Страх от наказание

 

СТРАХ ОТ НАКАЗАНИЕ

Страх от наказание, контрол, хиперконтрол

Трябва да се контролирам! Трябва да съм подреден и перфектен във всичко! Все нещо лошо очаквам да се случи.

Дресираният войник

 

 

 

Закъснялата въздишка на послушният

 

Хистеричната маска на свръхбдителния

 

 

 

Трябва да се контролирам, Господи, да съм подреден, трябва!

 

 

 

 

Страх от наказание. Трябва да си ВИНАГИ ГОТОВ! – го учеха те. Трябва да съм винаги нащрек, запомни той. Но така го запомни, че този принцип се срасна завинаги с начина, по който щеше да мисли и постъпва, превърна се в базов софтуер с генерална забрана за ъпдейт. Генерална забрана идваща директно от дълбините на личността му.

Дотук бяхме с прошката. Край! Железният човек беше тук. Войника-робот. Тук, в хипнотичната си подреденост, следящ всичко да е в реда на нещата, и всички – за спазването на формалния ред. Но преди всичко следеше себе си през критичния поглед на порицаващия наказател от миналото.  Беше се превърнал в педантичен контрольор-изпълнител през правилата измислени и наложени от значимите други в качеството си на негови авторитети – лидери, началници, шефове, мама, тати.., които са определяли и продължават да определят формалния ред в живота му – неговия морал и ценностна система. Продължават и ще продължават, защото този човек е в ирония на повторението, както Фройд дълбокомислено прозира, и сам ще търси активиращите страха му стимули – същите, които преди време са отключили уязвимостта му към наказание. Същите, на които реагира с чувство на нестихващо, мъчително напрежение и тревога (страх) и седи изопнат като струна в невротично очакване да бъде смъмрен, наказан, порицан, сравняван с другите заради своята неперфектност. Изопнат в очакване нещо лошо да се случи. Неотпуснат. Страхотен кеф, а? Нарича се страх от наказание.

Човешката психика, като че работи в полза на личностовата неудовлетвореност, или..? И не можем да си обясним, защо и какво, като че ни води към послушанието, към онова уморително и свръхнапрегнато ежедневие, което винаги завършва с една закъсняла въздишка. Закъснялата въздишка на послушния, свръхбдителен човек, живеещ в своя страх от наказание.

Мислим. Ние къде сме в този филм? Във филма озаглавен – страх от наказание.

Никаква ваканция, никакъв плаж, ТРЯБВА да учиш, да слушаш, за да не стигнеш дъното един ден! И да си оправиш стаята! И външният си вид.., ти в огледалото поглеждал ли си се! Хайде, тръгвай – чети, учи, слушай, подреждай! Трябва да си винаги с една крачка пред другите! Виж го Иван, защо не можеш да си като него? И японците, зле ли са, като са толкова дисциплинирани! Хайде, знаеш какво да правиш, довечера ще проверя какво е свършено и ще изготвим един график на твоето свободно време. Познат ли ви е стила на затискащия родител? Познат ли ви е страха от отпускане пред неговите прекомерни изисквания и очаквания? Познат ли ви е страха от наказание, ако решите да проявите и най-малка инициативност, неследване на установения ред или спонтанност? Кога изгубихте спонтанността си, помните ли? А какво си отиде с нея?

И тази прическа до довечера да е различна, аз в къщата си педераст не ща! И сега, представяме си едно 7-8 годишно момче, което е толкова притеснено от това да не изглежда като някой или нещо – една дума, за която все още няма изградено понятие. Няма понятие, но вече знае, че прическата му е „педерастка” – тона, с който баща му съобщи това беше категоричен… и ще знае това цял живот. Ще помни. Ще помни какво го е активирало там и тогава и е причинило първите му стомашни спазми.., ще помни и последващото главозамайване много преди да е научил какво е паническа атака.., ще помни и интензивния страх от наказание, ако не промени веднага тази прическа. После, ако и, когато разпознае онзи (бащиния) тембър, насечена дикция или специфичната семантична подредба на изречените думи, самите думи или парчета от тях, онези жестове, той – вече голям мъж, но ще е подготвен за поредното си житейско вцепеняване – ще бъде активиран. Ще е подготвен автоматично да се подчини на непосилния страх от наказание, като просто влезе в оневиняващото го послушание. Оневиняващо го послушание, което му позволява през безропотен перфекционизъм да се движи по тревожните клинични пътеки обозначени в наръчниците като паническо разстройство, обсесивно-компулсивно разстройство (ОКР), хранителни разстройства.., всякакви фобии… всичко, с което тревогата ни се отблагодарява.

Затварям очите си. Почивка. Виждам и полянката на село. Виждам, и там… там съм и аз… бягаме с Ванката през ливадата, току връз прясно окосената люцерна. Свобода. Не отварям очите си, ако мога никога не бих ги отворил. Иска ми се само да връщам лентата все по-назад и по-назад. Виждах ожулените си колене и лакти, сополивия си нос и измърсеното си тяло… колко нечистоплътно може да е едно дете… и болката от охлузените си колене предпочитах, и мириса на прясно окосена люцерна.., само да не пораствам още.., само тате да не се прибере по-рано от работа и да овика мама, че пак не се е справила с мен – хулиганинът, безнадеждният случай.

