Болестта

Болестта

Психосоматичен прочит

В контакт с болестта = в контакт с живота

Ние живеем в болестта. Егото, обаче, отпуска своята хватка твърде късно. Его, съблазнявало ни през целия ни съзнателен живот в неустоимата си провокация към властта, за да прозрем малко по-навреме, колко малки сме всъщност. За да разберем по-рано, че единственият път към разбиране на себе си и болестта си, едно и също е, е като доброволно й се подчиним.

Подчинение пред болестта. Усетим ли веднъж първичността на тази динамика – себе си и болестта си – няма да разграничаваме никога повече тези два фрагмента от генералният контекст на човешката личност в интеракцията ѝ с преживяванията на човек. Няма, защото, ние хората продължаваме да сме болни от себе си.

Не вярвате, все още, нали? Болни, понеже не сме научени да приемаме себе си в цялостта (тук и сега) на по-голямата от Егото ни картина.

Тук и сега (нашите актуални преживявания) и там и тогава (нашата историческа и генетична памет). Болестите са част от тази цялост. Трудно ще е да схванете това глобално взаимодействие през религиозния нюанс. Трудно ще е да схванете това глобално взаимодействие и през интерпретацията на масово-психотичната културна и морална пропаганда. Трудно, да не кажа – невъзможно. Но това не е мой проблем. Може и ваш да не е, просто спрете да четете, ако ви додявам.

Аз съм в болестта и болестта е в мен

Насила хубост не става. Случва се единствено, ако приемем реалността в нейната дихотомност. Приемане, срещу това да продължим да защитаваме егото си. Да продължим да седим само в болестта, вместо да се запознаем най-сетне и със себе си в своята цялост.

Много ни е трудно да повярваме, че и болестта, и здравето ни са заложени като конституция още с раждането ни. По този начин ние продължаваме да храним егото си, в най-грандиозната от всички болести – тази, да боледуваме от себе си.

хапче, хапчета, лекарство, медикамент, медикаментозна схема, конвенционална медицина

Психосоматични аспекти на болестта

А нуждите ни? Къде остават потребностите ни в този диалог, чието логично следствие е проглед към нашата емоционална свобода?

Един човек ме въвлече в подобно мислене. Един човек, който продължава да е важен за мен, въпреки силната емоционална болка, през която преминах, докато му се доверя.

И един човек понякога е достатъчен в социалната си нежелателност (болезнено откровен) към теб, защото си се оказал важен по някакъв начин за него или, защото е бил професионално ангажиран да те срещне и с тъмната ти страна. Тъмната ти половина или, срещата с онази част от теб, която ревниво пазиш в най-глъбинните дебри на своето несъзнавано.

Един човек, който ме научи да се грижа за себе си, като не отричам тъмнината вътре в мен, а доброволно да приемам нейните послания. Доброволно, без да отричам, съ-отнасяйки тази реактивност към „светлата част от деня“, към видимото в и за нас, което е само на повърхността на нашето обичайно поведение.

Повечето хора, по време на целия си жизнен цикъл, не проумяват в нито един момент от краткия си земен престой, че борбата с болестта е, всъщност, безсмислена борба със себе си. И да, по-важно е да се опитаме да се научим да разчитаме сигналите на болестта.

Трудна задача, защото често ще е свързана с преживяване на психичната болка от там и тогава.., с повторно преживяване на една отдавна потисната емоция, за която тялото ни днес дава безпогрешни сигнали.

Добър психолог, добър психотерапевт или, просто – правилният човек на точното място

Аз залагам на последния вариант. Правилния човек, който смело да ти каже, че болката ти в главата, всъщност, ще отмине, когато спреш да си я блъскаш в непробиваеми стени. Колкото до първите два избора – “добър психолог” и “добър психотерапевт”, за мен са по-скоро, нищо повече от словосъчетания, които търсещите психологична и психотерапевтична подкрепа хора често изписват в гугъл-търсачката, за да се подсигурят срещу това уж да не попаднат на “лошия, некадърния психолог”.

