Страх и Любов

СТРАХ и ЛЮБОВ

Да ви разкажа за Страх?                           Страх и любов.

За човека и неговия Страх.                                 Страх и любов.

За Него – Първородният.                                                 Страх и любов.

И малко за Любов…                                                         Страх и любов.       

                     

 

Страх и Любов.

Навярно е имало такова време, когато да се тревожим непрекъснато е било част от една древна игра на оцеляване. Игра на живот и смърт. Имало е и такова време, сигурен съм. Преди, когато да те подгони разяреното, смъртоносно ранено от теб животно е означавало или да се срещнеш със страха си очи в очи, или да избягаш. Абе, имало е за какво да се тревожи древния човек.

А ти, френд, още ли си в мисленето на рационалното си философско-оправдателно подчинение? Още ли си в мисленето на жертвено агне? Жертва ли си? Кажи си го директно, с ръка на сърцето! Няма кой да те обвинява. Ти сам иззе този приоритет от света и другите преди много време. Сега си само ти, единствен наказател на себе си. Мазохист – с главна буква, в 1л. ед. ч.. Себекритичния самообвиняващ се човек от обетованата земя. 

Сега светът е различен, а ние все по-често ще сме в една преосигуряваща се позиция, компенсаторно на един по-тревожен западно-културен колективен дух, дамгосан със свръхбдителното, перфекционистко бреме на недоверието. Бреме, в което сме си измислили, че ако не се тревожим, то несъмнено нещо лошо ще се случи.

Добре де, не е измислица, културата го проектира върху ни, като императив на властта в посока на масовизацията, в която човек е извън автономното си функциониране.

Съвременния човек, вечно забързан в следването на хипердетайлните си планове за покоряване на бъдещето, все по-трудно ще разбира, че телесните му реакции, в които така категорично се фиксира през катастрофалните си интерпретации в посока към най-лошия сценарий, са само предвестник на ситуативен дисбаланс в психиката му.

Ситуативен до момента, в който перфекционистко подреденото репрезентиране в главите ни, с последващата го нещадяща свръхгенерализирана когнитивна интерпретация, не го превърнат в хроничен проблем наречен – паническо разстройство, например. Кеф.

Светло и тъмно отразители на нашата емоционална реактивност, това са телата ни. Те реагират с конкретна симптоматика в логиката на ригидното ни черно-бяло мислене. Емоционални реакции, които в най-висша степен са опосредствани от начина ни на мислене. Освен, че отразяват нашата емоционалност, нашите тела я помнят, съхраняват, и все по-често ще ни подсещат за нея във връзка с ежедневното ни ситуативно случване в реалността.

А неправилното разчитане на телесните реакции (разбирай специфичното им когнитивно изкривено интерпретиране), разгръща един преживелищен цикъл, който без потвърждение за медицинска (телесна) причина, ще се разписва директно в клинично потвърдено психично състояние. Сещам се паническо разстройство.

Знанието за емоциите е извън психологичната култура на съвременния човек. Ако притежаваше такова знание, той нямаше да се тревожи толкова за себе си, другите и несигурното бъдеще, защото на когнитивно ниво щеше да се е научил да оценява своя преживелищен статус като временно колабирал, а не да хиперболизира единствено реалността на телесното си присъствие в нея.

Хипербола интензифицирана от непознаването на себе си.

Съвременния човек не познава себе си, но продължава да се подчинява единствено на телесното си присъствие в реалността, пред това да поеме отговорността да замени невролога, кардиолога или ендокринолога си с психотерапевт, например.

Понякога психотерапията е единствената алтернатива. Не го ли осъзнаете, вашия проблем се превръща в безсмислен за мен. А старата песен все ще се пее на нов глас… и отговорите на незададените въпроси към собствената ни личност по отн-е на персоналните ни страхове ще продължават да се прокрадват в сънищата ни и в несъзнаваните реакции на телата ни:

  • Какво различно не започнахме да мислим и правим, че се изгубихме в бъдещето?

  • Има ли логика да си мислим, че сме невротична жертва на ригидно и крайно взискателно възпитание?

  • Какво от това, което ми подсказва тялото не разбирам, но продължавам да оценявам катастрофално през начина си на мислене?

  • Дали психотерапията може да отговори на тези въпроси?

Страх и Любов. За човека и неговия страх.

За човека и неговия страх… и малко за Любов. Страх и Любов.

 

 

 

Страх и Любов. Страх и Любов. Страх и Любов. Страх и Любов. Страх и Любов. Страх и Любов.

Подарявам ви един разказ за Страх и Любов. Толкова много измислен от мен – несъвършен и глуповат, ако щете, но ведно с това ви казвам и нещо друго:

  • И какво от това?

