Тъга

Тъга

Бягство от реалността

 

 

затвори си очите, чичко…

чичко си затвори очите и стана невидим.

Добролош извън реалността на хората…

фърчи пиле.. фръкни.., фръкни

Понякога границата между тежката депресия и тоталната безкритичност към живота е много тънка. Наясно съм, че подобно четиво няма да е по мярка на всеки, въпреки което заставам зад всяка думичка, която съм написал, не като психолог, а като човек. Поне се опитвам да живея като такъв.

 

 

Тъга. Фърчи пиле... фърчи... фърчи

Тъга. Бягство от реалността. Хвръкни пиле… фърчи… фърчи

Тъга

Понякога, целият живот на човек може се преобърне от една единствена метафора освободена от дългосрочната ни памет в кратката следобедна дрямка – мъртво птиче на улицата и клекнало до него дете, в застинало очакване специалните му думи да се материализират в магия на възкресението: фърчи пиле… фръкни.., фръкни!

Дрямките не са това, което са. Сънищата също. Често преобръщат целия ти живот с парадоксалната си настойчивост.

Преобърнат живот, да, но и събудена надежда, че малките магьосници винаги ще са наблизо да помагат. И на птичетата, и на нетърпеливите наблюдатели.., и на сънуващите ги мечтатели.., и на обикновените пораснали наивници.

Той, наблюдателя, отдавна се подготвяше за подобна среща. Много по-преди да се превърне в “чичко”, той мечтаеше да се превърне в гълъб. Мечтаеше, в онези кратки промеждутъци, обикновено вечер, след късната новинарска емисия, тютюневия дим и протяжно нижещите се часове преди да заспи, когато си позволяваше да остане сам със себе си.

Амбиции, професионална кариера, роля и статус в обществото… алчност за повече, все повече и повече… и с годините резонно позабрави мечтите си. Забрави едно – да мечтае, но пък научи друго – научи се да бъде перфектен послушник и конформен лицемер, когато това касаеше житейското му оцеляване на всяка цена.

Стратегията му не беше авторска, а заимствана от добре “смазаните” поведенчески модели в системата, чиито правила спазваше на всяка цена. Системата го беше научила да бъде “гадно копеле” с по-слабите от него и желателен нагаждач с по-силните. Мижитурка. Все по-често наричаше сам себе си “лош човек”.

Годините, автоагресивната помпеща болка от мижането пред онези, които беше преценил, като по-важни от него, егоцентризма към “по-малките” и, сякаш изведнъж му просветна, че борбата за здраво оцеляване (оставане) в реалността е безсмислена.

Безсмислена, защото, прецени за себе си, че е в онзи етап от живота си, когато на човек му се налага да избира между физическата и психичната си цялост. Да избира, ако все още може. Той все още беше достатъчно критичен към себе си и другите, но се отказа да прави точно този избор.

Отказа се. Беше му все едно, вече. И, дали съзнателно или не, вместо това, премести себе си от сцената на реалността, на сцената, която предлагаше всичко останало – сцената на самодостатъчността – тази, на/в която той доброволно се самоохвърли от реалността.

Без анестезия. 

Каза си го и скочи.

Прескочи хората и попадна в нищото. При всичкото, както обичаше да казва. Въпрос на възприятие е, и това също обичаше да казва. Всичко или нищо – едно и също било. Събра “всичко и нищо” в биполярността на новия си виртуален свят, нарече го свой нов дом, свое единствено защитено място, след което му се отдаде напълно. Потъна в него и реши, че ще е завинаги.

Тъга… тъга…. тъга… тъга… тъга. Тъга.

Как да избягам от непреодолимата й болка?

Светът на хората щеше да му липсва само поради една причина – децата. Той нямаше свои деца, но това не му пречеше да обича всички останали. Обичаше да наблюдава децата – от онези по-специалните – самовглъбените и мълчаливи, до онези по-своенравните и инатливи малки “келеши”. За него всички те притежаваха магически способности и до последно тайно се надяваше те да сбъднат мечтата му.

Инфантилно, нали? Да, но той продължаваше да живее в очакването, че един ден ще се случи попаднето му в някоя от онези специфични детски ситуации, замъглени от магия и озвучени със сложни и смешно изричани латински думички. Повече от очакване беше, дори се опитваше да ги предизвиква в представата си. Но преди това, трябваше да се научи да спи.

