Клиентът, доверието и интеракцията в психотерапията

Клиентът, доверието и интеракцията в психотерапията

 

Какво се случва в психотерапията?

Клиента идва в своята различност. Намира ни по някакъв начин и, това е без значение за някои, вероятно, но за мен, персонално, това не е така. Не е, защото аз също като тях съм различен. И в обема на моята различност, потребността ми от утвърждаване е една, не за подценяване, характерова компонента, макар и не така невротично прокламирана. Аз съм ОК с моята потребност. Нека, който му харесва си служи с оценки от нарцистичния спектър, всеки за себе си, мога да износя подобно отношение, защото, точно в този момент, аз не се интересувам от вас. Не се интересувам сега, но ми трябваше доста време да превъзпитам тази своя опитност. А вие, когато, или ако проявите интерес към моята работа, ще е, за да покриете някаква своя потребност, която по най-различни причини стои прекъсната във времето. Във времето, от на „майната си”. Нека да сме в реалността и да пропуснем лекцията за морала, бива ли?

И ме намирате точно там, където ме търсите, но само, ако си позволите смелостта първи да се задвижите към мен. Всяка друга комуникация е обречена на провал.
Сега, обаче, е ред на клиента. Негово изстрадало величество българският клиент на психологични и психотерапевтични услуги.
Нормално е в сайт като този, да се опитвам да ви привличам към дейността си по всевъзможни начини и, дори, в този момент несъзнавано да правя именно това. Несъзнавано, поради простата причина, че не мисля за това, или, може би си мисля, че не мисля за това. Сложно, нали? Тогава обявяваме истината за категория в движение, която се нуждае от кръщелно име. И така, истината на клиента срещу истината на терапевта или психологическия консултант. Не е сложно, но е необходимо да се движим между тези две понятия, за да изкристализира нещо съществено, като съдържание с присъщата му тематична риторика. Сложни думи изразяващи прости неща. Истината е там, вероятно, където нито черното е черно, нито мухата е слон, нито, че реалността е симетрична и съвършена. Истината е отвъд способността ни да изкривяваме реалността в полза на нашите базисни страхове. Хубаво, Реалността, обаче, е най-въздушната от всички кули, по които сме се катерили някога, в опит да надмогнем себе си, или не сме го правили, в опит да се подчиним, или да избягаме от всичко онова, което и без друго си е само в нашите глави. Не се обвиняваме за това объркване, а то е различно, и с различна сила важи за всеки от нас. Важно е да се случи магията на съ-общността, на съ-субектността, още в началото на взаимната ни комуникация, за да съумееш да преживееш онази защитеност, извън която няма терапевтичен процес. Извън принадлежността няма нищо – нито сигурност, нито доверие. Извън доверието е тъмно и комерсиално. Но, както клиентите/пациентите, така и техните колаборативни партньори (психологически консултант, психотерапевт) участват в тази принадлежност – наречена интеракция – със собствените си темперамент и характер.., останалото е игра на Господ, освен ако не сме с изкуствен интелект и не оценяваме различните хора по техните външни черти. Защото ние сме различни.
Там някога, някъде, твоят партньор – психотерапевт, психологически консултант – е поставил началото на своя път, когато за пръв път се е срещнал с психологията. Началото е на един дълъг път – труден, криволичещ, стръмен, кръстопът с безбройни опции за някъде. Някъде по този път, на онова специално място наречено „среща със себе си”, той е поспрял за малко, имал е силата да погледне навътре в себе си.., колкото пъти, толкова проверки на реалността – нова реалност на всеки кръстопът.., толкова години, толкова път, рефлексът ни за оцеляване ни задвижва напред.., и се случва нашата практика, най-сетне сме преодолели себе си. Навярно. Работим с клиенти и пациенти.., със себе си не преставаме до края. Важно е никога да не забравяме, че пътят е безкраен за нас. На това учим и нашите клиенти, макар и в други контексти. Наивно е да мислим, че един унифициран протокол ще ни направи по-полезни за тях. Школовката си е школовка, но различността е това, което реално води до промяна, защото всеки клиент е уникална личност със своя уникална генетична и историческа памет. В този аспект индивидуалния (различен) подход към клиента/пациента, би следвало да е неизменна отговорност в частта – неформални стандарти за добра практика. Представете си, дори за миг, че бъдещето предлага специализирани места, където да доверите на робот своята най-ранна детска история в дирене на