В крайна сметка, това което най-често се случва е, че същите попадат на не точно “добър психолог” или “добър психотерапевт”, а само на една ключова дума, заложена от кадърен SEO-оптимизатор. Ключова дума, мили потребители на психологични и психотерапевтични услуги, нищо повече. Нарича се реклама. Реално, “добрия” психолог или психотерапевт, дали би се окичил с тази реклама?.. и изобщо, дали има нужда от реклама…

Та, да се върнем на правилния човек. Правилният човек, който ще съумее да те убеди, че пеперудите в стомаха ти, ниско долу, не са симптом на онкологичен синдром, а нищо повече от телесна реакция на потисната емоция или сигнал – покана, напомняне за емоционална искреност.

Правилните хора, те са сред нас. Един от тях е възможно да е вашият психолог или психотерапевт, но не е задължително. Може просто да сте с точният приятел в точният момент. Да сте срещнали правилният човек на улицата, на чаша кафе или бира.., в обикновения живот сред другите като нас. 

Един ден, когато се случи да подложим на съзнателна дисекция тези симптоми, през принципната система на нашата личност, през нейните базови страхове и очаквания, резонният отговор на тези усилия ще е, най-малко, да имаме хипотеза за тяхното послание.

Болестта е като вестоносец – винаги се появява, за да ни каже нещо важно за нас самите

Какво, нали не мислите, че е удачно да убием вестоносеца? Хайде, не сме самоубийци. 

И вижте, колко просто би могло да звучи всичко: Болестта е в нас самите. Важно е да култивираме способността си да станем вестоносци на самите себе си.

Подръжте метафората за вестоносеца още малко в главите си, моля. Вестоносец, вест, послание, комуникация, вътрешен диалог със себе си, с болестта си… Вътрешен диалог, да – със себе си, с болестта си, за да я разберем. 

Да се опитаме да я разберем с нейните симптоми, които говорят сами по себе си за болката, но, всъщност, ние не бихме разбрали тяхното послание за болестта (за цялото), ако не обърнем внимание на интеракцията помежду им, и същите, в едно още по-съзнателно интегриране с личността на човека. 

В личността, но в динамиката на комуникацията ѝ с нашите актуални преживявания, ние ще открием много от отговорите за болестта. Важно е да се научим да правим връзка между преживяванията на човек и неговата личност:

– Защо и как се е случило тялото ни да реагира на един много-специфичен начин на мислене?

– Как се е култивирала тази специфика в мисленето ни? (когнитивно-поведенческата доктрина нарича тази специфика когнитивни изкривявания)

– Защо нашето обичайно поведение, всъщност, не е наше? 

– Защо нашата най-ранна история (нашият характер – историческата ни памет), но и нашия темперамент (генетичната предиспозиция) опосредстват уязвимостта ни към болести?

– Защо се разболяваме, когато нашите допускания и правила (клаузи за бягство, защитни механизми) се окажат неадаптивни в реалността?

– Защо мислите ни разболяват нашето тяло?

– Защо  инхибираната (потиснатата) емоционалност разболява нашето тяло?

Пътят към здравето

Като говорим за нашето тяло, тук е мястото да направим едно уточнение. Ако си представим тялото като една временна постройка, то нашите органи (обитателите на това тяло), вътре в него, са онзи хардуер, без който тази сграда не може да функционира правилно.

И знаем, че за да ги задвижим тези джаджи и “къщата ни” да е правилно функционираща, непростимо е да не потърсим биологичната подкрепа на мозъка, който грижливо е складирал софтуерните преживелищни продукти зададени основно през правилата и вярванията на личността.

И за да се заработи правилно софтуера и къщата да се грижи правилно за своите обитатели, трябва да отчетем и влиянието на психологичните и психични феномени, които този софтуер индуцира. И независимо дали повредата е в хардуера или софтуера, страда цялото тяло. Компютъра е развален. Тялото е болно.

Едва ли ви казвам нещо ново, но ми звучи твърде несериозно да търсим болката единствено в телесната ѝ проекция, предвид сложната интеракция в човешката реакция. И през една култивирана способност да се вслушваме, усещаме и разговаряме със себе си, по-вероятно е да открием болката и в автоматичния отговор на мисълта ни, и в неконтролируемо залялата ни емоция, и в реакцията на тялото или поведението ни. 

