ЧУВСТВО ЗА ВИНА

 

ЧУВСТВОТО ЗА ВИНА И МОРАЛА

 

Вината е паразита в твоята личност, който се храни с не-възможността отговорно да се изправиш срещу бездиханните си принципи

 

Трябва да съм отстъпчив, за да съм в обхвата на Божията милост!

 

Нашият морал са нашите правила. Нашите правила са нашето проклятие.
чувство за вина, бягство от реалността, депресия

Ще мълчиш! Как не те е срам!? Виновен си! Виновен! Не се опитвай да се оправдаваш!

Вина. Силно чувство, но дали е истинско или замаскиран отговор на страх? Дали е дотам истинско, че да оправдае последващата причинно-следствена логика на самонаказанието? Самонаказание, което сме свикнали да наричаме „изкупуване на вина”. Вината винаги се разглежда в контекста на нашите генерални принципи и, активна e по-често там, където нашите правила и допускания са в режим – забранена експресия: Забранено ти е да изразяваш! Послушание и подчинено мълчание.

Често чуваме – „Гневен съм на себе си!”, а подобно твърдение веднага сработва рационалното ни обяснение за такъв вербален изблик. И това второ обяснение ни казва: чувстваме се виновни, когато сами нарушаваме собствените си правила. Напр., допуснете, че така сте научени във вашето детство, че и досега живеете с оня вътрешен глас, който твърде често ви стопира с фанатизираната си императивност: Трябва да си добър, въпреки всичко! Трябва да не връщаш „плесницата”, защото в противен случай ще си лош! Ще си нараняващ! А това значи, че ще правиш лоши неща! Следователно, ТИ ЩЕ СИ ЛОШ! И за да не се сбъдне това заклеймяващо пророчество, вменено ни от чужда ранно-детска възпитателна опитност, човек се държи като такъв, какъвто всъщност не е: Трябва да съм тих! Трябва да се съобразявам с мнението на другите! Трябва да съм отстъпчив, за да съм в обхвата на Божията милост! Трябва да правя добро, въпреки че не е поискано! Трябва да съм добър на всяка цена! Защото „нещо отвътре” заповедно ми натяква, че ако не се подчиня на тази генерална справедливост, то аз ЩЕ съм лош, нараняващ. А лошите хора живеят с чувството, че правят или им предстои да направят лоши неща. Т.е., ако аз не съм добър на всяка цена, ако не се подчиня на подтика си за справедливост (правила), то ще последва едно трайно регресивно чувство на вина.

Но тази вина е нездравословна за теб, защото ти, всъщност не нараняваш никого. Не нараняваш, но няма как да знаеш това, защото подтика ти към справедливост е, всъщност, по-стар от способността ти да мислиш рационално в обективната реалност. Този импулс е като паразита в твоята личност, който се храни с не-възможността да поемаш отговорност за поведението си. Твоите подтици към справедливост, всъщност, са твоите правила и допускания, единствено през които ти оценяваш реалността. Твоите правила често ще те вкарват във вероятността да не поемаш отговорност за поведението си, пред възможността да реагираш по друг начин. Другия начин ти дава шанс да се срещнеш с отговорността си и да изпиташ свободата, може би, за първи път. Спонтанността, може би, за първи път.

Аз разбирам твоята драма, но не разбирам как си допуснал да живееш толкова дълго време в болката на вината. Там и тогава е било различно – бил си малък и друг е имал задължението да носи отговорността вместо теб. Вече си зрял възрастен, обаче, но все нещо не ти достига да се отскубнеш от крехката верига на твоите страхове от отхвърляне, изоставяне, необичаност.., наказание. Сега вече знаеш, че твоите страхове са ревниво защитавани от твоите подтици (онези вътрешни усещания за справедливост и правилност), които всъщност не са твои. Не са! Характерово и темпераментово предопределени са. И става трудно, но не невъзможно да се опитаме заедно с теб да изградим една нова реакция. Съвременните когнитивни подходи гарантират този процес, правят го обратим.

И опираме до въпроса: Защо допускаме да преживяваме това болезнено чувство?

Отговорност за вина. Защо грижата за себе си е пред тази за другите? Когато клиента ни успее да отговори на този въпрос в своя полза, терапията за него ще е на самия финал.

Вината би могла да е част от симптомната динамика на човек, където да покрива критериите за емоционална компонента на преживяването. Като част от целия преживелищен комплекс, тя е в непрекъсната интеракция и с останалите компоненти на преживяването – мисъл, телесна симптоматика и поведение.

