Текст за мастурбацията като място – където остава онова, което човек прави с тялото си, когато няма пред кого да бъде видян. За срама, утехата, властта и тънката граница, отвъд която самоуспокоението става самота.
Вратата е затворена. Първото движение е към ключалката. Проверена веднъж и понякога още веднъж – проверката е по-стара от желанието. Преди тялото да поиска каквото и да било, някоя част от него вече се е погрижила да няма свидетел.
Човекът остава сам, и тази самота има посока. Сгъва се навътре, към едно място без поглед, и точно затова погледът присъства най-силно. Стаята е празна и въпреки това пълна с очи.
Преди ръката изобщо да помръдне, периферията изгасва: часовникът, стъпките над тавана, утрешният ден. Кожата на дланите остава единственото нагрято място в стаята; останалото тяло изтънява, става фон на собствените си ръце. И една нишка от вниманието не влиза навътре – стои при прага, ослушва се, готова да върне всичко за секунда, ако дръжката се завърти.
Свидетелят в празната стая
И тук вече съм аз. Правя нещо със себе си, на което не мога да гледам отвън, без да изстине.
Кой ме гледа, когато никой не ме гледа? Въпросът не е празен. В стаята няма човек и все пак има очи – взети назаем, отдавна, от хора, които вече не помня поименно. Очите на първия възрастен, който се намръщи, преди да съм разбрал какво съм направил. Погледите, които се научих да нося вътре в себе си, за да предвиждам присъдата им, преди да е произнесена. Срамът ми е внесен отвън и оставен да живее тук, като наемател, който не плаща и не си тръгва. Дори да заключа вратата срещу всички, него го заключвам вътре.
Когато денят остави утайка от напрежение без име и без адрес, ръката намира как да я разтовари. Стара функция, по-стара от думите: да удържа непоносимото, като го преведа през тялото. Детето, което не може да мисли тревогата си, се люлее. Аз, когато не мога – посягам към себе си.
Утеха без утешител
Нарича се утеха. Името е честно само наполовина.
Утехата предполага утешител – някой, който държи. А тук държащият и държаният са едно и също тяло, разцепено за миг на две, за да може едната половина да се погрижи за другата. Понякога жаждата отдолу е за поглед, който да каже „ти си тук и това е добре“ – и когато такъв поглед липсва достатъчно дълго, тялото се научава да си го подава само. Несръчно. Половинчато. Но друго няма.
Власт и убежище
Тук има и власт, която отвън не личи. Аз определям началото. Аз решавам края. Няма чужд ритъм, чуждо колебание, чуждо право на отказ; никого не разочаровам, пред никого не държа изпит. Цял ден се наглася по другите, разпознавам нуждите им преди своите, отстъпвам, преди да са поискали. Тук желанието не се договаря с никого. Понякога е освобождаване. Понякога става убежище, от което все по-трудно се излиза.
Защото другият носи онова, което убежището изключва: непредвидимост. Може да се затвори. Да не отвърне. Да поиска повече близост, отколкото понасям, или по-малко, отколкото ми трябва. Сам със себе си няма какво да се обърка – сигурност без свидетел, завършеност, която не чака никого. И тъкмо това понякога започва да липсва на другия до мен. Казвам: това е мое. А той чува: тук за теб няма място. Двете преживявания не се отменят; стоят едно до друго в едно легло, гърбом.
Понякога ръката идва в отговор на другия – тъкмо когато е до мен. След студенина. След вечер, в която сме били близо и пак не сме се срещнали. Тогава удоволствието е тих отговор, малък акт на независимост, понякога наказание, което другият никога няма да разбере. Аз мога и без теб. В това изречение има сила. И рана.
Когато грижата става кръг
После идва тясното място. Това, което започва като грижа, се затваря в кръг. Напрежението се качва, ръката го сваля, облекчението трае малко, напрежението се връща — и единственият известен изход се повтаря, докато престане да бъде избор и стане коловоз. Удоволствието отдавна е изтъняло; останало е само движението – кожата по-скоро уморена, отколкото будна, и все пак ръката не спира. Тя става по-сигурна от връзката: не закъснява, не се обижда, не иска да бъде видяна. Когато това е единственото нещо, което умея да правя със себе си, то спира да ме утешава и започва да ме владее. Още държа ключа. Само че все по-често се оказвам заключен отвътре.
Тук стои по-неудобната истина – по-неудобна от всичко около голотата на акта. Когато няма друг, който да ме държи, държа себе си отново и отново, докато ръката стане заместител на цяла една отсъстваща връзка. Тялото върши работата на човек, който го няма.
След това
После стаята се връща. Това е най-странният момент – спадът, не върхът. Светлината изведнъж става делнична. Предметите по рафтовете възвръщат теглото си. Ръката е просто ръка. Движенията придобиват странна деловитост – оправям дрехите, отварям прозорец, събирам следите от нещо, което вече не ме владее — и в тази деловитост има самота, по-дълбока от предишната. За кратко е имало нещо като компания: собственото тяло, отзовало се на собствения зов. Сега си отива и то.
Понякога усещам тук срам, остър и конкретен. Друг път – нищо, само умора и леко охлаждане на кожата, която доскоро е била единственото топло място. А някои вечери самотата, която уж е била запълнена, се отваря наново, по-широка отпреди. Тези състояния се събират в мен, без да се отменят. Не дължа на себе си да избера едно от тях.
Тук е разпукването, до което все се връщам. Този акт е едновременно най-самодостатъчното нещо, което тялото прави – никой не ми трябва, достатъчен съм си – и най-острото напомняне колко някой ми липсва. Автономия и копнеж в едно и също движение на дланта. Способността да се погрижа за себе си и невъзможността това някога да е напълно достатъчно. Двете не се борят за надмощие; стоят една до друга, неудобно, като двама души на тясна пейка.
Защо за нещо толкова тихо се натрупа толкова шум? Подозирам, че именно тишината го прави подозрително. Каквото няма свидетел, остава без потвърждение, че е човешко – и срамът се настанява точно в тази пролука, в недоказаното. Тежи това, че се случва там, докъдето чуждият поглед – добрият, отразяващият – не е допуснат и затова не може да го благослови.
Това, което правя с тялото си, когато няма пред кого да бъда видян, носи тегло, което срамът не обяснява, а хигиената не побира. То е място. Място, в което се отлага всичко, за което денят не е оставил думи – тревогата без адрес, нежността, която няма къде да отиде, умората от това да съм себе си цял ден пред другите. И ако в това място живее толкова срам, то е защото е останало без свидетел.
Аз съм сам. Това може да бъде свобода. Може да бъде и единственият начин, по който знам да не бъда с някого. Питам се кой би трябвало да е този някой – и подозирам, че точно липсата на отговор държи вратата заключена отвътре.
Продължава в „Стоя до вратата“
Петър Петров, психолог и психотерапевт, Варна
юни, 2026г.