Затваряше очите си първо. Поставяше едно допълнително покривало върху тях, защото беше чел някъде, че този втори слой допълнително способствал за това сетивата ни да се объщат още по-навътре към нас самите, подсигурявайки виртуалния терен за мечтания сън.

После, от 1000 назад, през 7, започваше да брои кокошки и овце. Вярваше по някакъв наивен, негов си начин, че този ритуал, през суровата и точна математика – 1000 овце и кокошки.., 993 овце и кокошки……. 0 овце и кокошки и… щеше да снижи тревогата му и да се случи да заспи веднъж завинаги в блянувания протяжен сън до сутринта.

Да, но по-важно от това да заспи беше, в специалният му сън да се отключи и онази специфична ситуация, която да го отведе през древна детска магия в света извън хората. Завинаги. Вече знаеше наизуст всеки верен отговор от 1000 до 0 през 7, но специалното дете не идваше и не идваше в главата му, за да завърши окончателно наричането  …. сим салабим…

Тъга.. тъга… тъга… тъга… тъга… тъга… тъга… Взех решение да изгоря и последните мостове за връщане към света на болката. Всички до един… безвъзвратно.

А той, в гълъб да се превърне мечтаеше, беше се фиксирал в тази дума. В гълъб, невидим за хората.., само това. Да излети от човешкия живот веднъж завинаги. Да излети, както са го направили истинските писатели – онези, педантичните наблюдатели, изследователи на/и отразяващи реалността.

Истинските писатели също са гълъби, избягали са отдавна. Били са и добри и лоши, също като него. Истинските художници също са гълъби, но това е съвсем друга тема. Друга, различна, но тъгата в нея по същия начин продължава да връща времето назад. Времето върви назад, а загубата му започва да самовглъбява все повече и повече дръзналия да затвори очите си за бъдещето предоверчив наивник.

Тъга. Загуба. Тъжен. Загубен в миналото. Сънуващ бъдещето в манифестираща простота – без хора.

А то, онова място, виртуалното, специално и лично е. Там няма земя, само ефир е… и летящи в простора безбройни небесни твари – ангели и гълъби… нищо друго. Беше приел, че земята е за хората, а дълбоко в себе си бе убеден, че не се нуждаеше вече от нея. Аз също вече не се нуждаех от нея. Прекалено много е болката на земята. Тъгата е непреодолима.

Тъга.., тъга… тъга… тъга… тъга. Тъга.

Той и аз, всъщност, сме много близки. И двамата се срещнахме в събирателния образ на “чичко”. Той, “чичко”, всъщност съм аз. Хората едва ли ще се опитат да си спомнят някога за “чичко”, за невидимия човек, но може и да не е така. Мен лично и “да” и “не” ме устройват. Опитвам се да забравя за хората. Решението е взето отдавна. Край:

  • Стапям се!
  • Самоотхвърлям се!
  • Не се нуждая от ничие валидизиране!
  • Изчезвам!
  • Не искам никой да ме помни!

Тъжен съм! Изгубен. Изгубвам се за света. Дори мислите ми за него се изпаряват.

Нямам крака, вече, за този свят… отказвам да се движа в него.

Нямам и ръце да го докосвам. Близостта, допира, те ме плашат.

Тъга, Боже, толкова много тъга. Има ли смисъл да продължавам да живея в тази болка?

След последвалия тъп и нерезониращ удар в стените на реалността.., на вечно съпротивляващата се реалност – там, в най-крайната й периферия.., там, на границата, отвъд която е Отвън… и вече съм на майната си. На майната си, далеч от хорската реалност.

Но, не съвсем, защото с болката дойде и просъницата.., а с нея и съмнението – сън или реалност. никой не можеше да се произнесе със сигурност в него момент. Никой, освен тъгата.

С голи приказки е различно, обаче, защото все още не съм се научил да пиша, дори, а какво остава да се възползвам от магията на истинските писатели. Детската магия сякаш си остава единствената ми алтернатива засега. Единствена алтернатива за бягство от непосилната тъга. За бягство от реалността.

Щеше ми се, ама разбира се, да не бях култивирал толкова старателно безмилостното си его. Моетонапористото и надменното, дето колективната психоза цинично дообучи да се самосъхранява в културните басейни на властта и лицемерието, на материалното. Сигурен съм, че то винаги ще е жадно за власт, убеден съм. То не ме пуска, мамка му алчна.

