Страх и паника

 

Страх и паника

 

Паника и ригидност

(Не очаквам да отговоря на най-важният въпрос, какво отключва паническата атака, но си позволявам да ви въведа в един размисъл, просто, без верни и неверни отговори)

 

Страх и паника. 4:30 сутринта е. Страх. Тръгвам си от този свят. Прочетох всичко, опитах всичко, но невротичния страх е по-силен от мен. Луда ли съм да се страхувам толкова много? Дали пък не изглеждам луда в очите на хората, които вече си задават въпроси, защо не излизам толкова често навън?

Страх и паника. Аз съм един човек без тяло. Аз съм един човек с една голяма глава, само. Човека-глава. Главочовек. Вътре в тази глава съм складирала всички катастрофи на света, които очаквам да експлодират при поредната паническа атака. А тя ще дойде, в това изобщо не се съмнявам. Главочовек.. Главозамайване… То не може само с мисли да ми се размине, няма начин. Мисля, ще се пръсна от мислене и продължавам да мисля. Мислител на мислителите съм аз, това съм.

Страх и паника. Мисля за малките тъмни петънца на рамото ми, които се появиха с първите летни  слънчеви лъчи миналия месец…, мисля за тях като за кожни прояви на метастази, чиито първоизточник съвременната дерматология не успя да открие. Знам това, сигурна съм. Сигурна съм, защото се страхувам. Страх и паника. Но не се страхувам току така. Това е страхът на предсмъртната агония. Финалния страх, живия, истинския.., страхът, който ще ми отнеме живота или разсъдъка.

Страх и паника

Страх и паника. Как сами участваме в поддържането на паническото си разстройство през катастрофалната интерпретация на едни най-нормални телесни симптоми

Часът е 5:00. В 6:30 трябва да успея да хвана автобуса. Днес е работен ден. Поредният, в който аз съм отново вън от реалността. Извън, защото съм в страх и паника. Има време, трябва да успея да се справя и с този страх! Засега е само очакване, но вече разпознавам част от симптомите.

Ето, започва се.., ужас, сърцето ми отново ме подсети за болното ми тяло. Боде и боде, а гръдния ми кош е като в менгеме… а сърце казват не боляло. Аз ли не знам какво чувствам в момента. Страх и паника, естествено. Толкова съм уплашена, че дъхът ми буквално спря. Отчетливо чувам ударите на сърцето си и усещам пулсиращата му сила в гърлото си. 1-2-3-4… пулсът ми удари рекордните 160 удара. Кръвно: 160 на 100. Първият валидол почти го сдъвках, но втория вече е под езика ми. 160 на 100 – никаква промяна. Дишам твърде учестено. Вие ми се свят. Усещам главата си като потопена в киселина.., горя. Дали това е края? 1-2-3-4… 70 удара норма срещу 160 при мен. 160-70=90… 90 горница… сърцето ми бие с двойно по-голяма честота и отгоре… 90% съм в небитието вече… В паниката схрусках един „небилет” Не мога да си поема въздух, задушавам се… главата ми продължава да е замяна. Толкова съм объркана и уплашена… мозъка ми, сигурно, също е объркан, и най-вероятно вече праща сигнали към другите ми органи за предстоящата катастрофа… какви ли са заповедите на шефа… той сега се пържи и това не е добре, а за да се предпази, сигурно ще блокира останалите ми жизнени органи.., незнам, някъде бях чела нещо за това. Страх и паника… паника и страх.

О, Боже, пулсът ми е вече 170.., лицето ми е повече от румено.., горя. Горя. Започна се. 170 на 105… Защо? Защо? Толкова ми се живее, Господи! Къде сгреших? Ето и главата ми се отнесе съвсем.., краката ми, от колената надолу са като преварена паста… Това е краят!

Не мога, не, снощи взех половинка клонарекс… сега трябва да взема и другата половинка. Трябва! Живота ми зависи от това. Трябва да работя! Нуждая се от тази работа.