Да, тялото манифестно страда, а това страдание е прието да се нарича болест. Но сега поне не сме наивни да заклеймяваме болестта като единствено соматична, а имаме зрелостта да обърнем по-сериозно внимание на нейната психологична и психична интерпретанта. Казано по един по-тематичен начин – има органични, но има и психосоматични заболявания (болести).

Върху този различен дискурс на мислене, болестта (нейното материално проявление в тялото) или нейната психична насоченост, е по-скоро резултат на порочна поддръжка на симптомите в една дисфункционална реакционна система. Дисфункционална реакция, обвързана с начина по който мислим, чувстваме, усещаме и интерпретираме сетивната информация. 

И да, болестта е в нас, но питам ви: Защо емоционално интелигентните хора не се разболяват от себе си? 

  • Защото се обичат, помислете и върху това.., и не задържат нито негативната, нито позитивната енергия в себе си. Научили са се да дават. Това, което получават ли? Нарича се здраве.., но ако повече ви харесва, нека да е – сигурна връзка със себе си (в контакт със себе си).

Ако пък ви звуча прекалено шамански, по-добре заменете „енергия“ с друга дума.., всички знаете за подобни синоними. Самото осъзнаване на принципа на интеракцията на симптомите помежду си и в комуникацията им с личността на човека, е достатъчно условие да разклатим позицията на преживяването за болестта в себе си.

Колкото до изцелението, помним нещо много-просто:

  • ние сме жертва на липсващите или прекъснатите си потребности;
  • задоволявайки тези липси, нашето съзнание прави симптома излишен. 

Веднъж “разклатено” дисфункционалното ни преживяване, биологично, мозъкът ни започва да подсигурява нови невронни разклонения – нови пътеки към бъдещи нови поведения, които по-натам ще се затвърдят като новите адекватни на реалността интернализирани навици – новото ни обичайно поведение.

Ново поведение, което ще обслужва не нашите страхове, а нашите актуални потребности. Другото е щастие. Едва ли имате нещо против да сте в него.

Петър Петров, психолог, Варна, март, 2017.

This article has 11 comments

  1. Александър Приморски
    четвъртък 6 април 2017, 7:36 am

    Изобщо не звучиш шамански, но българина решава да ходи на психолог или психотерапевт, едва след като е вече диагностициран от психиатър и пие две шепи хапчета. Благодаря за статията! Следя те с интерес.

  2. Биляна Екснер
    петък 19 май 2017, 8:49 am

    Това е много добро! Поздравления!  Ще я има ли на английски скоро?

  3. Снежана Петкова
    четвъртък 1 юни 2017, 4:18 pm

    Благодаря! Страхотно е, че споделяш своите статии с хората.Ти явно си един добър човек.Не съм изчела още всичко и с интерес поглъщам всичко, което ме засяга.

    • Благодаря, Снежана! Успех с търсенето на себе си. И не, не бих казал, че съм добър човек, както не бих се нарекъл и лош.. това са само думи измислени от нас хората. Съжалявам за прекалено късния си отговор, но не поддържам тази страница от доста време… от днес ще е различно.

  4. Галина Георгиева
    сряда 23 август 2017, 10:12 am

    Благодаря за споделените варианти за ПЪТ !
    Бъдете здрав!

    • Благодаря, Галина! Надявам се да сте открили вашия път и смело да се движите само напред.. към актуалните си потребности… Това е всичко, друго няма.., вярвам го.

  5. Благодаяр за доста проникновенната статия ,следя с интерес вашите публикации!
    Хубав и усмихнат ден!

    • Благодаря! Скоро ще публикувам и някои нови неща.. надявам се да ви провокирам отново да хвърлите един поглед. Съжалявам за закъснелия си отговор….. не поддържах страницата си няколко години. Щастлив!

  6. Харесва ми да чета статиите Ви. Всеки път ме докосват. И аз вярвам, че боледуват душите ни, а не телата. Болестта идва, когато се опитваме да скрием истината от самите себе си… Благодаря!

Leave a Reply