Болестта

Емоция и тяло. Психосоматичен прочит на болестта. Осъзнаване на целостта

Съвременния човек живее в собствения си несъзнаван и изключително повърхностен прочит на болестта и все още неосъзнат за нейния психосоматичен аспект на разискване. Егото, съблазнявало ни през целия ни съзнателен живот в неустоимата си провокация към властта ще отпусне своята хватка твърде късно, за да прозрем по някое време, все пак, колко малки сме всъщност.

По-добре късно отколкото никога. Няма вреден опит.

За да разберем най-сетне, че единственият път към разбиране на болестта си в нейната цялост (разбиране и на себе си) е като доброволно ѝ се подчиним. Да я видим като психосоматично послание, а не като враг. Доброволно, което някак естествено ни връща към онзи момент (който при някои ригидни характери не настъпва никога), в който ще сме осъзнали обичайното неглижиране на тези ранни телесни сигнали.

Неглижиране, което през рационалните ни защити винаги ни е пречило да приемем, че телесната симптоматика е автентичния изразител/говорител на конфликтите вътре в емоционалния ни свят – а това е същността на психосоматичните реакции. Конфликти, които на един по-късен етап ще бъдат разпознати от конвенционалната медицина като класическа телесна болест, макар първопричината да е откриваема в психиката и неизразените емоции.

Овластяване на болестта

Неосъзнатата болест

Подчинение на/пред болестта. Усетим ли веднъж първичността на тази динамика – себе си и болестта си – няма да разграничаваме никога повече тези два фрагмента от генералният контекст на човешката личност в интеракцията ѝ с преживяванията на човек, особено когато тези преживявания се проявяват като доста ранни предупредителни сигнали.

Та нали цялата тази човешка авантюра е една непрекъсната връзка между тяло и психика, независимо дали ни харесва или не. Връзка, която често се усеща първо през тялото.

Няма, защото ние хората продължаваме да сме болни от себе си – от неосъзнатостта си, която захранва онзи мълчалив двигател на най-фините психосоматични реакции – тънките телесни прояви, които психиката превръща в симптоми – които после ни се струват „случайни“, а всъщност са езикът, през който тялото говори.

Неосъзнатостта като болест

Не вярвате, все още, нали? Болни, понеже не сме научени да приемаме себе си в целостта (тук и сега) на по-голямата от егото ни картина. Една картина, в която психика и тяло си разменят послания – онези фини психосоматични сигнали, които тялото изговаря, когато емоцията мълчи. Дали имаме годността да разчетем превантивно и адекватно тази телесна проява, това е същинския въпрос.

Тук и сега (нашите актуални преживявания) и там и тогава (нашата историческа и генетична памет). Болестите са част от тази цялост… и да, в тази цялост телесната проява е вестоносца на неизразеното чувство или емоцията под незадоволената ни потребност.

Трудно ще е да схванете това глобално взаимодействие през религиозния нюанс. Трудно ще е да схванете това глобално взаимодействие и през интерпретацията на масово-психотичната културна и морална пропаганда. Трудно, да не кажа – невъзможно. Но това не е мой проблем. Може и ваш да не е, просто спрете да четете, ако ви додявам.

Аз съм в болестта и болестта е в мен

Насила хубост не става. Истинският въпрос е дали можем да понесем реалността в нейната дихотомност – че в нас живеят и здравето, и болестта. Приемане, вместо старите, износени его-защити, които ни държат в една и съща гледна точка: конвенционално-медицинската, според която всичко започва и свършва в/с тялото.

Егото обича да философства, но е слаб преводач на тихата връзка между тяло и психика. То се вкопчва в рационализации, които поддържат единствено телесния произход на болестта. И самата ни вяра в тази “истина” сама по себе си се превръща в симптом на някое от безбройните психосоматични състояния и разстройства. Така неусетно можем да попаднем в психосоматичния капан на хипохондрията: и да, ще продължаваме да търсим причините за собствената си свръхтревожност, но матрицата на Егото все ще ни връща към лекарския кабинет като единствена посока.

Понякога стоим в болестта не защото е „нашето“, а защото е познатото. Защото здравето изисква смелост: да се видим без защитите, без историите, без оправданията.

