Страх от отхвърляне

Съгласен съм с всичко, стига да ме оставите на мира. Страх от отхвърляне.

Изгубен в себе си. Аз съм си самодостатъчен!

 

Страх от отхвърляне

 

Самоотхвърлящ се в превода на собствените си потребности

 

Изгубеният/вътре в себе си/далеч от другите

 

 

 

Страх от отхвърляне.

Сега съм тук. Вътре. Топло е. В мама е топло и сигурно. Тук съм в свои води. Слушат ме и честичко ме милват. Приятно е. Приятно е да се чувствам сигурен и обичан. Е, вчера с бъбречната криза на мама и мен ме болеше доста, но сега мама е добре, а на мен ми остава само един месец до рождената дата, първият ми рожден ден. Не знам какви очаквания да имам, затова на нищо повече не се надявам от топлата плът на мама – топлина, без която съм загубен. Но ще се притеснявам за това след като си тествам реалността. Първо да се провра.

Да се провреш за първи и последен път. Да се пръкнеш през тунела на живота. Няма връщане назад. Да се родиш.

И се случва раждането. Навън се оказа съвсем не толкова топло и сигурно. От 37 на 22 градуса, шок. Треперя от студ. Къде е мама? Защо има други хора около мен? Каква е тази миризма? Къде е мама? Мамооо!

Студено е. Гадно е навън. Никой не ме интересува освен мама. Нея сега я няма, ще дойде чак на обед за обедната ми доза кърма. По обед, защото работи. Работи и сега, защото сме зле финансово. След малко ще дойде, ще я засмуча, ще се впия в нея и никакво пускане. Дозират ме, при условие, че се нуждая от нещо повече от двете цици на мама, нуждая се от цялата мама. Впит в нея, а тя слята с мен. Тя и аз сме едно цяло. Къде ми е цицата?  Мамo! Къде е мама? Цицка? Гладен съм за мама.

Простичко звучи, нали? Така се случва травмата. Най-дълбоката от всички, понеже е първата. Нарича се страх от отхвърляне. Детето още не може да говори, да мисли… какво ти – тя кората на мозъка е все още неразвита, но там под нея – онази древна мозъчна структура наречена лимбична система е съвършено функционираща още с раждането ни. И през лимбичната система ние имаме обоняние (все още не виждаме, но можем да разпознаем мама по миризмата); раждаме се със способността да помним – не думи, не мисли – тези феномени се случват по-късно.., но помним емоциите, с които се сблъскаме и ги впечатваме трайно (всички сте чували за емоционалните енграми). Не е случайно, че първата травма на всеки човек се впечатва още с неговото раждане – ако щете вземете под внимание дори само температурната разлика между вътреутробната среда и тази, която възрастния приема за нормална. После идват миризмите… различни миризми на различни хора… Къде е мама, по дяволите!

Разбира се, мама има оправдание за студеното си държане към бебо: педиатърката е на същото мнение като майка й – никакво глезене, никакво галене – като в английски филм по Дикенс. Разбирате ли за какво говорим? Ние сме роби на нашите правила, които всъщност не са наши. Нашите правила (генерални принципи) са привнесените наготово с възпитанието и обучението ни готови истини (поведенчески и когнитивни структури), които са чужди на нашия опит. С времето, и с достатъчно упорита майка и други важни ранно-детски възпитатели, тези правила се интернализират в нас и се превръщат в нашия легален софтуеър, който, видите ли, би трябвало да има защитна функция. Защитна по отношение на най-големите ни страхове.

И вече сме големи, но тялото и лимбичната ни система помнят, както активиращите страха в базисните ни убеждения стимули от там и тогава, така и поведенческите отговори. И ние сме нищо повече от едни роботи, които отключват обичайното си поведение в отговор на различни критични ситуации, които активират старите травматични спомени. Едни предвидими роботи болни от себе си. А тези болести често са пожизнени и се наричат ранно-детски травми. А обичайното ни поведение (роботизирано, автоматизирано) ще е инатливия пазител на психичната ни цялост, но все по-често, на твърде високата цена на телесното ни здраве. Да бягаме непрекъснато и да се крием в себе си, от себе си, от другите и света, не е здрав поведенчески изход, защото така още по-безмилостно затваряме порочния преживелищен кръг на нашата болка, през пре-потвърждаване на старите си отколешни очаквания, че сме в повече за този свят.., че светът не се нуждае от нашето съществуване. А, дали се нуждаем от психолог или психотерапевт, аз не мога да знам това по-добре от вас.

