Страх от изоставяне

Страх от изоставяне

 Вкопчен в хранещите първи. Лакомият

Искам всичко! Всичко, сега и веднага! Говори ми, не спирай! Храни ме, не спирай!

Сам? Мамо, не си отивай!

 

Всеки се е сблъсквал със своя страх от изоставяне. Всеки може да се раздели с него.

Когато всички си тръгнат от теб става пусто и самотно. Страхувам се да не те загубя.

Страх от изоставяне. Самота. Страх от самота.
Гледам те, молиш ми се, но аз не съм Господ. Сетне, погледа ти се променя ведно със завишените ти очаквания към мен. Страх от изоставяне. Лаком си. Молещ за още и още. Лакомият човек. А аз, даже идея си нямам да те изоставям, понеже не мисля, дори, да влизам в комуникация с теб. Отдавна отбягвам много-говорещите хора като теб – безсмислието на празните приказки ме отегчава. А ти, като че си от ония – интелектуалците – дето си мислят, че ги знаят по-добре нещата. Очакваш, че ако не си толкова приказлив, ще се включи онова непоносимо преживяване дирижирано от твоя страх от изоставяне.
Интелектуалната ти компенсация не ме впечатлява, обаче, дразни ме, а зад лакомо-молещият ти поглед все по-отчетливо прозира страхът ти. Виждам единствено твоя страх. Страхът на изоставеното дете в теб. Страхът на гладното за мама дете. Лакомият! Но, виж, ако искаш нещо да разбереш или получиш от мен, моля, но не с този поглед. Жертвен поглед, през който още по-трудно мога да разгадая мислите ти. Твоите мисли, за да знам от какво се нуждаеш.
А ти не си си самодостатъчен, приятелю. Ти имаш нужда от мен и от хора като мен, за да почувстваш потентността в себе си. За да си помислиш отново, че има смисъл случващото се с нас и около нас – живота. Излез от ленивостта си, нищо не ти се полага даром, нищо. Или се бориш, или си роб! Роб, който не може да избяга от своя страх от изоставяне, от своята добре заучена пасивност.
Там, някога, една твърде обичаща и обгрижваща те майка допусна да се превърне в твоя неизменна патерица и в живота. Тя още и още не осъзнава цената на своята презагриженост, само продължава да е още по-притеснена за теб.., а ти продължаваш да си все така гладен и лаком за нея. Поглеждам към теб и лакомият ти поглед ме препраща в спомените на собствените ми преживявания с подобни стимули. Припомних си, че твоят поглед, всъщност, по нищо не се различава от погледа на любимия ми черен дакел, когато очакваше да му дам нещо под масата. Кучето беше изключително лакомо, почти колкото теб. Казвам почти, защото то винаги знаеше как да си поиска, за разлика от теб. От теб, който така четеш, чуваш, виждаш и интерпретираш действителността, като че всичко в нея ти се полага, без да е необходимо да правиш каквото и да е това да се случи. И това е така поради една проста причина – нарича се страх от изоставяне.
Но, ако често се преживяваш, че си повече от другите, сравнението с кучето ми не те ли те подразни? Или ти си бойно куче, но само, ако стопанина ти позволи да се почувстваш така? Или, казваш, свикнал съм с унижението? Не си свикнал, страхуваш се! Страхуваш се да не си ида, а ти да преживееш ада на самотата за пореден път. Страх от изоставяне, голяма „трагедия“, френд. Имаш опит отпреди, как псевдо-независимото ти величие се срутва веднага щом реалността ти покаже „среден пръст”. Хайде, поплачи и го изплачи, сетне започни на чисто. И престани да ми интелектуализираш кои плачели и кои не! Престани да ми обясняваш каквото и да е, и ми кажи как се чувстваш в сравнението с кучето ми! Как се чувстваш като куче? Как се чувстваш като един зависим човек?
Как се чувстваш в сляпото си подчинение? Добре ли ти е там? Или си неизлечимо болен и се нуждаеш друг да поема отговорност вместо теб през целия ти оставащ живот? Болен от рутината на ранно-детското си послушание. Да, ама тук казваме стоп. Цицката пресъхна. Пъпната връв всеки момент ще се скъса. Сега, или ще се научиш да се грижиш за себе си, или ще продължиш да си послушното кученце на знаещите и можещите. Сега за пръв път ще ти се наложи да избираш сам – психолог или психотерапевт – и пръв, сам, да се задвижиш към него.