  • Какво като е несъвършен и наивен?

  • А вие, можете ли да поемете подобен риск да споделите публично какво мислите?

Та, помислете за отговорността, която толкова години, вече, не ви стиска да поемете. Ето, как аз правя това в една спонтанна експлозия:

         Страх се ражда се много рано. При някои, още преди да се отвори прозирката им в реалния свят, при други малко по-късно, в едни сравнително ранни години, но като цяло, научаваме за него на доста по-късен етап в живота си.

Този разказ е за хората, които сега ще научат, че в тях живее едно не-чудовище. Не-чудовище, чиято мисия е много-различна от катастрофалните значения, в които бдителният човек конотира все по-апокалиптични дименсии – смърт, полудяване.., загуба на контрол. Не-чудовище, което сме се научили да наричаме Страх. Страх, който поддържа живота в нас, а не нашето паническо разстройство.

Страх, който е неизменна част от нас. От нас, вътре в нас. Нека бъде тъмната ни половина, ако това ви е темпераментово и културално по-угодно. Обаче, не сме дотам наивни, че да продължаваме да вярваме на мислите си за смърт и полудяване, като на необратим факт. Вече не, защото постепено започнахме да надграждаме психологичната си култура. Нали? Или не? Ей ви, тогава, още малко от моята скромна фантазия:

         Страх е заченат в нашата несъзнавана същност, възможно е, още преди първата ни среща с реалността. Страх ни е дар. Дар, който културната институция на доброто възпитание превърна в травма. Страх, който след хипнозата на „правилното детско възпитание”, оттам насетне, автоматично щеше да вменява единствено негативно съдържание в емоционалния ни живот.

Приемаме страх за наличен и толкова. Също като любовта, нали? И в голямата и задължителна културно-образователна игра на обучение в правилно възпитание, страхът логично се наложи като лошия брат, като парче от тъмната половина в личността ни. Нека го приемем, за да не влизаме в безсмислени философски или богословски схватки с културната институция.

Страх и Любов. Страх и Любов. Страх и Любов. Страх и Любов. Страх и Любов. Страх и Любов………

За Страх си говорим, все още, и за първата си среща с него. Нерядко тази първа среща се осъществява още в утробата на мама. Жлъчната криза на мама, докато аз съм бил вътре в нея, може да е този преждевременен критерий аз да съм се разписал в хипокампа си по-рано от другите. Да съм се разписал като отхвърленото дете.., като онова дете, което малко по-късно ще започне да вярва, че на мама не може да се разчита.., че тя не го желае, щом позволява да изпитва от нейната болка.

Наивна логика, да, и мама естествено е да няма ни най-малка вина в този случай, но истината е, че впечата остава. Един човек, който е обречен да живее живота си извън реалността. Един фантазьор, който щеше да започне да си измисля, че не е преживяване за отхвърленост, а самодостатъчност като съзнателен избор. Съзнателен със сигурност не е, а по-скоро единствен спасителен пояс срещу активирания СТРАХ ОТ ОТХВЪРЛЯНЕ.

Да им повярваме на психолозите този път, какво мислите? Нали и те са част от културния бранд.

Травма, защото не го познавахме все още това преживяване, и сякаш нещо в нас, там и тогава, се е прекъснало, като завинаги. Тези прекъсвания ние ги наричаме с различни имена, но обединителната им синонимна формация звучи горе-долу така – травма, проблем, болка, прекъсната потребност. И във всяко едно от тези понятия е индуцирана една симптомна динамика производна на един базов страх във всеки от нас. За съжаление, понякога повече от един.

Нещо в нас, там и тогава се е прекъснало завинаги, защото сме нямали никакъв друг шанс в сляпото си подчинение, в неравностойната битка с ранния си възпитател, с неговото телесно неразположение или, ако щете, че са ни родили преждевременно и сме общували емоционално достатъчно дълго единствено със стъкления си животоспасяващ аквариум (кувьоз). Прекъсва се желанието ни да го опознаем – него, Страхът си. И резонно, това което от съвсем малки се научаваме да правим най-добре е да го избягваме или да се опитваме да го неутрализираме по всевъзможни начини.

Страх и Любов. Страх и Любов. Страх и Любов. Страх и Любов. Страх и Любов. Страх и Любов….

Ей ви още от моята скромна фантазия:

         В началото бяха само Страх и Любов. Но в самото начало нямаше правила и морал… само спонтанност.

Страх и Любов бяха първородните. Любов следваше Страх навсякъде в тялото. Понякога Страх напускаше тялото и това караше един порастнал вече човек да влиза в какви ли не мисловни катастрофи, а от това получаваше едни странни усещания, като че ще изгуби съзнанието си. Естетсвено, това беше само едно субективно усещане на този човек, който все още не беше научил, че Страх не подлежи на съзнателния ни контрол, колкото и да се опитваме да го опитомим.

