прегръдката.., топлината.

 

Петър Петров, психолог

декември, 2017, Варна

 

Leave a Reply