Ние сами правим изборите в живота си. И, ако сега това ни е трудно, намираме правилният човек и се обучаваме да бъдем себе си отпреди катастрофалното влюбване във вездесъщия авторитет или постфактум – защо така кривим реалността за себе си, другите и света през нелогиката на неавтономноста. Влюбен, вкопчен, лаком, зависим, материалист, хиперконсуматор – това ти ли си? Помисли! И съм директен с теб, защото си ми важен! А цената, която плащаш?
Опитай се сега, да смениш фокуса и да погледнеш на себе си и твоята комуникация със света като се погледнеш отстрани – отляво, отдясно, отгоре, отдолу, отпред, отзад… наблюдавай се докато се движиш. Виж реалността, твоята, и си вземи нещо от движението, което предлагаш на/към себе си в тази симулация. Какво виждаш? Харесва ли ти? Какво се случва с емоциите ти в този момент? Изстреляй това чувство към мен! Вербализирай го! Назови го и ми го върни! Сега, докато все още държиш метафората на „послушното куче” в главата си, опитай се да направиш едно просто сравнение с новото чувство, което току що назова. Какво е различното?Виждаш ли колко е лесно. Нуждаеш ли се от това да си нечие куче? Или, вече си новия човек, който с охота приема разделите със значимите му хора за едно нормално човешко преживяване? Също като ставането и лягането, да се срещаме и разделяме след това, толкова е нормално. Като вдишването и издишването.
Раждаме се голи и сами. Сами си и отиваме накрая. Пътищата към другия ги изграждаме постепенно. Ние сме парчета от една по-голяма идея наречена „оцеляване чрез взаимност”. Срещи и раздели, това е нашият живот. Срещаме се и се разделяме. Ние сме хора с пътища. Аз по моя, ти по твоя. Пътят към другия е добре отъпкан и в двете посоки. Негово величество Ти (Другият) винаги е бил и ще остане в надеждата ни за оцеляване – нашият стимул за живот. Виждам те, избирам те, погалвам те, снишавам се, „отхапвам от теб”, с твое позволение, и си тръгвам, защото  в един момент преставам да се преживявам принадлежен към теб. Нормално е. ТРЪГВАМ СИ! Повече нямам нужда от теб, както и ти повече нямаш нужда от мен. Аз бях в кефа на себе си чрез теб, а ти беше в кефа на себе си чрез мен. Дали сме и сме получили – принадлежност, утвърждаване, топлина, храна, секс, всичко от което сме имали нужда. Дали сме себе си в поредното движение към Другия и сега отъпкваме пътя си, но вече за връщане. Връщаме се там, при изконния контакт със себе си, за да изтъгуваме поредната си раздяла. Срещата със себе си, която скоро след това ще ни зареди за поредното ни изстрелване към света и другите, към новите срещи и новите раздели. Гол и сам. Сам. Не се страхуваме, защото сме в нормата на собствената си нужда, генерирана от сливането ни със страхът си. Сами сме, но не изоставени. Изоставени се чувстваме понякога, защото мозъка ни има способността да съхранява различни странни спомени от нашето детство. Детството, терена на комуникация със значимите за нас хора – нашата историческа памет – е толкова дезорганизирана, че се нуждае от предефиниране на собствените ни правила за живеене и справяне.
Не знам от какво вие имате нужда, това е ваш персонален приоритет. Това, което знам със сигурност е, че нямаме нужда да сме в преживяването на вечно вторите, което рано или късно ще сломи чувството ни за индивидуалност, значимост и лична стойност… чувството ни за цялостност. Дали се нуждаем от психолог или психотерапевт, не знам, по-скоро от един „здрав ритник“ по задника.
Сега, когато си тръгна, ти оставаш сам. Ще се научиш да се храниш и със себе си, сам, а не на всяка цена с другите. Ще се научиш да се храниш чрез, а не в слятостта си с тях. Ще се научиш да обичаш себе си и гордо да го заявяваш. Защото има смисъл да си Ти. Сам, но не безпомощен.
Петър Петров, психолог, Варна, юни, 2016

 

Leave a Reply