Страх и Любов следваха своята спонтанно-първична природа. Домът им е цялото ни тяло. В началото Страх и Любов бяха като една вълна – с еднаква дължина и височина, която обливаше човешкото тяло при спонтанната му среща с реалността. Тяхното отдиференциране щеше да се случи по-късно, някъде там в Азовата фаза, между 1 и 3 годинки, когато се активизира челната корова дейност на мозъка.

С ативирането на висшите корови структури, детето вече щеше да надстрои към това усещане за вълнение и някакво когнитивно обяснение (когнитивна оценка). И отново пустата култура на доброто възпитание, веднага с първите интелектуални признаци, през хипнозата на значимите за нас други, щеше да се произнесе в две диаметрално противоположни опозиции:

Страх – негативна емоция;

Любов – позитивна емоция. 

Страх е Черно.

Любов е Бяло.

Правилоналагането е неизбежна част от невротичната ни култура. Черно-бялото мислене е неизбежна част от същата.

Страх и Любов. Страх и Любов. Страх и Любов. Страх и Любов. Страх и Любов. Страх и Любов….

Тази история е преди всичко за Страх, който нашето мислене е обучено да превръща в чудовище.

На път съм, през скромната си фантазия да ви отегча, но въпреки това ще рискувам, като продължа с онова, което на вас продължава да ви е изключително трудно – способността да поемате подобни изключително минимални житейски рискове… Напред:

Страх живее в мускулите ни, в сухожилията ни, в кръвта ни, в костите, в мозъка ни, в мозъка на костите ни, в мислите и душите ни. Страх е навсякъде. Той се храни предимно с остатъците от адреналин, норадреналин и кортизол (това си е моя фантазия, остави ме да греша на воля, моля, не сте длъжни да четете). Един химичен коктейл, който подготвя тялото ни за борба или бягство в ситуации, които по една или друга причина сме определили като рискови за нас.

Страх се храни с киселината в нашия организъм, която директно компрометира здравето на нашите телесни органи. Страх се храни с онзи остатъчен стрес, който остава непреработен след движението ни в реалността. И повярвайте, по-добре е да не му пречим в опити да го потискаме, а да се научим да го приемаме като част от себе си… като част от любовта в нас, като самите нас.

Той, Страх, има едно единствено предназначение – да стимулира нашето непрекъснато движение в реалността. Движение, което от своя страна да осмисля съществуването и на Любов.

Страх и Любов. Страх и Любов. Страх и Любов. Страх и Любов. Страх и Любов. Страх и Любов….

Помните, нали, не съм биологичен психолог…, бъдете снизходителни – целта ми не е да ви демонстрирам специфични знания в повече от вашите, а само да изместя когнитивното ви усилие в различно разискване (инвестиране).

Любов е другото вълнение в нас, което се храни с допамин и серотонин. Дали пък не страдаме, защото не можем да нахраним Любов, фиксирани единствено в темата за страховете си?

Страх е толкова миниатюрен, че свободно плува дори през най-фините ни кръвоносни съдове. Няма анатомична част в нашето тяло, която Страх да не обитава. Той е навсякъде, и постоянно ще ни напомня за себе си. Ние, обаче, знаем, че когато Страх ни даде някакъв знак от вътрешността на нашето тяло или през една от онези негови закачки с мислите ни, този сигнал може и да означава нещо, но по-често няма да е нищо повече от една спонтанна реакция на тялото ни по повод играта на същото наноскопично създание с мислите ни.

Понякога усещаме Страх в областта на сърцето, а понякога като пулсация в гърлото си… Страх не ни дава отговор, защо прави това, но имайки знанието, че Страх произхожда от несъзнаваната част на нашата психика, не се и опитваме лекомислено да интерпретираме неговата динамична природа.

Със Страх нещата са не винаги такива каквито изглеждат. Той е много силен противник, ако гледаме на него като на проблема в себе си.., и много-добър приятел, ако се научим да сме приемащи го в сърцето си.

Приемащи и разчитащи вярно сигналите му през тялото, мислите и поведението си. А сигнали винаги има. И те обикновено ни казват СТОП:

  • Време е да препланираш позицията си в реалността!
  • Сляп ли си, не го ли усещаш, твоето обичайното поведение не работи вече за теб!

Страх е камбаната на несъзнаваната ни природа, че е време за движение. Време за препланиране на обичайното ни поведение в реалността. За движение, което сме стопирали в катастрофални очаквания за провал, смърт, психоза, необичаност, загуба на контрол. Движение, което вероятно сме стопирали още по време на неравностойната битка в ранното си детство, а оттам насетне сме като зомбирани от пасивността на неработещите си поведения в реалността.

