Реалността на болката

Реалността на болката

(една не-притча за позитивните сламки в живота ни)

Не сме безразлични към себе си, защото сме приели реалността на болката.

Боли, знаехме това. Знаем и друго: без болка няма движение напред.

Подкоровата древност не е особено приветлива за позитивни емоционални приливи, противопоставяйки се свирепо на съблазнителната им хлъзгавост. Зареден с търпение за война, снишавам мислите си до помнеща се флажолетна поредица и, нищо че не чувам радостите в настоящето – бях се втурнал да ровя все по-дълбоко в кладенеца на бездънната си непознатост. Боли, знаех че ще боли. Знам. Помня, че се гмурнах към дъното, но недоверието продължи да отброява в минорна фраза ритъма на наивната ми представа за реалност. И за по-сигурно, о, аз толкова много съм чел, докосвал, преживявал и боледувал от себе си, че решавам да татуирам новата емоционална партитура директно върху привидната си щастливост, собствената, за да се подсигуря срещу болката от условната любов на всички заинтересовани от мен.

Да, имам право да съм различен понякога – това разтърсва старата ми личност и, като да е парче от моето смирение, май. Естествено, ако съм искрен в нескръбта си по безгрижното и някак лекомислено и условно детство. Кой знае? Цицата отдавна е пресъхнала, а недоверието в автономното начало продължава да тиктака в рефлекса на обичайната ми ненаситност..,  лакомия: Искам всичко, сега и веднага! Имам ли нужда от психотерапевт? Не знам. Той колко познава болката?

Горе е долу, долу е горе – извън движението по вълната не срещам никой, заслепен от самоироничността на великана в главата ми. Затворих едното си око и назидах циклопа си за непрестанното мислене в метафори: – Бъди директен, еднооко копеле! Метафорите в малките часове към утрото убиваха и последната надежда за ново начало. Беше време за сън…, сън, в който Отливът обещаваше да разкрие окованият за дъното протест срещу безразличието. Безразличието към себе си. Настоящето продължаваше да търси гаранции за обичаност в основанията на миналото. Емоциите не можеха да се предвидят. Мислите си играеха с телата ни и с болката ни. С другата болка. Думите са това, което са – контролирани безсмислици и заемки от циничния морал на извратената постмодерна карикатура на реалността. На позитивната реалност. Имам ли нужда от психотерапевт? Не знам. А той, колко познава болката? Другата болка. Психотерапевт, нали, не позитивен моралист.

Мислите ли, че е толкова лесно да се живее в реалността на болката? А в нейната лудост? Моля, но този път без притчи и източни позитивни насоки за живеене и случване. Моля! Реалността не чака отчет, нито оценка. Реалността е свързана с качеството на болката, която изпитваме. Болката ни задвижва към удовлетворяващата реалност. Без реалността на болката няма живот с отворени очи, има мижане. Дали сме в живота или в неговата жалка позитивна пародия? За вас не знам, а знам че не е толкова трудно да сме адекватни на и в реалността. Да сме личности.

 

Петър Петров, психолог, Варна, май, 2016

This article has 1 comment

  1. Без болка няма израстване и помъдряване. Понякога трябва да ни заболи.

Leave a Reply