Обичайно поведение и реалност

Нашето обичайно поведение - нашите правила

Дали сме вътре, вън или в роля, все сме ние

Реалност и обичайно поведение

 

Реалността тук и сега

 

Обичайното ни поведение в реалността.

Хората сме склонни да правим изкривени копия на реалността и да живеем в тях цял живот. Цялата си житейска „щастливост“ ние прекарваме в кавичките на персоналния си мисловен ковчег, обгрижван от  нашето обичайно поведение, в логиката на генералната ни житейска принципност: 

  • подчинени на страховете си;

  • бягащи от страховете си;

  • компенсиращи страховете си с маски.

Утрините са по-мъдри от вечерите, нали? Или, ние сме странните съвременни невротици, които продължават да ги оценяват през вечерното си очакване за тях. Вечерта, особено късната, е много-интимно време, в което често сме в равносметката на своята ежедневна неподреденост.

В равносметката на своето обичайно поведение, причинно обвързано с три базови поведенчески стратегии, през които неволево оперираме в реалността – подчинение, бягство и хиперкомпенсация (маска). И по една или друга причина правим неща

  • които не ни удовлетворятват
  • не са постижение за нас
  • не ни доставят удоволствие докато ги вършим
  • факта е, обаче, че продължаваме да ги вършим

Утрешният ден, бъдещето – очакването за пълноценен нов ден е, всъщност, заложеното в екзистенциалния ни план за оцеляване, нищо по-различно от контратеза на страховете ни в/от реалността.

Това са нашите обичайни реакции на случващото се с/вътре в нас и около нас. Това са нашите реакции, нашето обичайно поведение, но обусловени през историческия и генетично заложен страхов контекст, подосигурил генералните принципи на нашето поведение – нашите правила и допускания.

Реакциите, които са се затвърдили отдавна, като наше обичайно защитно поведение, което по някаква причина вече не е в състояние да отрази динамичността на ситуациите, в/от които все по-често ще влизаме/излизаме с чувство за несигурност (страх) и непреодолима тъга.

И ние нямаме никакъв друг шанс, освен да избягаме от тях, да им се подчиним или да си наденем маска на другостта – хиперкомпенсаторната реакция, през която ще наблюдаваме и участваме в случващото се с и около нас, но през софтуера на несъзнаваната си театрална категоричност. И под всичко това, все е страх.

Реалността тук и сега. Факт е, обаче, че все по-често се случва да продължаваме да си седим в тревожността или в необяснимата за нас тъга. А детето в нас, уязвимото дете във вссеки от нас, ще продължава да ни показва знаците за Изход по пътя ни на възрастни.

Онези знаци, които ние така ригидно-мазохистично пренебрегваме през целия си живот. И ни боли.

И теб те боли, но това са глупости, казваш.., съдбата си знаела работата.

Да приемем, че това е така. Но, в крайна сметка, един ден, както си живеем, така и умираме в болестта от себе си. И до самият финал не разбираме не-свободата си.

Неразбираемо ли е все още? Трудно и мъчително? А съдбата все не те посочва с вездесъщия си пръст. Защото съдба, приятелю, като природна или божествена даденост не съществува. Има такава, която ние сами създаваме. Сами, през нашите изкривени мисли и прилежащото им поведение, и прилежно я поддържаме в страховете си след това.

Поддържаме в страховете си, а после безропотно влизаме и следваме собствения си сценарий озаглавен Подчинение на съдбата,

вместо подчинение на реалността тук и сега.

Първият сценарий много-адекватно бихме могли да заменим с подчинение на страха.

А, реалността, приятелю, реалността тук и сега би могла да е най-удоволствения мотив да продължим да се случваме в нея – свободни от страховете си и душевно сити. Свободни от страховете си, а не техни подчинени.

Дали се нуждаем от психолог или психотерапевт е въпрос в сегашно време, в чието отлагано себе-задаване се съдържа поведенческата другост и различност на все по-голяма част от съвременните хора.

Другостта, която има много-лица и настроения – от депресия и ниска самооценка до крайно тревожните и катастрофални преживявания за нас самите, другите и бъдещето, но без наличен вход в реалността.

Другостта, която има шанс да се трансформира и префокусира в една нова и тествана вече реалност. Нова и тествана, човеко. Учим това от своя психолог или психотерапевт. Той това прави основно – да ни връща в реалността – реалността тук и сега.