Днес вече съм голям. Голям като тате и с неговия характер. Трудно прощавам каквото и да е, на когото и да е. Наказателен съм. Нямам доверие на никого. И като не мога да се доверявам на хората си измислям, че дисциплината ще направи живота ми помосим. Не казвам, че съм успял в живота. Той живота е непосилен за справяне, но с антидепресанта и невролептика се преосигурявам срещу уязвимостта ми към критиката или свръх очакванията спрямо мен. Господи, само критика да няма. И аз правя всичко по силите си, за да съм винаги с една крачка пред критикуващите, но те са там и аз усещам погледите им впити в мен. Наблюдават ме непрекъснато и дори преди тях, аз вече знам, че трябва да съм изчистил или уточнил мястото и на най-малките детайли преди поредната си перфектна среща с тях. Трябва да съм се подсигурил (преосигурил). Само санкции да няма.

  • Страх от наказание.
  • Страх от наказание.
  • Страх от наказание.

Понякога ще видим тези хора в съвсем различна от свръхконтролиращата им натура, в една нетипична и компенсаторна показност. Случва се да са такива, не защото са се освободили от непрестанно активното чувство за самоконтрол, а защото в един момент то тотално се губи. От толкова детайлен самоконтрол, в един момент тези хора просто губят контрол, оттам идва и експресията, която може да е вариация на хистерия. Хистерия, която пък, не е нищо друго освен декомпенсация по отношение на контрола – маската на подлежащия отдолу страх от хипервзискателността на онази част от хората, които по една или друга причина активират спомените им за свръхизискващия родител. Онзи същият, който в любовта си към детето, там и тогава, е пренесъл цялата драма на собствените си комплекси за неуспялост, отнемайки в своята несъзнавана арогантност спонтанността на детето в директивите на безапелативните ТРЯБВА. Спонтанност, която е най-близо до последващото преживяване за свобода при вече порасналия човек; спонтанност, чиито дефицит няма как да бъде преживяван през спомена за притискащите ТРЯБВА. През генералните принципи на личността ни.

Но сега, имайки знанието за „случването” на „прекъсването” в детството, ние сме в едно сравнително спокойствие за изхода от това бреме. Посещаваме психолог, но вече знаем какво да очакваме и от своя психотерапевт. Има достатъчно подготвени специалисти с чиято помощ да се научим да разчупваме матрицата на нашите ригидни правила; да се научим по нов, не толкова подреден начин да се справяме с трудностите в живота си; да се обърнем към малкото дете, здравото дете във всеки от нас – недокоснало се все още до изискванията на една изкривена ии вехта представа за добро възпитание и, когато сме напълно подготвени, да приемем първичността  на онази спонтанна искреност на детето в нас.

Ще мине време, не оспорваме реалността с магично мислене, докато един ден ще придобием смелостта да изречем една, вече, осъзната истина за себе си: Морала си е морал, аз скъсах с него окончателно! Днес приемам с открито сърце, че не съм перфектния родител, съпруг, служител, началник, човек.., но това съм аз. Край с хипер-старанието. Аз, който няма проблем да се довери на потребността си от спокойствие, свобода, от секс без задръжки, ако щете, от това да говоря свободно за чувствата си, да се храня с ръце, когато нечий натруфен етикет ми казва противното..; Аз, който се научих да „псувам”, дори, през спокойствието на зрелия човек в мен. Да „псувам”, като асертивен отговор срещу културата и морала – същите, които досега ме бяха затискали с непосилните си ТРЯБВА. Цинично ли? А защо съм по-спокоен сега, когато го изрекох? Моралистите не биха пропуснали да ме заклеймят: Абе, тоя кретен, за какъв психолог и психотерапевт говори, та той си е директно за психиатър! И така да е, вас какво ви интересува? Не е ли по-цинично да сме цял живот в дилемата между ТРЯБВА и СПОНТАННОСТТА?

  • Спонтанност, изтласкана толкова назад в дебрите на КАК ТРЯБВА да сме успешни на всяка цена (и защо с цената на собственото си психично здраве);
  • Спонтанност, която търсим и откриваме в несъзнаваната природа на прекъснатите си потребности и инхибираната емоционалност на уязвимото дете вътре в нас;
  • Спонатанност, която ще отвори широко прозореца на личностовото ни израстване в игривия и освободен от предразсъдъци отговор на здравия възрастен.

Не знам, току що разбрах, че за да съм адаптивен към живота в суровата реалност на неговото случване, не е достатъчно да съм чак толкова послушен. Послушен и смирен в условността на сляпото подчинение срещу страха от наказание, който съм допускал да ме държи в напрежение през една трогателна изпълнителност, подреденост до перфекционизъм и скованост. Днес казвам НЕ на реда и плахостта. Днес казвам ДА на живота.

Днес, от толкова много-години, за пръв път си позволих да издишам всичко таено през годините на моето дресирано мълчание.

 

Петър Петров, психолог, Варна, юни, 2016

 

Leave a Reply