Ще вляза в една симулация на тривиална ситуация с последващо чувство на вина, през която ще се опитам да направя едно сравнително обобщение на казаното до тук:

Нека приравним стойностите на Поведението с нашите Правила (едно и също е). Т.е., нашето обичайно поведение е в рамките на нашите правила и обратното също е вярно. Как ви звучи РАМКА, само да попитам? И сега, ако нашето правило е „Трябва да съм винаги в услуга на хората!”. И всичко започна още навремето, мисля, с дудненето на мама, че трябва да слушам госпожите в училище, защото те знаели по-добре от мен, как да стана истински и достоен мъж като порасна… „Трябва да задоволяваш нуждите на по-възрастните, без оглед на това дали ти харесва или не, и пръв да се задвижваш към тях, не да чакаш те да потърсят помощта ти!”. Трябвало е да съм послушно дете, защото само така от мен е щяло да стане човек, който да е различен от лошите деца, от лошите хора”. А аз толкова много обичам мама. И без значение, че съм на 35 вече, аз все ще очаквам да „съм лошият!”, винаги, когато послушанието ми убегне поради някаква причина. Причина, като тази, да изляза на среща с момичето, което много-харесвам и ухажвам от 5 години, докато баба ми лежи болна у дома и се нуждае от денонощни грижи. От моите непрекъснати грижи, защото мама и татко са на работа, брат ми също е при семейството си.., а аз съм още ерген, какво толкова. Нищо, че се грижа за нея денонощно от 1 месец и дори си взех отпуска поради това. Аз много обичам баба. И мама обичам. Обаче, докато съм бил на кино с приятелката ми, баба получава масивен мозъчен кръвоизлив и като се прибирам разбирам, че благодарение на брат ми, тя е все още жива в интензивно отделение, макар и в кома. Аз съм един лош внук, нали, какво друго мога да си помисля? Защо потъпках принципа си по отношение на възрастните хора.., при това не на кои да е възрастни, Господи, а на собствената ми баба. „Аз съм лош! Лош! Аз нямам право да съществувам!

Чувство за вина

Подреден, повече от стараещ се… и все виновен

И вече съм в схемата, и няма мърдане.., и ще се държа като виновен оттук насетне. Подчинен на проклятието си да съм лош. Подчинен на правилата си. Вината е в мен – в мислите ми, в тялото ми.., поведението ми е виновно и, няма мърдане от тази тягост. Заслужавам си я. Да, на 6-7г. тези правила са работили, явно, без да подлагам това на съмнение, но днес, тук и сега, тяхната валидност е изчерпана. Те са нефункционални, защото генерално се разминават с моите потребности на зрял възрастен. Това са едни единствено задължаващи принципи, в които не са включени клаузи за правомощия. ПРАВА, които биха подсигурили ОТГОВОРНОСТТА да избирам, но в контакт с моите потребности – с моите актуални потребности, а не спрямо тези на детето от миналото, чието поведение е повече от инфантилно в днешната ситуцаия. Не и спрямо тези на моите възпитатели. Детето от миналото е оцеляло благодарение на послушанието си там и тогава. Пубертета и тийнейджърските години са вече зад гърба му, а с тях резонно би следвало да се лиши и от отговорността на своите родители. Отговорност, отвъд която – в личността му – грижливо стоят подредени старите, чужди вече, правила. Защото с пълнолетието, ние сме вече в ПРАВОТО СИ да сме различни и ОТГОВОРНОСТТА за това е изцяло наш персонален приоритет.

И, моля, ако ще се вкарвате във филми за моралната стойност на живота, престанете да четете. Дори ще си позволя да го кажа различно и неочаквано: Вървете по дяволите! По дяволите, да: помислете за безбройните ежедневни самоубийства, върху чиято огласа същия този морал налага медийно затъмнение… Защо? И сега, важно е да прозрете, че парче от същата тази цензура е в състава и на вашите ръководни принципи за правилност и неправилност – вашите правила – вменени ви в едно доста по-ранно време.

По дяволите, защото, ако досега бяхте изпадали в чувство за вина, щяхте да разпознаете апела ми. Изпадали, защото там наистина е дъно и се пропада бавно, но сигурно. Не се оправдавам, поемам отговорността си, като ви казвам, че съм искрен в непоемането на социално желателен ангажимент към вас. Но през отговорността, виж, там сценария се променя. Филмът е вече друг, в който действието говори само по себе си и не се нуждае от симултантния превод на моралната ви уязвимост. Последната е от арсенала на културата, а тя все по-често се степенува с морала на вашия характер. Същия морал, който причинява всички беди на човешката психика.., оня, който на всичкото отгоре не е дори наша персонална отговорност, защото е изтъкан от предписания на чужда опитност – обременена с наслагвана в поколенията колективна непрозорливост. Стига! Още не е късно.

Отговорността е друго нещо. И да, ако имах и най-малкото съмнение, че съм навредил на вас.., на другите, света и бъдещето, най-малкото щяхте да заслужавате моето извинение. Моето извинение е моята персонална отговорност към вас. Нищо друго не ви дължа. И не съм в чувството за вина. Не съм, защото се научих да казвам: съжалявам, сгреших. Научих се да казвам: Върви по дяволите, не ме вкарвай в твоя филм, в твоята вина! 

