Страх от загуба на контрол

Лидерът. Манипулаторът. Граничният патрул. Инструменталният просяк.

 

Страх от загуба на контрол

 

Лидерът. Аз никога не губя! Страх от загуба на контрол.

Слънцето никога не е достатъчно високо за мен. Винаги пръв!

Моят супермен! Ела, миличко, да видиш каква изненада има мама/тати за теб! Това е за теб! Това всичко е за теб! Помниш кой те обича най-много, нали!

Ами това е, и коалицията е изградена. Здрав съюз, в чиито капан родителят ще установи, че е влязъл твърде късно, за съжаление. Твърде късно, защото малкият супермен ще е вече с мустаци и чуждоземна гордост, а от малката „фръцла” на 4 годинки ще е останал само фотоалбума озаглавен „любимата барелинка на тати”. Барелинка, не, днес в службата е по-известна като „кучката от 5-я етаж”. Странно, нали.., деца, подаръци без повод.., милувки с повод и без повод.., утвърждавания с и без повод, размити граници във времето на тяхното основополагане… привилигированост. Детето няма понятие, че е обречено да търси тази привилигированост и по-натам в живота си на зрял човек. Привилигированост, която е приоритетно демонстрирано поведение в активната тема – страх от загуба на контрол.

Кой сега е номер едно?

„Мишки, ще ви смачкам само с един замах! Не заставайте на пътя ми, не си помисляйте дори!”

Не им липсва агресия, какво мислите? И нека симулацията, в която ви въвеждам да е твърде крайна, но ние всички познаваме такива хора. Най-малкото ги разпознаваме в политическия елит, където невротичността все по-често виждаме и чуваме ескалирала в психопатология. Филма е стар като света. В основата на егоцентричния, нарцистичен характер, трайно се е загнездила идеята за всемогъщество. Всемогъщество, което са свикнали да реализират демонстративно и лесно през съблазнителната си усмивка или „уж“ случайните тематични подаръци. Да, те са ви проучили вече, и знаейки предварително от какво точно имате нужда, просто ви го предоставят. Но, не се заблуждавайте, зад инструменталното им подчинение често стои користна цел. И тази цел е да ви отнемат властта, ако доброволно не им я предоставите в отговор на харизматичността им. Нищо в поведението на тези хора не е случайно. Изключително рационални, през добре премерени стратегии за постигане на власт, на още повече власт. А това, което ги движи се нарича страх от загуба на контрол.

  • Давам ти, не защото ти добрувам, по дяволите, аз харесвам само себе си.
  • Давам ти, защото се нуждая от твоето утвърждаване, което ще ме легитимира на върха на хранителната верига.
  • Давам ти, и ти се кефиш, че ти давам, защото на всичко отгоре го правя с усмивка. Кой би устоял на съблазнителната ми персона?
  • Давам ти, а ти до последно не съумяваш да се освестиш, че всъщност си вече зависим от мен – от моето благоволение. Моето, защото аз ти взех властта. Взех я и от други като теб. Взех я, и сега ще творя новите правила, по които ти е писано да живееш.., по които ви е писано да живеете всички – моят закон за вас простосмъртните.

Всъщност, на тези хора никак не им е лесно, седейки само в контролираното си мислене, а очаквания низ от утвърждавания е свързан с изключителна тревожност по пътя към неговото получаване. Тревожност, защото, освен че твърде често преминава със зъби, нокти и никакво съчувствие през другите, тези хора твърде често са в преживяването, че са предадени от тях. Предателството се явява и основната тема на тяхната травма:

„Ти ме предаде! Ти, който яде от моята чиния! Ти предаде Бога си! Благодарение на мен си това, което си! Без мен си едно нищо! Храних те, храних те, храних те..! Когато Бог те храни, верен си му до края!”

Ето го и конфликта в когнитивно изкривените очаквания на нарцистичния характер – от една страна той преживява себе си като даващия и помагащия, а от друга – това са хора, които не приемат НЕ за отговор, не търпят отказ в никой комуникативно-поведенчески аспект – не търпят критика. НЕ с адрес – тях – е равно на предателство. Когато им се случи да чуят НЕ срещу собственото им „божествено” поведение или мислене, те могат да станат изключително агресивни. Никой не може да им се противопоставя, защото това е в разрез със собствените им правила „Аз трябва да съм над другите! Аз трябва да контролирам всичко и всички около себе си!”. На каква цена, обаче? Защото горе, френд, на върха, е отчайващо самотно. Въпрос на личен избор, казваш.., значи млъквам. Млъквам, но ти продължаваш да си в жалката си битка за главна роля в поредния грандомански спектакъл продуциран от една емоция, която, забележи, е по-голяма дори от теб. Нарича се страх, страх от загуба на контрол.

Знаем, обаче, че реалността се подчинява единствено на ситуативните правила на живота и, в този смисъл, често тези хора биват наказвани за своята всевишност от същата тази реалност, което пък отключва онзи всепоглъщащ ги страх, като да са изтървали юздите на живота, като да са изгубили контрола над ситуациите в техния живот – онзи страх от загуба на контрол. Ти не можеш да ме изоставиш, аз мога! Аз мога всичко! Ако има незатворена страница, аз съм човека, който трябва да каже край!

Как се живее с това? Дали се нуждаем от психолог или психотерапевт? Но защо, засега живота ми се случва изключително успешно. Просто съм с по-високо самочувствие от останалите. Освен това, вече съм на 5-я етаж в службата, а там допускат не кой да е, само специалните личности. Аз съм специална персона! Аз съм световен шампион!

Ето и един импровизиран въпросник (който в никакъв случай не претендира за каквато и да е изчерпателност или валидност), в който ще потърсим персоналните си проекции и вероятно ще отговорим най-бързо и лаконично на въпроса що е това човек без граници:

1. Извикайте в представата си образа на един успешен български политик – няма значение кой е това;

2. Избройте в импровизиран ред всички негови личностови качества, които ви подчиниха да гласувате за него на изборите, а след това и дефицитите му, които гневно отчетохте почти веднага, след като го поведохте към трона на властта;

3. 1+2 е равно на 3. 3 е личностовата характеристика на човека без граници – нарцистичната личност.

Познаваме такива хора, нали?

И виждаме прекрасни хора, с прекрасни професии, с висши лидерски роли, които упражняват, но това са все факти, които те самите, за съжаление, не оценяват. Веднъж утвърдени, те вече губят интерес, независимо дали става въпрос за много-красива жена или мъж, поредното директорско или министерско кресло или титла. Не оценяват, защото са лакоми за още и още, и още утвърждаване…, за още и още власт. А това на психофизиологично ниво е свързано с едно хронично неотпускане, напрежение, тревога – стрес, който те прогаря – а дори не усещаш как живота ти преминава в самотността на върха.

Катексиса в манипулативното даване (инструментално подчинение) и очакваното (манипулирано) получаване (т.е. инвестирането на психична енергия изключително и само в обема на невротичното утвърждаване) е съпроводен от изключително интензивна и болезнена тревожност. Болезнена, тъй като амбициите на тези хора са в бъдещето. Бленуваните от тях още по-значими лидерски роли са с проекция в бъдещето. Очакванията им са в един единствен контекст, разгънат през активната дисфункционална тема на тяхната особено важна личност. Тема, която се нарича страх от загуба на контрол. И те, целейки се изключително във върховете на масовото признание, по-често нямат реалистична представа (реалистични граници) за собствените си възможности. Нямат, защото живеят в бъдещето. Бъдеще, което все по-често наказва със самота и психиатрични диагнози.

 

Петър Петров, психолог, Варна, юни, 2016

Leave a Reply