Преживелищно

Да се срещнеш с реалността очи в очи и да й се подчиниш… смирено… там насред градската суматоха, каменните пътеки и тлеещия восък …
Мъката те подчинява, отнема те от себесъзерцанието, насочвайки те по утъпканите пътеки до прясно ухаещата купчина пръст… пръст при пръста… Смирен, да, някои мъки дори са истински.., но онова-другото… пъргавото, ненаситното, влюбчивото, крещящото отвъд хистеричната религиозна маска, чакаше продължението на играта си с теб зад каменните дувари на Дома на сълзите… чакаше с нескрит интерес новия ти устрем… новия здрав шамар, с който да го цапардосаш – него – Живота…, защото сега беше твой ред във вечната игра на надмощие. А ти как си с времето, приятелю? Защото мен ме мори неоткровението на тълпата. Аз нямам време за тълпи, макар от време на време да продължавам да им говоря, може би, защото съм по-силен от тях или, може би, защото много се страхувам от тях. Може би, ако бях възвишението на планината, щях да съм като оня севрен скален скос, който няма изкачване, освен ако не бъде помолен да бъде покорен… Днес молби не приемам, защото е ден за смирение.

 

Петър Петров, психолог, Варна, 2016

Leave a Reply