Страдание

 

Страдание

 

Страданието ни прави силни, състраданието – лениви и слепи за себе си

 

Никой не е по-голям от страданието ни

 

Всеки за себе си

Страдание?

Не е типично да се мисли, че друг може да бъде чашата, в която да излеем своето страдание.., или съ-страдание, без никакъв напън, изключвайки какъвто и да е отговор на болка. Не е типично да се мисли, че друг може наготово да ни дари построения от него мост към розово-преживелищно позитивно случване. Наготово? Моля те! Между теб и моста на другия има цяла гора страдание, която чака динствено теб повторно да я прекосиш. Открай-докрай. Там, в гората, че се научиш как се строят мостове към себе си и другите, към света.

Прости, този някой друг може да вижда в теб надежда за промяна и да търси отговорите вместо теб. Наивник някакъв, какъвто философите безумно вкараха в понятието алтруист. Но, моля те, не е типично, освен ако Ти не се задвижиш към него пръв! Ти, не-жертвата. Ти, смелчагата! Забрави за съществуването на безвъзмездните дарители. Има ги, разбира се, но по-често поведението им ще е компенсаторно по отношение на тяхна липсваща потребност, а не е изключено да са в активно чувство за вина. Техните потребности и чувства не са твои. Последните, освен че са болни от себе си, превръщат теб в още по-жалко и пасивно същество, и все повече ще те доближават до депресивната ти същност. А ти, кефиш ли се в депресията? Или в жертвеното послушание?

Всеки за себе си. Трудно е. Не съм й предполагал, че на 42 човек може да стигне дъното и да се опитва безрезултатно да се изтласка обратно към светлината. Явно, винаги има първи път. Чувството ли? Когато се случи с мен, ли? Ами, като отпадък в плато, в блато – дълбоко е и няма никакво течение. Болницата, смъртоносния унес почти всяка вечер.., мислите за Ада, за Рая.., за вината.., потъването.., болката.., болката… Отговорите бяха в мен, усещах го. Започнах да вярвам, че трябва да преживея болката си сам, да я изстрадам. Сам, без анестезия, да се опитам да я приема, каквото и да значи това.., да й се подчиня. Нека е страдание! Моето. Страдай тяло.., страдай душо! Важно ми е, че си позволих да мисля по този начин тогава. Дали се случи ли? Оказа се, че мисълта е само началото на един малко по-продължителен процес на трансформация. Моята гора беше прекалено гъста и се нуждаех от гид.

Добре, но ако няма твърда почва, на която да стъпя, как ще преживея давещото ме страдание? Не ща трамплин, само твърда земя, която отново да напълни дробовете ми с надежда и да ме втресе от реалност във водовъртежа до кота нула – моят хоризонт. Сега не мога да си помогна сам, най-вероятно е от там-някога – срама, страха, вината, уроците по етика, хипнозата на комунизма… Не е моя работа да знам, но не мога сам. Нуждая се от помощ. Дали ще е психолог или психотерапевт, още не различавам тези две понятия. Но знам едно със сигурност: тук и сега е много-дълбоко, но все още не е дъно.., а единствената ми муза е страха… Е, споделих си го, не ща да си го нося.

Всеки за себе си. Трудно е. В България още повече. Ще ми се чужбина да е мит и на бленувания плаж в Камбоджа да няма място за мен. Болен съм от себе си. Ще подълбая още малко тинята в поредния опит да срещна малкото човече и да му предложа примирие. Да, мамо, татко, вие бяхте част от една чужда надежда, която нямаше как да прогнозирате, тъй като тя не беше нищо друго, освен затлачена с гняв и вина генетична експлозия в една странна и задръстена от стереотипи културна среда. И добре, че не се случи на 100. Един пич – Фриц Пърлз – е казал мъдри слова по този повод, но това е една друга тема – много по-голяма от моята гневна вербализация сега.

Добре. Време е за сън, но такъв, негоден за споделяне в своята нежелателност към масовото мнение. Време е за преживяване на болката от плахото озъртане, от премълчаното, от вината, които обслужват единствено императивния ред в обществото. Време е за “брутален” секс с културата и морала.

Да, време е да приемем, че КАК ТРЯБВА да се случва животът ни зависи единствено от нас самите. Всеки за себе си, според потребността му от щастие. Моята, не твоята потребност. Затова, „хора с големи сърца“, стойте си в себе си, в милосърдието си, това е страхотно за вас.., но не ми го навирайте даром в лицето. Не го правете, моля ви, защото не ми помагате така. Така не помагате на никого. Задушавам се от вашите големи сърца. Напомнят ми колко неавтономен и пасивен продължавам да бъда. Просто се спрете!

Всеки за себе си. Много-скоро ще изпитам нужда да се докосна до вашето милосърдие, но дотогава, стойте далеч от мен. Има толкова много-неща, които се налага да преосмисля сам, за да почувствам разликата между свободата и робството. Отстояването и добре заучената пасивност. Всеки за себе си. Никой не е по-голям от мислите ни. Никой не е по-голям от болката ни. Нашето дъно очаква нас.

Петър Петров, психолог, Варна, април, 2016

Leave a Reply