БОЛКАТА

Синусоида на здравия разум – едно незавършено писане за болката (за тревожната болка, за дистимната болка.., за всяка болка)

Болката ни.., болката… Все ще има болка, която да изпитваме, не знаехте ли… Живота на човек е като синусоида – нагоре и надолу.. прогрес и регрес.. радости и болки. Живота на човек обичайно може и да функционира по-често през негативното, но затова пък, подобен контраст ще му позволи да прогледне по-ясно отвъд болката в последващите преживявания на позитивното си случване в него.

Болката. Синусоида на здраия разум. Прогреси и регреси – това е, което сме приели за норма.

Без черния фон, бялото няма как да бъде разпознато. Обратното твърдение също е вярно. Следователно черното и бялото са двете страни на една и съща монета, без които нашата личност не би могла да функционира в реалността. Без болката, радостта няма как да бъде оценена като позитивно преживяване, а ще си остане просто една дума, за която няма да имаме понятие.

Болката

А живота като цяло, дали не се нуждае от контрастния фон на болестта, която би му придала още по-голяма стойност, та видите ли, започнем да го ценим подобаващо? А, обратното дали не е също толкова вярно? 

А след болката все ще иде радост. Така е устроен живота. Радостта от израстването ни е радост, всъщност, от допускането да преживеем болката – настоящия проблем, тревогата, потиснатото ни настроение, болестта ни. Не знаехте ли, че само така израстваме като личности?

И уж понякога й се види края на болката или края на радостта, но реалността никога не пропуска да ни предложи някакъв коренно различен от очаквания от нас сценарий, като да ни изпитва непрекъснато.

Да, ние не знаем нищо за реалността, освен че си функционира по нейни си непредвидими закони. Важно е, обаче, ако сме научили този житейски урок, да не се опитваме да вкарваме същата тази реалност в някакви бъдещи дългосрочни планове.

Реалността функционира по свои собствени закони. Не повярваме ли в този прост принцип на реалността, почти сигурно е, че след определен брой пъти вкарвайки я в съзнателния си опит за контрол, онова което най-вероятно би последвало е да влезем в кошмара наречен – очакване на поредната драма, на поредната тревожност, на поредния си регрес.., абе, живот в очакване на най-лошия възможен сценарий за нас самите, близките ни и бъдещето.

След всеки пад има изкачване нагоре. При някои хора дъното се оказва нужния трамплин за изтласкване към удовлетвореността и удоволствието от живота, защото вреден опит няма. При други хора това изтласкване може да бъде провокирано отвън, но е важно да не допускаме да застиваме на повърхността на опита си, и да не спираме да се движим към в тази предопределена от Господ или Съдбата ни синосоида на здравия разум – нагоре и надолу.

Житейският ни път, ако е обусловен от един относително здрав Аз, все ще следва тази синусоида – нагоре и надолу.. и това се е превърнало в норма на психичното ни оцеляване. За да се случи това, обаче, за сме в нормата, се налага да се научим да се доверяваме на болката. Да се доверим и да потънем в нея. Да потънем до самото й дъно, да се разтворим в нея и да се опитаме да я приемем за част от нас.

Болката – едно голямо парче от нас самите, което е нашия страх, всъщност. Страх, за който не знаем почти нищо. Нищо, освен онова, което преживяваме през персоналната си интерпретация на телесните му проявления или през катастрофичните си очаквания за сбъдване на най-лошия възможен сценарий за нас самите и значимите ни други хора. Страх, който всъщност е в нашето несъзнавано. Несъзнавано, което продължава да е черна кутия и за науката.. А ние, защо все продължаваме да се опитваме да го контролираме този страх? Защо продължаваме да се опитваме да контролираме онова, което не познаваме? Хайде, хора, нека го нарочим днешния ден за смирение.

Петър Петров, психолог

16.07.2020, Варна