Пътят към себе си

 

Пътят към себе си

 

Пътят към себе си и повторното преживяване на страховете ни

 

self-help guide

 

Част Първа

 

Пътят към себе си

Пътят към себе си преминава през повторното спомняне на страховете ни

 

         Пътят към себе си преминава през повторното преживяване на травматичните ситуации, но в симулираната, защитена среда на терапевтична комуникация.

         Ние хората, без да осъзнаваме това, често влизаме в комуникация, дори с най-близките си, през своите страхове. А по отношение на другите? А на авторитетите сред тях? Така, реално, нещата които правим или не правим, и като цяло преживяваме през генерираната от най-различни житейски ситуации автоматизирана мисловна, телесна и поведенческа реактивност, ще ни въвличат в самосбъдващо се пророчество дирижирано от нашите негативни очаквания (базови вярвания, схеми) по отношение на собствената ни личност, света и бъдещето.

          Поради същите, ние често ще изпадаме в емоционални за нас ситуации, но облечени в мисленето за страховете ни, че сме неразбрани, предадени, необичани, дефектни, унизени… и ред други вярвания и очаквания, през които филтрираме спонтанното си мислене. В когнитивната терапия тези феномени, обуславящи спонтанно-автоматизирания мисловен процес се наричат когнитивни изкривявания и отразяват несъзнаваната динамика, в и през която поддържаме страховете в личността си. И ние често ще се успокояваме, че не сме в подобно изопачено мислене, но поведението ни, всъщност, поведението на нашето тяло ще е много по-красноречиво от думите и мислите ни. Последните са „дрехи“, в които все по-невротично ще обличаме страховете си, подкопавайки некоректно разчетеното емоционално съдържание на собствените си преживявания. А тялото помни, вече сме сигурни в това и не сме наивни да оспорваме неговата интелигентност.

          Добре, казваш, че си един рационален човек и правиш нещата винаги в контекста на фактология, която наричаш обективна реалност. Добре, а защо плачеш понякога? Или си тъжен, като да си в скръб, без обективна причина за това? А за вината, какво ще ми кажеш? Защо продължаваш да си тревожен, когато се наложи да споделиш нещо пред повече хора? Защо сам не можеш да си обясниш този феномен, който се случва на едно различно от рационално ти мислене ниво. Защо?

          Защо? Защо не опиташ отново да потиснеш емоцията си, като си кажеш – това са глупости, аз съм ОК. Хайде, направи го! Знам, че си опитвал многократно. Ама не става, нали? Потиснатата емоционалност те връща в изходна позиция – ниско долу – при първичната болка. Първична болка, която се нарича страх, първична болка, която се нарича тъга.

          Ако оприличим емоцията си с буйна река, дали човек притежава божествена сила да я отклони (потисне) от пътя й, без да предизвика с това нова, персонално по-значима от предходната реакция? Без да плати цената за това си деяние? Не знам, помислете. Дали е случайно, че думата депресия е етиологично обвързана с понятието за потискане?

Потискане? А защо не опитате да се доверите на телата си, като просто не следвате контакта със себе си. Всеки за себе си. Пътят към себе си и един дълбоко егоистичен акт, но това е странична тема.

А, ако позволиш на емоцията да те залее, какъв ще е риска за теб?

         И ако си позволиш да се потопиш в болката до края, навярно ще откриеш, че по-надолу те залива друга река – още по бурна от предишната. И боли, но ние ще продължаваме да отлюспваме от страха си през повторните си и поредни преживявания. Не спираме, защото знаем, че това е пътят. Пътят към емоционалната ни интелигентност. Доверихме се на един човек, нашият психотерапевт, който вече го е преминал този път – пътят към себе си. Знаем, че това е пътя, или поне си въобразихме, че е така. Но при всички случаи сме в поредното ново движение към промяна. А независимо от всичко, там някъде, след поредното емоционално повличане е пълното спокойствие и свободата. Как се спира река, или лавина, аз не смея да знам вместо вас.

          Продължавам да чета (отказвам да цитирам – всеки да си направи справка където си иска), че има едно такова „чудо“ наречено самоконтрол. Че има, има, но в съвсем различна дифинитивна употреба, различна от онази способност на човека да управлява и контролира  своите несъзнавани емоционални състояния. Хващам се за детайли, знам това, но по-скоро съм противник на магическото мислене, което все по-консуматорската аудитория прави опит да валидизира. И нека, моля, да не бъркаме понятията за самоконтрол и потискане (инхибиция).

           Контрол над гнева? Да, има такова „животно“. И доуточняваме, че гневът всъщност е една вторична емоция, която виждаме винаги на повърхността на нашето преживяване. Вторична, която е по-скоро осъзната емоция. Правете връзки моля. Към несъзнаваната си памет можем да причислим и нашите генерални ръководни поведенчески правила, които често наричаме – принципи, чието единствено предназначение е да осъществяват най-прецизния контрол по отношение на страховете в нашите мисловни схеми. От казаното до тук следва, че съзнателното прилагане на тези принципи звучи повече от наивно и магическо. Та, чуйте: „Трябва да не се страхувам!“… или: „Днес, този път, когато шефа за пореден път ме овика за ненавременните финансови отчети, аз ще се усмихна дълбоко в душата си.“ И какво, да си мислим, че тази фраза ще премахне паническите ни пристъпи? Моля ви!

          Добре, и какво се случва? Поспрете за малко и се замислете, пък сетне, нека подложим на дисекция тези междинни когнитивни пазители на психичната ни цялост. Защита, която е възможно да е функционирала адекватно някога, вероятно в нашето детство, но днес, тук и сега, настоящото ни негативно преживяване следва да ни говори нещо съвсем друго.

Продължаваме да търсим пътят към себе си, нали?

 

Специални благодарности на Мария Тенева за тематичната фотография.

 

Следва продължение

 

Петър Петров, психолог, психотерапевт

Варна, март, 2017

Leave a Reply