отговори срещу ниската си самооценка, например. Споделям тази фантазия, за да избягам от порочното контекстуализиране на темата за емоционалната хипер-улегналост на вашия психотерапевт/консултант. Не, мили, ние сме хора като всички други, а онова, което е общото между нас са човешките емоции. Онзи процес, онзи океан, който те залива без време и място, и ти не знаеш защо си тъжен, гневен, радостен или тревожен. Не знаеш, защото емоцията е процес, който не се поддава на съзнателния ни контрол, а неговия произход се корени в най-дълбоките кътчета на нашето психично-несъзнавано. И това е общото между нас. Общото, което ще ни свърже в интеракцията на случването на промяната – емоционална и поведенческа. Или на нейното не-случване – няма рецепта, която да ни гарантира взаимна емпатия докрай, освен ако не употребим манипулативните си способности.., и повярвайте ми, на емоционално ниво фалша е най-лесно разпознаваем. Това, което се опитвам да споделя сега е, че терапевта влиза в терапията през своя личен психотерапевтичен – индивидуален и групов опит (някак, звучи твърде наивно, да се изправиш пред реалността на човешката болка, без да си преминал през една задължителна работа със себе си в динамиката на собствените си лимити), обученост в различни психотерапевтични парадигми и не на последно място, със своите емоции и ограничаващи поведения. Те са спойката или онова, което ще ни раздалечи в терапевтичния процес.
Клиент.., терапевт.., интеракция.. Терапевта не е Бог, не е и робот. И той влиза в комуникация с теб, неговия клиент, както през своята опитност, така и през своята емоционалност. За да съм максимално директен с теб в този момент, ще ти споделя, че се случва понякога в терапията аз да се закача за твоята емоция, колкото и непрофесионално да звучи това. Закачам се и страдам наравно с теб, а в това взаимно страдание, аз не съм в състояние да оценя адекватно твоите дисфункционални очаквания/преживявания за другите, бъдещето и теб самия. Тогава, аз самият търся професионалната помощ на мой колега, за да се опитам да разбера, по какъв начин ти си активирал моята емоционалност и как това ми пречи в съвместната ни работа. С това се опитвам да ти кажа, че нашето професионално израстване е една непрекъсната борба със себе си и емоционалната ни същност. В контекста на моята отговорност към теб, аз съм склонен да ти доверя, че подобен развой не е изключение в комуникацията между мен и теб – моят клиент. И това откровение не ме кара да се преживявам слаб в твоите и собствените ми очи, напротив, чувствам се пълноценен и спокоен, защото другия сценарий води до негативен договор с моята човешка същност и професионалната ми отговорност. Мислено и споделено. Това се е случвало и вероятно отново ще се случи, въпреки че подобно себеразкриване не се покрива със заявената в началото на този разказ моя личностова потребност от утвърждаване. Аз наричам това отговорност и стоя зад думите си. Точка.
Моята практика ме е дарила с опитността да експериментирам с времето за реална промяна. Реалната промяна се случва, когато се придобие рефлекса за адекватен поведенчески отговор. За това се изисква достатъчно време прекарано в симулирана в терапията безпомощност през подходящи дизайни на поведенчески експерименти, където ти ще се срещнеш с твоите забранени поведения.., с нещата, които ти е трудно и до ден днешен да правиш. И това работи на 100. Работи по-бързо от всяка инсайт-терапия, защото се побира в едно сравнително регламентирано и взаимно договорено време между клиента и неговия психотерапевт или психологичен консултант. Работи, защото през повторната среща с нашите страхове, през повторното им прежияване в защитената терапевтична среда и тяхното непотвърждаване там, ние имаме реален шанс да интернализираме в личността си новите изисквания на реалността – нашите предефинирани правила и допускания, които функционират в новия приемащ контекст на нашите страхове. Да, страховете си остават, но веднъж приети от личността, няма опасност да бъдат повторно компрометирани (когнитивно изкривени), защото негово величество клиентът – Ти, си научил най-ценния урок в терапията:
От какво имаш нужда;
Как да се задвижваш към потребността си;
Как си пречиш да удовлетвориш себе си.
Мислихте си, че терапията е нещо повече от това да осъзнаете как си пречите? И, ще затворя страницата със себе си през вас: По-вероятно е аз да не съм вашият психотерапевт, отколкото обратното. Това съм го приел като част от съпротивата ми срещу хиперконсумацията.
Щастливи!

 

Петър Петров, психолог Варна

Leave a Reply