Страх от необичаност

 

Страх от необичаност – заглъхналото ехо на Аза

Страх от необичаност – Унизеният

Страх от необичаност – Гневният

 

Страх от необичаност. Откъде накъде?

 

Агу… гу-гу… гу-ги……… ма-ма, та-та, ба-ба.., мама.., тати.., баба.., и в един момент – о, чудо – светът се разтваря за мен през съзнанието, че Аз вече присъствам в него… АЗ, АЗ, АЗ… И се случва магията – началото на когнитивното развитие на един малък човек. Началото на неговото изграждане като личност. Егото винаги търси път навън и е в нарцистичното си желание за непрекъсната АЗ-актуализация. Аз! Аз! Аз!… Толкова да ми харесва, че чувам за пръв път ехото от присъствието си в реалността, че не искам да спра да го повтарям. Жив съм, истински съм, съществувам!

О, Стига, маме!… Да мълчиш! Аз съм мама, а мама знае по-добре от теб какво точно ти се иска! Няма да отглеждам едно разглезено и своенравно дете! Мама знае по-добре, кое е добро за теб! Я, да млъкваш!

Страх от необичаност

Възрастта на осъзнаването е съпътствана от една много-интензивна емоционалност. Детето е във вихъра си, усеща, че нещо различно се случва с него и e изключително радостно в това ново преживяване наречено АЗ. Вече има наченки на мислене – това е новото – произнесена е думичката АЗ за пръв път и това го изстрелва в космоса на позитивната емоционалност, в която този Аз се материализира в динамиката на една първа спонтанна инфантилна експресия. Инфантилна, естествено, но радостта е първична, сложна за разбиране от родителите, които са по-склонни да пресекат тази еуфоричност с налагане на преждевременни правила за подчинение и послушание.

страх от необичаност

Каквито и заплахи да валят, аз мога да изтърпя всичко. Търпение. След дъжда ще им покажа кой съм. Ще видят те!

Изключително сложен е този Аз-ов период в детското развитие. Никак не е случайно, че го наричат малкият (другият) пубертет, тъй като подобно на истинския пубертет, е етап от развитието на човек, който изисква родителите да са заредени с търпение и добре подготвени за една, евентуално, по-рязка емоционално-поведенческа промяна у тяхното дете. Тази първа промяна, която бележи началото на съзнателната му личност.

Страх от необичаност. Защо?

Мамо, мамо, спри, не искам да го ям това, гадно ми е! Не съм гладен, спри, ще повърна! Как ви звучи това, ако сте на 1,5 или 2 годинки? За съжаление, тези думи, по ред причини, все по-често ще остават неизречени от малкото хлапе. Нуждите му остават потиснати и незаявени. Остават, защото така се е случило в настоящия му безгласен живот, че не е могло да излезе по добър начин от предходната фаза на своето развитие – там, където автономността, през идеята за своевременно отделяне от майката, не се е осъществила. И какво му остава на едно вкопчено, все още, в майка си послушно дете, освен да продължи да й се подчинява сляпо. Послушно, защото срещу непослушанието стои едно много-дълбоко очакване за необичаност.

Страх от необичаностАз не мога да си позволя това, не. Мама знае по-добре от мен кое е добро за мен. Мама знае какво ми се яде, нищо, че след това най-вероятно ще повърна. Тя, мама знае. Знае, защото ме обича. Тя трябва да продължи да ме обича.

Добре е тук да се направи кратко уточнение около понятието мама, което би могло да се разглежда като метафора обединяваща значимите фигури участващи в отглеждането и възпитанието на малкия човек. И понеже травмата се случва между 1 и 3 години, наясно сме колко често в българският социално-психологически контекст мама се замества с матрицата на „бабин дом”. Класика.

Да, защо изобщо са необходими думи, по принцип, като изразно средство? Не са, по принцип. Думите не са норма, но в живота на възрастния, когато сам би могъл да стигне до прозрението, че същите твърде често са „дрехи”, в които обличаме някои свои страхове, но там и тогава Ти си се нуждаел да чуеш ехото на твоето АЗ. Ти си имал нужда да осъзнаеш силата на думите – емоцията, която носят, силата на експресията, силата на отстояването, силата на немълчанието. Вече си зрял човек, но продължаваш ли да се луташ в подчинението си пред другите? Продължаваш, а страхът отдолу е страхът на необичаното дете… истински страх… страх от необичаност. Не ми ли вярваш? Не чети по-натам, тогава, безсмислено е.

