Когато нашите правила и допускания не сработят програмата ни за оцеляване

ТРЯБВА

Когато нашите правила и допускания не сработят програмата ни за оцеляване

(Защо психотерапия? Защо когнитивно-поведенческа психотерапия)

Когато нашите ТРЯБВА не сработят програмата ни за оцеляване

Защитени ли сме от нашите правила и допускания?

ТРЯБВА! ТРЯБВА! ТРЯБВА!

Когато нашите правила и допускания (клаузи за бягство – по внушение от Мелъни Фенъл) не сработят програмата ни за оцеляване, можем ли да поемем риска да не се преживяваме толкова травмирани – перфектни, свръхкритични.., толкова слаби, предадени, унижени, неуспешни.., необичани..? Това е играта, в която толкова упорито сме били въвличани. А този сценарий не е наш, нали помним, защото „нашите” очаквания, всъщност, са нещо външно за нас – от там и тогава, когато успепни/неуспешни(те) ни родители, баби, тъщи, свекърви, претенциозни учители и всякакви възпитатели, са имали твърде високи изисквания… или, едно и също е – да са имали твърде високи очаквания за и към нас, проектирайки своите комплекси в нас, през специфичната тема за любовта. А има ли „любов”, има и доверие.., друг е въпроса, че сме нямали никакъв друг шанс, освен да се предоверим на любимите ни важни-други. И сега, не е трудно да проумеем ядката на несъзнаваните си очаквания към нас, другите и бъдещето – нашата тревога, тъгата в дъното на душата ни, поведението и болестите ни, чиито произход е тъмна индия за рационализиране.., тъмно, като мястото откъдето извират и чувствата ни.
ТРЯБВА да обичаш, трябва да си благодарен, трябва да не обичаш.., да можеш – да си успешен, независимо дали ти е трудно, трябва да се стараеш повече от другите… Всъщност, няма значение дали ти е трудно, важно е да Трябва да се подчиняваш на един ритъм, който, като с магия те кара да вършиш нещата автоматично. Неща, които по-често звучат и изглеждат абсурдно. Да, приемаме го, защото сме в знанието, че хората са с различна генетична (темпераментова) и историческа (характерова) памет, но как да допуснем, че АКО НЕ ТРЯБВА да правим каквото и да било, ТО ние, светът и бъдещето ще сме ОК. Защото ДА ТРЯБВА е като да живеем в стигмата на сляпото си подчинение пред онова измислено в митологията (от културата) екзистенциално очакване наречено съдба. АКО ТРЯБВА, ТО ще се случиш в СЪДБАТА СИ. Като да живеем собствения си живот извън себе си. Като друг да живее вместо нас.

Да, трудно е да си въобразяваме/измисляме непрекъснато, че ние трябва да сме винаги правите, непобедимите, добрите, успешните.., защото това ни умаря, а невротичното сравняване с другите изцежда и последните ни силици, и ни държи бездиханни в един чужд ритъм на живот. Боли, няма начин, тъй като сме „изтрябвли” каквото е имало за „изтрябване” и сме допускали да ни е трудно, просто защото мислите ни за реалността са били изопачени, сега не ни остава нищо друго, освен да си позволим да бъдем различни. Когнитивно-поведенческата психотерапия не е магия, но предоставя реален шанс за емоционално-поведенческа промяна през персоналното осъзнаване на страхово опосредствания начин по който мислим – когнитивно изкривен. И, ако човек е склонен да поеме отговорност за психичното си благоденствие, има безбройни доказателства, че този метод като техники и технология, до ниво на работата с личността, работи безотказно. Останалото са празни приказки, няма да ги чуете от мен.

Бихме ли могли да си позволим да не живеем повече в „Трябва“? Да си позволим да се измъкнем от кошмара на дихотомната алтернатива „Ако да / Ако не… то“. Да си позволим да приемем, че имаме право да сме слаби, неуверени, лоши понякога, ако щеш.., да сме неуспешни.., защото, помним, реалността е безкомпромисна в своята приземяваща функция. Реалността е тук и сега, и каквито и старания да полагаме, за да обслужим императивния ред на ТРЯБВА, винаги ще се намери едно 6 годишно китайче, което да има ресурса да стане по-силно и по-успешно от нас, и то без да полага никакви старания за това. Китай е далече, ние сме тук и сега, обаче. Нашият път си е наш път… А колко хубаво би било да си позволим да се отпуснем и да дишаме в ритъма на собственото си самочувствие. Колко хубаво би било, но само ако си позволим да не трябва да сме нечие копие, а личности, които имат право да са несъвършени и уникални. Само, ако си позволите.

 

Петър Петров, психолог, Варна, април, 2016

Leave a Reply