Не веднага. Не за една среща. Но посоката се обръща.
Седиш. Още преди да се случи каквото и да е, някъде долу, в мекото на корема – не стомаха, по-долу – започва някакво помръдване. Не го наричаш радост. Не е радост. Радостта е при другите. Остава просто помръдването. Усещаш как пръстите на левия крак сами леко се свиват. Чудно място.
Човекът отсреща – не, още не е отсреща, само мисълта за него – влиза в тялото като лек, упорит ток. Детето, което беше, помни: преди да дойде майката, винаги е имало този ток. После го забрави. Сега токът се връща. Рамото се стяга отдясно.
Понякога е обратното. Не ток, спиране е. Кръвта като че ли се колебае. Дали да залее лицето, дали да се оттегли в гърдите. Тогава идва онова чувство в ушните миди – леко парене, за което не знаеш дали е приятно. Значи е и приятно, и неприятно едновременно. Няма готов език.
Гледаш тялото си отстрани. Вдишва рязко, после забравя да издиша. В гърлото се стяга малка топка. Не знаеш как да я кръстиш. И точно там спираш.
Петите сами се отлепват от пода. Сякаш стара забравена пружина се е сетила за себе си. Детството не като сантимент, а като телесна памет: онзи начин да се изправиш на пръсти, когато чуеш стъпки в коридора. Преди да знаеш чии са. Преди да знаеш дали да се радваш или да бягаш.
Сега знаеш чии са. И пак не знаеш дали да се радваш или да бягаш. Не е в мисълта. В лакътната става е. Леко изтръпване, което не е изтръпване. Нещо между трепет и скованост.
Тялото му знае друг език. Дишането става по-плитко, по-често, с малки паузи след всяко издишване.
Гледам ръцете си. Спокойни са. Очаквах треперене, пот, драма. А те си седят като две животни, които знаят нещо, което аз не знам. Дланта ми е леко обърната нагоре. Жест на отваряне. Не съм го планирал.
Очакването става плътно. Заема място между ключиците. Малко живо топче. Не го пипаш с пръсти, но го усещаш как се търкаля при всяко движение.
После изведнъж – нищо. Празнота. Другият още не е влязъл. В тази празнота се чува тих смях. Не ироничен. Нежен. Смях на някой, който знае, че всичко това ще се повтори. Утре. Следващия път. Пак същият ток, същото отлепване на петите.
Не веднага. Но посоката се обръща.
Петър Петров, психолог и психотерапевт
април, 2026, Варна