Но аз вече не искам да съм личност, а Егото ми не е по-силно от потребността ми да се освободя от болката. Искам да съм гълъб. Край. Ничий гълъб, а Фройд да не се беше раждал никога.

Дошло е време за лудост, май. Моето време за моята лудост. Ей на, признавам си. Искам да съм луд, за да мога безкритично да се рея из простора на небесното случване. Не, не само че го искам, аз трябва да полудея. Трябва да съм никой. Никой. Сам и Никой в един осъзнат избор.

Трябва да излетя, човече!

На хората, на хората не може да се разчита.

На мен не може да се разчита.

Какво правя още тук?

Когато си никой, няма Аз, няма личност жадуваща да мачка, превзема…  хиперконсумира. Когато си никой, нямаш нужда от ничие одобрение, утвърждаване или обичайната социална желателност. Принадлежен си само на простора в главата си, в който си избрал да се случваш.

Случва се, да, някаква налудно-безшумна революция да изкрибуца от много дълбинните слоеве на непознатото у нас, но тя ще е, по-скоро, като ехо на плискане от лежерното плуване в собствен сос. В собствения сос, в персоналния басейн на некритичността. Привет, лудост!

Понякога сънувам и други спасения. Понякога не се побирам в кожата си, фантазирайки си за едни остатъци добродушие и незавряла религиозност, които биха променили мнението ми за хората и живота, въобще. Биха изчистили лошотията в личността ми и окончателно биха разклатили виртуалните/абстрактни пътища за бягство от реалността.

Оказа се, обаче, че не съм чак толкова безразличен. Оказа се, че ми пука все още, мама му стара! И, по-вероятно е да има още какво да преживея в реалността на критичността, а възможно е, да не съм й дал достатъчно от себе си. Не знам.

Не знам. Но защо продължавам да бягам от тъмната си половина? Не знам.., объркан съм, но, като че ли, бягството ми изглежда по-добрата алтернатива засега.

Не знам… Иска ми се, сякаш, оттук насетне вечно да не знам и да не ми пука от това, че не знам какво се случва с вечно незнаещият “чичко”. С мен.

Като се замисля за всички останали нереализирани персонални планове за бягство, в тях, все деца са основните действащи фигури. Сякаш, по-добре би било да не полудявам преждевременно, а някак си да попадна в най-близката детска магия за преобразяване. Такива прехвърчат навсякъде по улиците, където играят децата… около детските площадки.., в сладкарниците.

В детска магия да попадна, ей тъй на, случайно, на оня тротоар, докато някое невинно малко създание изговаря думите – “фърчи пиле.. фръкни.., фръкни, милвайки мъртвото врабченце в ръката си… милвайки мъртвото врабченце в главата си:

Фръкни пиле… фърчи, фърчи..”

… и още по-случайно ще е, ако в същия този момент самовглъбения малчо не е фокусирал достатъчно силно магичната си желателност и парченце от мисълта му се отрази и в мен. В мен, в момента на вълшебното наричане – фърчи… фърчи… Тогава, докато съм все още със затворени очи ще се случи преобразяването и няма да се бавя и секунда повече…

… ще отлетя и няма да се върна никога, никога вече в човешкия свят. Щях да бъда възкресен от мъртвите. Никога, никога повече нямаше да се върна, освен ако специалните деца не ме потърсят с магията си. През магията, просто, няма да усетя никаква болка. Защо трябва да има болка?

Представяш ли си, ще съм горе при ангелитеи при добрите и при лошитечерно-белият ще съм… Те ще ми дадат и адекватно имеДобролош ще е, сънувах го, заслужил съм си го.., но и криле ще ми дадат. Добролош, ама с криле на гълъб. Имаш ли криле, значи си гълъб.

Аз съм готов да платя тази цена. Готов съм, защото Добролош ще е всъщност черно-белия гълъб проектиран в магичната работилница за детско специално наричане. Един “лош”, но и по някакъв негов си, самобитен начин – “добър” човек, щеше да изчезне през чистотата на магичното детско наричане.

На земята съм, обаче, все още, в неизвестност и очакване. Децата-магьосници, на които толкова много разчитах, са малко неразположени сега, докато са в компанията на взискателните си родители и разни други добри “чудовища”, които подсигуряват “предоброто им възпитание”.

Ще чакам, възпитанието винаги отнема време.