Понякога Страх трайно се заседява в мозъка ни с идеята, вероятно, да ни подскаже върху какво си ги блъскаме тези наши глави. Ама ние и този сигнал го интерпретираме през нелогиката на автоматичните си дисфункционални мисли, на които отдавна, без логични доводи, сме отредили значимостта на факти. И вярваме в тези мисли все едно са неоспорими аргументи, които не могат да бъдат оборени с логични доказателства.

Понякога призоваваме Страх без да знаем защо, и на какъв стимул той откликва, но ведно с това, знаем, че той помни всичко, което се е случвало с и в нашето тяло. Страх е най-ревнивият пазител на всичките ни спомени свързани с болка и негативни преживявания. 

Страх знае и, винаги, когато не обръщаме внимание на физическата си неразположеност или на негативните си мисли, в които той кодира своите предупредителсни сигнали към нашата личност, първата ни реакция е да го назовем или да го почувстваме – Страх.

Сещаме се за него, разбира се, за вълнението в нас, което  през телесно-мисловния дискомфорт, който предизвиква, ни казва нещо много просто:

  • Закърнял си, човеко! Време е да помислиш за психичната си цялост!

  • Доколко познаваш динамичната природа на твоята емоционална личност?

  • Какво правиш, че тялото и умът ти са в болката? Какво не правиш, за да са тялото и умът ти болни?

Психика и тяло, това са приоритетите на Страх. А когато човек е близо до или в психотелесното си равновесие, тогава Страх резонно делегира цялата си власт на Любов. И човек преживява себе си щастлив и удовлетворен от живота си. Толкова ли е сложно да сме в контакт със себе си, да познаваме себе си? Толкова ли е сложно да заобичаме себе си?

Страхът е ТЪМНИНА, Любовта е СВЕТЛИНА.. така казва световната култура.

Важно е да си припомним, че Страх е една волност – много-спонтанно и свободолюбиво вълнение. Тази спонтанност и игривост ние усещаме през тялото си като едно неописуемо нежно движение.

Страх е като невидим скенер на живота вътре в нас. Страх и живота са едно цяло. Живота е движение, Страх поддържа това движение.

  • Страх е топката в стомаха ни преди изпит или интервю за работа;
  • Страх са пеперудите в стомаха ни, когато се случи влюбването;
  • Страх е катастрофата, която мисълта ни не съумява да интерпретира по друг начин, освен през кривото огледало на спомените в дългосрочната ни памет.

Страх и спомените са едно цяло, което покрива част от психотелесния ансамбъл в характера на личността ни. Няма характер без Страх. Но има характери без Любов. Идеята е Страх да опосредства възвръщането на любовта в нас, към нас, към Бог, който е във всеки от нас.

Страх е в Любов и Любов е в Страх. Ако не разпознаваме тези два феномена в завършена, цялостна форма, ще си останем твърде далеч от идеята за психотелесно равновесие, изначално заложено като конституция във всеки, още от раждането му. 

Не ми казвай, че осъзнаваш, от какво се страхуваш? Не ми казвай, защото самият факт на осъзнаването говори сам по себе си, че ако това е така, то ние бихме имали контрол над него. Ако подобен контрол беше наличен извън времево обусловените, гарантиращи защитеност и структурирани терапевтични практики, то нямаше да са налични и катастрофалните интерпретации през автоматизирания начин, по който, по принцип, отговаряме на стимулите нарочени да са страхови.

Какво означава да имаме страх от летене със самолет и да казваме – аз осъзнавам, че се страхувам да летя със самолет и въпреки всичко се страхувам да летя със самолет. Нищо не означава.., измисляме си, че имаме осъзнаване за един процес, който е доста по-дълбинен от повърхностното ни знание за нас самите, другите и бъдещето…

И въпреки, че казваме аз работя върху преодоляване на страхът си от летене, то последния  резонно ще се активира отново и отново в ситуации на неотложна нужда да летим, защото е важно не какво мислим, а какъв е интензитета на страховата емоция след като сме предприели различно от обичайното си поведение.

В този смисъл разликата поражда разлика. Различната реакция предполага да поемем отговорност за състоянието си и да стъпим в реалността с ново поведение, различно от избягването или неутрализирането на страховия стимул. Различното поведение е на подчинение пред страха (метафорично – да го овластим да прави каквото си иска с нас), пред инфантилните и неадекватни опити да го контролираме. Тогава страха изчезва….

Разликата поражда разлика.

Благодаря на Александра Красимирова за тематичната фотография

 

Петър Петров

психолог, Варна

Юни, 2018

                

 

Leave a Reply