Добрият сценарий, който се случва през контакта с майката корелира с базисната безопасност и сигурния начин на привързване. Ако мама не може да осигури защитена среда, в която детето да в контакт със себе си и нуждата си от непрестанен допир с нея (сензорика) или по някакъв начин е неадекватна в умението да дава топлина и принадлежност, това което малкото дете впечатва като емоция е онази несигурност, която предопределя целия му по-натам жизнен път на възрастен. И този човек няма да очаква да бъде защитаван, ще чувства несигурност, защото каквото й да реши да направи ще е в очакването че няма да бъде разбран. Този човек, вече, ще живее в своя страх от отхвърляне.

Аз няма да бъда разбран, несигурността е навсякъде, защо въобще да опитвам. Това му седи в главата като мисъл и като емоция, затова решава, че по-краткия път до не-болката от подобни очаквания е като нищо не прави. Ни напред, ни назад… тъга, депресия… и характеровата обреченост да се самоотхвърля винаги, когато срещне някаква трудност. Самоотхвърля се, просто се отказва. А отказвайки се губи връзката си със света – изолира се от него… и, ей така решава да си седи 20 дена у дома и да плаче. Изолира се по същия начин, по който мама там и тогава не е създала условия за сигурност през липсващия телесен контакт, което си е базисно доверие, всъщност. И понеже не е научен да има доверие на хората, трудно му е да им се доверява, често преценява, че за него е по-добре да си стои 20 дни в изолирания, затворен от тягостното чувство на тъга.., на депресия. Последното, за което ще се сети такъв човек е да потърси помощ от психолог или психотерапевт, защото той ще продължава да вярва, че си е самодостатъчен. Самодостатъчен в една виртуална реалност, обезпечена от непосилното бреме – страх от отхвърляне.

Реалността? Тя е мрачна, как да й се довери човек? В един миг, обаче, решаваме, че трябва да се впуснем в същата тази реалност, но без да сме я тествали. Просто се впускаме в нея, предоверявайки й се, защото не преживяваме доверието по отношение на себе си. Трудно ни е да се подчиним на собствената си актуална потребност и веднага, щом по някаква причина се сблъскаме с тази своя нужда, ние я отхвърляме и правим нещо друго. Боже, как се отстояваме в живота, само. Отстояване заменено с интелектуални вербализации. Интелектуализацията и рационализацията са като компенсаторна реакция на липсващата природна връзка между майка и дете. Но ние сме се научили да познаваме тези хора в тяхното отричане на реалността.

Тяхното тяло също много-красноречиво говори за тях. Разпознаваме ги още щом ги видим. Разпознаваме ги по походката – стъпват толкова плахо, като да не наранят земята под себе си. Като да не наранят реалността, която е привилегия за другите, не за тях. Липсата на потентност (живот) е характерна дори в погледа им. Погледа е отнесен и, като да ти казва: Аз нямам право да съществувам в тази реалност. Аз нямам право да съм в контакт със себе си вътре в нея.

Но, другия ми е важен, осъзнах това с цялата си болезнена същност. Болката от самоизолацията е вече нетърпима. Другият е моето спасение. Ти! Аз съм един много, много-объркан човек. Научете ме да обичам! Човек, който до вчера си мислеше и вярваше, че си е самодостатъчен. Глупости, самовглъбеността само услива чувството ми за загуба. Не ми е ОК да съм тъжен непрекъснато, баси живота. Това живот ли е? Научете ме да обичам себе си! Не чувствам нищо към себе си. Не се харесвам!

Хора и хора. Хората са с най-разностранни темпераменти и характери. Всеки е със своя история и свое родово бреме. Но, всеки има право на реалност.., на тази точно реалност, тук и сега. Който пък твърди обратното, в една критикуваща монологичност, той просто си играе на Господ в една вселенска игра, която не разбира, и от която победители не се излъчват. Такива сме, каквито сме. Изглеждаме безчувствени, но това което не ви казваме е, че всъщност много се страхуваме, страхуваме се да не загубим вас – вашето приятелство и топлина, вашето внимание. Страхуваме се да не бъдем отхвърлени от вас. Затова, още преди да сте направили каквото и да е, ние се подсигуряваме като просто избягваме всяка среща с действителността. Така не усещаме болката си. Болка, която се нарича страх от отхвърляне.

(Благодаря на  Гергана Данева за тематичната фотография)

 

Петър Петров, психолог, Варна, юни, 2016

 

Leave a Reply