Така е по-добре. Но възможно ли е за по-малко от минута медикамента да подейства? Не е, нали? Тогава какво се случи? Дали не съм вече в наркотична зависимост и рецепторите в мозъка ми да са гладни за още и още от опиата, с който го награждавам на порции? Кое е правилно? Кое не е добре за мен?

Поне съм спокойна. Вече.

Защо се сещам за баща ми почти винаги, когато паническата ми атака отмине? Сега пак:  Безотговорна малка пикла! Думите на баща ми още звучат в главата ми. Помня почти всяка негова дума от едно старо, много-старо време. Лигла малка, веднага до стената! Ще си играете на чичо доктор с онова сополиво копеленце, ааа! Бръкна ли ти под рокличката? Отговаряй като те питат, малка уличнице! Имай уважение! Подчинявай се!

Татко го няма вече, почина от рак, когато бях на 9. Не трябва да се сещам за него с лошо, просто други спомени нямам. Трябва да съм достойната дъщеря, за която винаги ме е подготвял. Беше малко грубичък  към мама и мен, но никога с пръст не ни е докосвал. Но думите, ееех.., да можех тях да забравя по някакъв начин. С думите малко прекаляваше, но иначе беше много подреден човек. Просто е имал трудно детство. Аз също съм такава, подредена… сигурно пак е от детството.

Терапевта ми зададе доста странен въпрос на сесията в сряда, който не ми дава мира от няколко дни: Какво, което никога не посмя да кажеш на баща си приживе, можеш да опиташ, ако се престрашиш да надмогнеш себе си, да му кажеш сега? Тогава отказах да му отговоря,  но оттогава един вътрешен диалог не спира да ме измъчва:

  • Кажи му го, кажи му го, кажи му го..!
  • Ама как, татко е мъртъв! Това е недостойно!
  • Изрод…ииииззз…роооод, доволен ли си сега, знам че и в този момент ме наблюдаваш и напътстваш отгоре със съскащия си злобен глас! Доволен ли си от малката уличница, която стана детски учител, татко?
  • Ама какви са тези мисли? Татко е мъртъв. Аз съм една недостойна дъщеря. Виновна съм, заслужавам си страданието.

Ще престана да ходя при този психотерапевт. Този е вече седмият. И десети ще има, щом трябва. Те, май, само пишат пред името си психотерапевт, иначе са си най-обикновени психолози. И като са обикновени психолози, как си позволяват да дълбаят толкова дълбоко в душата ми. Ето, ривотрила отново свърши чудото, но не мога да се откъсна от чувството за вина. Вина. Татко. Поне съм спокойна. Обещавам ти татко, ще бъда достойната ти дъщеря оттук насетне! Послушна. Извинявай, моля те! Ти винаги си имал право! Дано Господ се грижи за теб. Моля ти се, Господи, дай му покой!

Тя пак си е тя. Но докога? Един човек без тяло. Главочовек. Вътре в главата си е складирала всички катастрофи на света и често, нещата, които види, чуе, почувства или усети с тялото си, тя задължително ще прекарва през този склад за катастрофално хиперуголемяване. Свръхконтролиращата й същност не й позволява да се довери дори на психотерапевта си, а какво остава на собствената си потребност от спокойствие и щастие. Да, ще кажете, вероятно, че седи в инфантилното си подчинение пред наказателния авторитет на мъртвия татко, а несъзнавания страх е, да не се срещне за пореден път с малката уличница, в която е повярвала, че се е превърнала. Не знам, затова мислим заедно.

Това, което знам със сигурност и многократно съм се сблъсквал с него в скромната си практика е, че каквито и да са негативните мисли и очаквания на хората, те са податливи на обективно преформулиране. Мисълта не е факт, но можем да се опитаме да я обективизираме през аргументите на когнитивната терапия. Не е толкова сложно, важно е да усетите, че се нуждаете от промяната, а не от болестта си.

Доживотна ремисия на всички тревожни хора.

 

Петър Петров, психолог, Варна, 01.06.2017

 

Leave a Reply