Преживяваш ли мълчанието си като унижение? Унижение, което няма край. И ти е трудно, често те боли. А те боли, защото още по-често си мислиш, че това не си ти. НЕ СЪМ АЗ! Не си, да, защото АЗ се изгуби блокирано в спомените ти за щастливо детство, в обятията на напористо-обичащата те майка, която така и не разбра, че детето не се храни по схема, че волята на детето в една специфична възраст е много-важно да не се блокира. Майка ти няма вина, знаеш нали? Защото и педиатъра ви не знаеше, но съветваше… приятелките й не знаеха, но съветваха.., баба ти също не знаеше, но не преставаше да я напътства. Каква вина? Факт е, обаче, че ти си с блокирано изразяване. Блокирани са ти чувствата. Блокирано ти е нормалното поведение, онова, което нуждата ти диктува. Блокирано е движението ти към другите. А единствената среща с потребността ти се случва през добре заучената в една предходна житейска хипноза стратегия на подчинението. Подчиняваш се, понеже нямаш никакъв друг шанс да оцелееш. И го правиш през твоя страх от необичаност.

Безусловна любов, какво пък е това. Обичан под предтекст (инструкция, контекст, условие). Обичан само, ако си изяждаш всичко.., о не, ако преяждаш ще си най-любим. Кой си ти, всъщност? Как се живее с това? Хайде, сега яж, яж, яж.., после ще говориш! С пълна уста не се говори! Яж, дете!

Блокирано изразяване. Как се чувстваме като хора, които са забравили себе си? Как живеем със садо-мазохистичната личност в себе си? Дали се нуждаем от психолог или психотерапевт? О, ти реши за себе си, френд! Може пък да си вече закърнял към правилата на послушанието си (не-експресията, пасивността, блокираното изразяване, не-движението, емоционално-поведенческия застой) и да продължиш да мижаш в тясното пространство, което наричаш своя реалност. Гадничко звучи, нали? Гадно си е!

Сега, вероятно, ако се припознаем някъде в този кратък текст, това сигурно ще вдигне съпротивите ни към автора, нормално е. Ненормално е обратното – да имаме какво да му кажем, но да ни е страх да го изречем – да го пуснем като своевременен коментар, например.., да се опълчим. Да се опълчим, защото не сме съгласни с него. Да, ама много ни е страх, защото по някаква странна причина, той вече е в стереотипа на важните ни (значими) хора, онези, които са повече от нас. Нормално е да ни е трудно, досега, толкова години сме живели в хипнозата на послушанието си. Но сега имаме възможност да направим нещо различно:

Хайде, изкрещи ми го така, че да те чуя!

Изстреляй го в лицето ми, сега, не после!

Не изтървай момента си за „избухване”! След малко ще е вече късно за теб. 

Страх от необичаност. Търпеливият, садистичният, виновният.

Гняв. Покажи ми този гняв! Или продължавай да живееш в случването на другите за твоя сметка.

Късно, защото толкова дълго ще си го таил в типичния си самопоглъщащ (автоагресивен) стил, че дори да решиш да ме изненадаш постфактум, момента на твоето своевременно отстояване отдавана ще е отминал. Отминал, и най вероятно е да съпреживея унижението ти, и да чуя единствено приглушеният ти вик за помощ, малко преди опита ти да ми проектираш вината за пасивността си. Важно: недиректността или несвоевременното отстояване, които достатъчно дълго време са ни държали в подчинение на собствения ни мазохизъм, в един малко по-късен етап на комуникация, биха могли да се трансформират във вербален и поведенчески садизъм. Не са рядкост случаите, в които „жертви” на закъснялата ни експресия стават хората, на които най-много държим – нашите близки. 

Блокирано изразяване. Един човек обречен да е ориентиран към другите. Един човек задържащ всичко, от което се нуждае. А емоциите, помним, не признават прегради, те ни заливат без време и жадно търсят своето удовлетворяващо погасяне в интеракцията с другия. Другия, но не на всяка цена и не единствено той, защото Ти си не по-малко важен от него. Другия не е самоцел в преживяването ти за обичаност, а средство, запомни го, за задоволяване на твоите потребности. Върви и го „употреби” в унисон с това, което наистина толкова силно желаеш! Ти знаеш как да стоиш ниско, владееш това поведение до съвършенство, но сега е време да научиш, че алтруизма ти не обслужва теб и твоите потребности, а тези на всички онези, на които до сега си козирувал като поведение оневиняващо те за вина, която никога не е била твоя. Няма какво да изкупваш. Ти, с твоята отговорност, си начело на битката, която ти предстои. Онази битка, която майка ти убедително спечели там и тогава. Твоята битка, от която ще излезеш победител, само ако се подчиниш на себе си през агресивната си същност. Агресия, която ще излезе от теб като поведение на бъдещото ти утвърждаване в реалността. Агресия, която ще възроди затиснатия ти АЗ и ще ти покаже новия хоризонт на успешните асертивни хора, които са всичко друго, но не и необичани…, които са всичко друго, но не и тъжни. Знам че те боли, няма начин, емоционалната дисхармония е персонално наказание, уникално. Психолог, психохотерапевт.., пък, опитай де, може, евентуално, да се окаже, че да си във вечното съгласие с всички и всичко, не е генералната роля на живота ти. Не е генерална роля в живота на никой човек. И, не сте длъжни да ми вярвате. Не сте, но бихте могли да си подарите едно повторно преживяване на страхът си да кавате НЕ.