В новата ни реалност, в която обичайното ни поведние ще се движи в една единствена посока, а финала ще е само един – задоволената ни потребност.

Писна ли ти вече? Реалност. Реалността… тук.., сега. Реалността тук и сега. Ако отчаяно отказваш да си припомниш пътя назад, пътя до спонтанното дете, каквото всъщност си бил някога, аз не мога да направя нищо за теб, и повече от явно е, че този текст не е за теб.

Може би ще продължиш да се съпротивляваш, щото митлогията в главата ти (базови вярвания, правила.. морал) е доста по-силна от личността ти. Но това също е нормално и не ни прави различни.

Различаваме се и живеем в и чрез изборите, които правим в живота си. Просто е: аз съм си аз, ти си ти. Твоята потребност не е моя нужда, докато ясно не я заявиш в посока – мен. Сещаш се, че мога да ти кажа Да, но имам право и да ти откажа. Свиквай с това докато е време. И евентуалният ми отказ няма да е категоричен и заклеймяващ те в неслучването ти в реалността. Напротив, би могъл да бъде твоят подтик към размисъл в посока:

  • Аз как си поисках от този човек, че той ми отказа?
  • Какво не ми достигна в поведението ми към него, че не получих доверието му?
  • Отново ли съм жертва на своето обичайно поведение?
  • Защо ми е трудно да приема неговия отказ?
  • В самовглъбеността си ли да избягам или да се впусна в катастрофална себекритика?
  • Май е време да започна да се уча да стъпвам по земята.

Нашето обичайно поведние в реалността.

Но защо продължаваш да си тъжен? Защо продължаваш да си тревожен? Добре ли ти е в това настроение? Обществото те харесва точно такъв какъвто си в този момент – послушен и тъжен.., послушен и тревожен. О, да не забравим – и виновен.

Ако подобно “харесващо” отношение не те е сграбчило за гушата досега, явно този текст наистина не е за теб. Направи си кафе, прочети нещо от местния ежедневник или си пусни новинарския канал и си гарантирано „върнат“ във виртуалното „позитивно“ преработено клише на масовата хипноза. 

Продължавай да следваш масовото клише и вероятно, няма да си далеч от времето, когато ще се почувстваш като поредната овца с №… на гърба си. 

С номер, и пак няма да успееш го осъзнаеш, щото ще си подпрагово „прецакан“ през активирането на масовопсихотичния синдром „ремисия на забравеното“. Ремисия… забравено… и идва новия ден – онзи същия, дето снощи го очаквахте с нетърпение и му приписвахте безкрайни надежди.

Новият ден е. Съмна се. Гурлите все още са по полузатворените ни очи, а носовете все още неиздухани. По пътя за банята плахо поглеждаме лицето си в огледалото и, о, ужас: Днес изобщо не се вписва в представата ни от снощи.

ВЧЕРА – ДНЕС – УТРЕ.

1. Вчера: Какво изгубих там и тогава?

2. Днес: Защо съм тъжен, а като да няма причина за това? Защо продължавам да отричам реалността – тук и сега – и продължавам да я търся в миналото (вчера) или в бъдещето (утре)?

3. ДНЕС: В реалността на настоящето, най-нормалното нещо е да сме както във вихъра на живота, така и в неговите низини. Падаме понякога, често ни се случва. Научаваме се да се изправяме плавно и с малки крачки да продължаваме напред и нагоре.

Има депресия – да, и честичко сме в непреодолима тревога – да…, но ние не отричаме това движение нагоре и надолу, а се научаваме да живеем в неговата динамична агресивност и регрес.

Ние се научаваме, но медиите (културата и властта) не одобряват подобно движение, защото са наясно, че прекалено скоро ще ти светне „червения светофар“, затова че си третиран от същата тази културна институция като бълха.., като овца.., като овцата, която няма никакъв шанс да се превърне в „черна“, дорде спазва позитивните предписания на културната деменция.

Овцата няма право на движение нагоре-надолу, защото генетично, през страха, е прикована за кота нула. Обичайно поведение – овчи страсти. Обичайно поведение – овчи перспективи. Всичко е в бяло и розово. Белогледа перспектива. Благодаря, моля!