А вие можете ли да ги изречете тези думи? Или това е поредната безсмислена и унизителна вербална експлозия, която ще даде единствено храна за коментари на други хора, толкова жадни за вашия морален упадък. Другите, какво те ще кажат? А ние сме толкова зависими от мнението на другите, за съжаление. От същите, за които е по-важно да сме в преживяване за вина, за да сме в моралната стигма на божието снизхождение. Благодаря! Аз чужда отговорност не нося.., чужда вина. В прокурорщината, в която се случва културното живеене на хората, чувството за вина заема мястото на свободата да сме себе си. Да сме себе си и да правим изборите си съобразно собствените си потребности, а не тези на другите. Кому е нужна вашата вина? Моля ви, мислете! И, моля, нека се опитаме да бъдем прокурори първо на самите себе си, а след това на другите.

Аз не съм се родил грешен на този свят. Грехът идва с първите оценки, които човек прави за себе си, света и бъдещето. Грехът идва с морала. А човек се ражда с конституцията на свободата в себе си. Свободата да избира. Не съм атеист, напротив.., но с годините се научих да чувствам Бог, вместо да говоря за Него. Бог е избор. Избора е риск, който не всеки може да поеме. И като не може, човек е склонен да си измисля, че Бог го чува, макар самите хора отдавна да не чуват себе си. И като не чуваш себе си и с лека ръка пренебрегваш собствените си потребности, защо друг да поема твоят кръст, твоят риск, твоята болка, твоята вина, твоята отговорност.

Стигаме до друг съществен въпрос. Вината и конкретното реално или въображаемо престъпление. По повод, кое престъпление е истинското, няма да изпадам във философски разсъждения, защото бих звучал лаично-инфантилно, а не мога да поема тази отговорност. Все пак, хората отдавна са обединени в социални групи, които единствено правово могат да устоят на анархисткия си първичен нагон. В този аспект, изконните правила, а в последствие и частните формални правни системи са тези, които определят кога едно поведение е виновно. И независимо от вида на престъплението (дали само си мисля, че съм навредил някому или реално – физически и духовно съм наранил някой друг), ако не мога да поема риска на отговорността за поведението си, аз ще си стоя във вината.

Ако пък ми липсва критичност по отношение на собствените ми мисли, чувства и поведение, там знаете – филма е съвсем друг – нарича се лудост. Колкото до въображаемите престъпления, в които човек сам (доброволно) или през проекцията на някой друг, полага главата си на дръвника на вината, тук е добре да се обадите на психотерапевт, който определено има на какво да ви научи – да защитавате оттук насетне изконното си право на свободен избор. Вселенско право, в което свободата да избираш поведението си в реалността е функция единствено на способността ти да поемаш отговорност. Или осъзнаваш тази проста зависимост, или продължаваш да носиш вината си.

Иначе, психологическите механизми, които подсигуряват активирането на тази негативна емоция, естествено, ще търсим върху релационния терен на нашето детство. Там и тогава, когато сме нямали никакъв шанс да реагираме адекватно – разбирай различно от поведение на сляпо подчинение; там и тогава, когато сме били изправени пред един, преди всичко, емоционален избор – или да съхраним присъствието, обичта и подкрепата на важните за нас хора, или да им демонстрираме борбения си темперамент.

Разбира се, че се подчиняваме, децата не се борят със своите родители, с мама особено, защото в несъзнаваната емоционална природа на детската психика, няма място за съмнение, че съществува и такава вероятност, мама да няма нужния опит да разбира нуждите на детето си. Няма. И после, случва се така, например, че порасналото вече момиче става жертва на насилие, а в същото време не може да излезе от вината, че тя е предизвикала това насилие срещу нея с поведението си, по някакъв начин. За „този начин” не се говори. Този начин (механизъм, стратегия за справяне), ще бъде идентифициран в някои от предстоящите сесии с брадатия психотерапевт, на който криво-ляво даде някакво доверие.

Разбирате ли, вината никой не може да ви я отнеме, ако вие сами не пожелаете промяната. А, онази майка, същата, която преяждаше детето си с омразното му и до ден днешен грахово пюре, сега, вече 65 годишна, най-сетне си даде сметка, защо синът ѝ, въпреки двете си висши образования, продължава да работи обща работа за минимално заплащане. Добре, но тя никога нямаше да признае това пред себе си – да поеме персоналната си отговорност за едно вече осъзнато поведение и един ден просто да изрече думата – Сгреших (да изплаче болката таена в годините) и да излезе, по този начин, от порочния кръг на вината си. Същата жена, обаче, по-вероятно е да си отиде от този свят с депресията, с която не можа да се пребори повече от 30 години.

И синът й има депресия.., и майка й имаше.., това е наследство на гените, обичаше да казва тя. Това е наследството на един безмилостен инат, бих й отговорил аз, защото мултидисиплинарния екип диагностицирал синът й беше категоричен – психогенна (реактивна) депресия – в конкретния случай разбирай следствие на травма отвън. Инат, който препредаваме от поколение на поколение като родители, възпитатели и най-значими други за собствените си деца, на собствените си деца.

Вероятно разбирам вината през моята идея за адекватност, изкривена през моя характер, но днес, тук и сега, аз поех отговорността си да я споделя с вас.

(Благодаря на Цвета Иванова за предоставената възможност да ползвам тази снимка)

 

Петър Петров, психолог, Варна, април, 2017

 

Leave a Reply