Знам че от думите ми те боли, но моля, ти се нуждаеш от моята директност, за да прогледнеш само едно – как продължаваш да си пречиш да удовлетвориш себе си. Помним вселенския закон за даването и получаването, и се замисляме за своята едностранчивост по отношение на моноспектакъла, в който сме участвали досега. Моноспектакъл, който безвъзмездно сме „играли” в/за света на другите. Защото ние сме ориентирани към другите, а себе си забравихме… нас, „кучета ни яли“.

Сега, аз си тръгвам, след като се опитах да те провокирам да преядеш в едно прогнозируемо стъписано мълчание. Обори ме! Знам, че ще „повърнеш” по-късно, защото сега си твърде зает да се страхуваш за начина, по който си мислиш за мен. Обори ме! Ще ти мине като ме накажеш с добре заученото си мълчание или с твърде закъснялата си критика. Обори ме! Ще ти мине на ужким, защото и двамата знаем, че страхът и тъгата разяждат реалността ни отвътре. Разяждат нас самите, отвътре. Разяждат ни, защото не пускаме гневът да си иде. Да си иде, защото не знаехме досега, че неизразената агресия винаги се трансформира в безмилостна депресия.

Боли, няма начин, емоции.., но започваме да проглеждаме постепенно и да откриваме себе си в мрака на сляпото послушание, в актуалните си потребности. Гласовете ни още треперят в несигурността на новото предизвикателство наречено – Аз знам по-добре от всеки друг, от какво се нуждая! – докато стигнем до висините на откритостта да се опълчим на страховете си и да припознаем асертивността в себе си.

 

Специални благодарности на Дмитрий Кот и Александра Красимирова за тематичните рисунки.

 

Петър Петров, психолог, Варна, юни, 2016

 

This article has 5 comments

  1. Драги Д-р Петров,

    не мога да се съглася с това, че „подлоста“ на примирението е диктувано от страх от необичане или има някакви инфантилни анахронизми по отношение на родителските рекети. То може да има разностранни първопричини – характер на индивида, социален статус, благородно снисхождение към околните и други. Всекиму според случая. По-скоро вярвам,че във всеки един от нас „АЗ“ – а, този Ангел хранител на душевното пространство е по-интелигентен от самите нас. Т.е. от нашата рационална част, която знае,че 2 плюс 2 е 4. Ние просто трябва да му се доверим безрезервно. Всяко растение има корени, листа и клони. То е съвършенно в зародиша, точно като нас. Не търсете пояснения на душевните разстройства в семейната среда, защото това е патетично.

    • Философският Ви дискурс, Валя, ме респектира. Не съм съгласен с по-голямата част от написаното от Вас, но уважавам правото Ви на глас. Имаме право на различни гледни точки. Не съм доктор, психолог съм.

    • Прочетох вашия коментар. Нищо не разбрах. Направих втория опит, но сигурно, съм много глупав.

      Изглежда, като един религиозен абсурд, разбъркан с метафори.

      1) ~“Не търсете пояснения на душевните разстройства в семейната среда, защото това е патетично“
      – А къде, Валя, да ги търсим? Хората се раждат в семействата и родителите са първи значими, авторитетни хора. Логично е, че те са били тези хора, заради които дете получи травмата.
      – „душевните разстройства“
      Какво за бога е това? Нещо не ми е известен този научен термин. Имате предвид психически или психологично проблеми?

      – „не мога да се съглася с това, че „подлоста“ на примирението е диктувано от страх от необичане или има някакви инфантилни анахронизми по отношение на родителските рекети“
      – Добре де, може би тогава Вие можете да аргументирате позицията си, и да ми разкажете от какво наистина идва?
      -„По-скоро вярвам,че във всеки един от нас „АЗ“ – а, този Ангел хранител на душевното пространство е по-интелигентен от самите нас. Т.е. от нашата рационална част, която знае,че 2 плюс 2 е 4. “
      – Ангел – хранител и рационализъм не са съвместими в едно изречение. Звучи, като раздвоение на личността или алтер его, когато казвате, че някой във вас самата е по-интелигентен от вас…Абсурд.

      Извинявам се за грешки и много се надявам да видя адекватен, аргументиран отговор, който не получих до сега.

  2. Благодаря

  3. Много добро,човече! Ще я споделя,разбира се.На тази вълна съм в момента.Статията е без цензура .Дано достигне до повече хора с идеята,, да повърнат за да им олекне ,,

Leave a Reply