Да погледнем и себе си, и болестта си през по-честен психосоматичен прочит – такъв, в който симптомът е послание, а не присъда. Това е първата крачка. Малка, но достатъчно силна, за да започнем да се връщаме към себе си.

Недоверието

Много ни е трудно да повярваме, че и болестта, и здравето ни са заложени като конституция още с раждането ни. По този начин ние продължаваме да храним егото си, в най-грандиозната от всички болести – тази, да боледуваме от себе си. Защото, както и да въртим нещата, емоциите и телесните реакции са много по-честни от нашето интелектуално самозаблуждение.

Недоверието идва оттам, че сме възпитани да търсим външния авторитет, вместо вътрешния компас. И когато тялото заговори, ние по навик се обръщаме към “някой по-знаещ”, вместо към себе си. А истината е, че нито един външен експерт не познава вътрешната ни динамика така, както я познава собствената ни психика.

Затова и болестта ни се струва чужда, защото не я разчитаме като наша. А тя е наше продължение, наше огледало, наш вътрешен коректор. Недоверието към болестта е недоверие към собствената ни природа, към собствената ни емоционална грамотност. И докато се държим на дистанция от себе си, тялото ще продължава да говори по-силно, по-настойчиво и по-болезнено.

Осъзнаване на целостта

Потребности, доверие и тъмната страна

А нуждите ни? Къде стоят в този вътрешен диалог, в който се срещат страхът, доверието и онова потиснато вътрешно настояване/желание, което години наред сме игнорирали?
Потребностите са мястото, откъдето започва емоционалната свобода и мястото, където тялото първо реагира на незадоволената потребност. Незадоволените ни потребности са продуцентите на онези драматични психосоматични преживявания, които би следвало да изследваме в посока осъзнаване на това, как сами си забраняваме да сме свободни/здрави.

И точно тук се разкрива психосоматичното послание: кратко, упорито, често болезнено.
Послание, което не иска анализ, а честност.
И чак когато го чуем, започваме да се връщаме към себе си – към онази цялост, която винаги е била там, но дълго сме приземявали в тялото като симптом.

Да приемеш тъмнината, за да се погрижиш за себе си

Един човек ме въвлече в подобно мислене. Един човек, който продължава да е важен за мен, въпреки силната емоционална болка, през която преминах, докато му се доверя.

И един човек понякога е достатъчен в социалната си нежелателност (болезнено откровен) към теб, защото си се оказал важен по някакъв начин за него или, защото е бил професионално ангажиран да те срещне и с тъмната ти страна. Тъмната ти половина или срещата с онази част от теб, която ревниво пазиш в най-глъбинните дебри на своето несъзнавано.

А точно там, дълбоко в глъбината, започват да се оформят онези съвсем първични моменти, когато тялото говори вместо нас.

Един човек, който ме научи да се грижа за себе си, като не отричам тъмнината вътре в мен, а доброволно да приемам нейните послания. Доброволно, без да отричам, съ-отнасяйки тази реактивност към „светлата част от деня“, към видимото в и за нас, което е само на повърхността на нашето обичайно поведение.

И в този танц между видимата и невидимата част винаги има една проста закономерност – емоциите и телесните реакции никога не лъжат.

Повечето хора, по време на целия си жизнен цикъл, не проумяват в нито един момент от краткия си земен престой, че борбата с болестта е, всъщност, безсмислена борба със себе си. И точно тук бих добавил – без да променя смисъла – че това е най-честият ни пропуск в собствения ни психосоматичен прочит на болестта си.

И да, по-важно е да се опитаме да се научим да разчитаме психосоматичните сигнали на болестта: онова уж случайно закашляне, когато си пред красива жена или топката в стомаха ти, която се появява винаги, когато шефа ти те повика в кабинета си… вечерното преяждане със сладки храни, защото не съумяваш да направиш връзка между “тъпченето” с храна и факта, че мъжът ти не съумява да ти даде любовта, от която имаш нужда…

Трудна задача, защото често ще е свързана с преживяване на психичната болка от там и тогава… с повторно преживяване на една отдавна потисната емоция, за която тялото ни днес дава безпогрешни сигнали. Глада за любов (емоционална болка), тазли липсваща емоция вероятно ще бъде ще заместена с безкритично поглъщане на висококалорична храна (преяждане/надебеляване) и докато осъзнаете какво именно се случва с вас, теглото ви вече ще е наднормено, а това може да се окаже обективна предпоствка за крадиологичен проблем.