А магията трябва, тя трябва да е истинска – спонтанно изречена, а не цирков фейк. Детска магияонази от репертоара на спонтанното специално наричане: Магия-фъшкия… фърчи пилефърчи.., фърчи!

Една нощ, когато самотата беше взела траен превес в настроението на чичко, най-неочаквано се случи чудото. Докато пушеше на терасата, оказа се, че е попаднал в магичния обхват на много-специално бълнуване, случващо се следствие на един истински детски тревожен сън – бълнуващият в съня си 5 годишен Пепи от горния етаж, току над неговия панелен дом.., същото дете, което преди седмица държеше мъртвото птиче в ръцете си и говореше латински небивалици със затворени очи… Той много ясно чу този глас и на мига затвори очите си.

Но да, онова същото – мъртвото птиче щеше да се съживи и да полети отново, разпилявайки няколко щипки за пране, изтласквайки се от перваза на прозореца на детската стая. В същия момент и чичко щеше да усети как краката му се подкосяват от някаква невидима сила и, в следващият момент, той вече нямаше да чувства тяхната тежест…

… и точно тогава, чичко или, по-скоро, онова, което беше останало от него щеше да се преобрази до невиждано красив и невидим за света черно-бял гълъб. Добролош щеше да излети заедно с другото птиче, а чичко най-сетне щеше да заспи в най-здравия си сън от месеци насам.

Няма минало, натирено е надълбоко в спомените за болката. Настоящето, пък, погълнато е от съвременната парадоксално-морална лакомияпотънало е в нея. Само бъдещето оставамечтите, фантазиите, магиите.., гълъбите. И приятелството е там. Но приятели в собствен сос няма. Приятелите плуват в свобода, а не в забвението на болката.

Да, в собствения сос няма приятели, няма тревожни очаквания.., няма тъга и депресивна самота.., нито от онази другатана осъзнатия избор. Няма, защото в света на живите, плуващи в собствен сос, се борави с други понятия за реалност. Колкото до истинските приятели, ако в някой ремисионен проблясък се възвърне някакво чувство от стара принадлежност, сигурен съм, че ще си припомня един важен урок:

обичаш ли един човек, обичай го и във фантазиите му, обичай го и в собствения му сосприеми го и в неговата безкритичност (лудост). Само толкова.., и нищо че той няма да може да си спомни за теб.

Събудих се и знаех, че ще е трудно…  В просъницата съм все още. Не, не сънувам този сън за пръв път, но за пръв път преживявам самотата болезнено. Сега, днес, за пореден и пореден път ми предстои да се срасна с вторничната реалност на човешкото Его. Споделям опасенията си с вас, но сценариячичко в собствен сосне е от тях. Следвам го стриктно, в очакване на завръщането на децата. Дано възпитанието им не продължи цяла вечност.

Вглеждали ли сте се детски очи? Смяли ли сте, плакали ли сте през тях?

Всички деца са специални. Само на тях вярвам. Само на тях разчитам. Специални, докато не бъдат обучени да оцеляват в материалната реалност на възрастните. Специални – в спонтаннтата магична виртуалност на чистите им бели. Децата заслужават детството си. Като невротични, но здрави възрастни, би трябвало да знаем това.

Моля ви, добри майки, хора, давайте повече доверие на децата си… целувайте и милвайте ги, говорете с тях, докато все още имате тази възможност. Вярвайте, че ще настъпи момента, неизбежен е, в който ще потърсим тяхната чиста магична способност да преобразяват реалността – да лекуват болката вътре в нея – само с чистата си усмивка.

Няма по-добра психотерапия от детската спонтанност на чистия звънящ смях. От спомена за този смях. Назад, назад в мечтите и магиите, във фантазиите… Назад, връщайки се и докосвайки се до нерационалността на малчугана, който някога сме били, безупречната прецизност и находчивост да прави “чисти” бели, винаги ще ни дава идеята за най-верния терапевтичен план – човешкият – онзи, в който вече няма да си пречим да сме контрольори и наказатели на собствената си личност, а ще оставим тялото си волно да се рее в ефира на безвремието.

Да не забравяме, че няма да живеем колкото говорящия папагал на комшията. Защо го споменавам, ли? Защото Егото ни се държи с нас, сякаш очаква да му подсигурим безсмъртно тяло.

Благодаря на Александра Красимирова за тематичните изображения.

Петър Петров, Варна, юли, 2018

Leave a Reply