Времето действа различно на всеки. Не сме наивни и признаваме пред себе си, че често сме в преживяването на унифицирани овчевластни обекти. Гадничко преживяване, но не спираме да ровим в ранно-детския си нереализиран протест. Знам как мащабно звучи, но ви предупреждавам да не вярвате на думите ми, а просто да се отпуснете и да почувствайте тяхната насока..

или пък не

Може да тръгне някакъв процес, добре, ако ли пък, не – зарежете ме на секундата, защото това е само една теза, една субективна и лична позиция. Усмихваме се и протоколираме поведението си в някаква измислена мисъл за неадекватност и се впускаме в препланирането му в утрешния ден.

Утре дойде. Радостното планиране от предишната вечер, обаче, се оказа много-дръзка авантюра. Авантюра, която реалността безапелативно отхвърли, и ние, в капана на един улесняващ мисловен мотив отново и отново се оказваме във властовата хватка на настоящето. На своето обичайно поведение.

Реалността е особена тема, лична. Особено доказателство.., особен мотив. Отхвърля лесните проекти и твърдо ни заявява:

  • СЕГА ЩЕ ТЕ БОЛИ! Ще страдаш, защото се опитваш да си различен!
  • Ще страдаш, защото нарушаваш своите базови принципи на поведение, своето обичайно поведение! 

Обективната реалност предпочита унифицираността (еднаквостта) пред различността. Показва ни „верния път“ чрез и през малки знаци от арсенала на големите емоции наречени страх и тъга.

А дали ние с теб вярно разчитаме оригинала тук и сега или се нуждаем от специализирана помощ? Не знам.

А ние за коя реалност си говорим с теб, сега? За обичайната реалност в главите ни или тази истинската, суровата.., неочакваната, непредвидимата…?

Защото, хората сме склонни да правим изкривени копия на реалността и да живеем в тях цял живот. Цялата си житейска „щастливост“ ние прекарваме в персоналния си мисловен ковчег – в кавичките на щастливостта и удовлетвореността си. В рамкирано от нашите принципи на обичайното ни поведение пространство, което мислим за защитено, само дето не знаем, защо мислим по този начин.

Не знаем, защото нашите ръководни принципи, всъщност, никога не са били наши. И един ден, когато осъзнаем това – за тази болка говорих преди малко – ще сме в състояние да преформулираме своята поведенческа стратегия в реалността, която е днес – тук и сега – и да се научим да виждаме случващото се с и около нас и от негативния ракурс на своята емоционалност – ще сме подготвени за това – в противен случай няма да знаем какво да променяме в живота си.

Сложен изказ за елементарни неща, нали. Пийте по едно кафе и забравете, както сте правили досега – ниглежирайки ситуативните емоции, които ни прострелват постоянно. Ниглежирайте, докато не закърнеете до степен да не виждате, чувате и ЧУВСТВАТЕ себе си.

Аз не се нуждая от вашата оценка. Ако съм ви накарал да се замислите поне малко за себе си в настоящето, моля, ако ли не – бъдещето ви очаква.., миналото също. Ангажимент към вас нямам. Предложих ви кратка среща, която всеки има право да пропусне и да подмине по пътя си. Това аз приемам за нормално. Аз, СЕГА, продължавам по моя път.

 Петър Петров, психолог, Варна, септември, 2016

3 коментара

  1. Тук и сега е преживяване-винаги субективно! Същото е валидно и за миналото и за очакваното бъдеще. Реалността, “обективно” мислена е теоретична възможност. В линейното възприятие на времето живеем “няколко” живота. Това, което може да ни даде досег, макар и малък, до реалността са срещите с другите. … И ако перефразирам…да не забравяме, че този досег е само досег до сбор от субектовни преживявания на “реалността”

  2. Скоро не съм се сблъсквала с такъв манипулатор като вас.
    Играта с нормалните страхове и лутания. на хората не би трябвало да ги прави и ваши жертви

    • Еех, Лилия Димитрова, ако комуникацията между хората изключваше възможността да проектираме себе си в другия, живота би бил далеч по-качествен за всички. Като начало, защо не се опиташ да говориш за себе си, а не да се хлъзгаш през употребата на множественото число. Ти преживяваш ли се моя жертва? Ти, Лилия, не другите! Иначе, етикетирането, квалифицирането и оценяването си ги овладяла до съвършенство.
      “Всичко, което ни дразни у околните, всъщност ни води към самопознаване” – Юнг го е казал, не Петър – манипулатора. Бъди щастлива, Лилия Димитрова

Leave a Reply