Това е самата анатомия на психосоматичните симптоми – онези тихи, но настойчиви послания от несъзнаваното.

Добър психолог, добър психотерапевт или, просто – правилният човек на точното място

Бих заложил на последния вариант. Правилният човек, който смело и на разбираем език да ти каже, че болката в главата ти не е наказание, а телесен сигнал от психиката, че нещо дълбоко в теб иска да бъде чуто.

Негативните мисли, които се блъскат в главите ни, това е болката, която не е симптом на болест, а тя е езикът на тялото, чрез който потиснатите от правилата/принципите ни емоции търсят изход.

Колкото до първите два избора – „добър психолог“ и „добър психотерапевт“, за мен са по-скоро нищо повече от словосъчетания, които търсещите психологична и психотерапевтична подкрепа хора често изписват в гугъл-търсачката, за да се подсигурят срещу това, уж, да не попаднат на „лошия, некадърния психолог“.

В крайна сметка нуждата от емоционална сигурност и доверие все по-често ще остава непокрита. И това, което се случва е, че същите попадат на не точно „добър психолог“ или „добър психотерапевт“, а само на една ключова дума, заложена от кадърен SEO-оптимизатор.

Ключова дума, мили потребители на психологични и психотерапевтични услуги, нищо повече. Нарича се реклама.

Реално, „добрият“ психолог или психотерапевт дали би се окичил с тази реклама?.. и изобщо, дали има нужда от реклама…

И нима истинското изцеление може да се побере в ключова дума?

Психотерапевтът не продава надежда – той я събужда у теб.

Телесните сигнали – неразчетените послания

Та, да се върнем на правилния човек. Това е човекът, който ще ти помогне да разбереш, че пеперудите в стомаха ти не са симптом на онкологично заболяване, а естествена психосоматична реакция – покана към осъзнатост и напомняне за емоционална искреност. Ще ти напомни, че паническата атака не ти казва че ще умреш или полудееш, а че си склонен да интерпретираш едно задъхване или ускорения си пулс катастрофично.. друго е посланието на този крайно тревожен дискомфорт, който изпитваш: “Ела на себе си, френд, време да намалиш малко темпото!”

Защото тялото винаги говори, но ние все по-рядко го слушаме.
Когато се научим да слушаме тялото си, някак от самосебе си започваме да разбираме и езика на душата.

И тогава започва истинското връщане към себе си – през простичките сигнали, които години наред сме обявявали за „нервни“, „несериозни“ или „нищо особено“.
Тялото никога не предава, то само предупреждава – понякога тихо, понякога драматично, но винаги честно.
И ако му дадем шанс да бъде партньор, а не враг, постепенно откриваме, че симптомът не е заплаха, а компас.
Компас, който много добре знае пътя към дома – към нас самите.

Правилните хора са навсякъде

Правилните хора наистина са сред нас. Един от тях може да бъде твоят психотерапевт, но не е задължително.

Понякога емоционалното изцеление започва от човешката среща, не от професионалната.

Може да е приятел, който просто ще те изслуша без да те съди или дава непоискани съвети, познат на улицата, който без да подозира ще ти каже точната дума,
или човекът, който винаги ще е близо до теб, когато ти е най-трудно.

Понякога „правилният човек“ е онзи, който просто остава, когато всички други си тръгват.

Болестта е като вестоносец

Един ден, когато се случи да подложим на съзнателна дисекция тези симптоми (осъзнаването на психосоматиката), през преформатираната принципната система на нашата личност, през нейните вече осъзнати базови страхове и очаквания, резонният отговор на тези усилия ще е, най-малко, да нормализираме дисфункционалното си преживяване.

Болестта/телесния симптом е вестоносецът, който винаги се появява, за да ни каже нещо важно за нас самите. Нещо важно, което се случва вътре в нас.

Болестта не е враг. Тя е вестоносец на потиснатите емоции, на неизречените чувства и забравените истини за нас самите.

Всеки симптом, независимо дали е физически или психичен, носи психосоматично послание, което чака да бъде чуто, разбрано и прието.

Не убивай вестоносеца – води вътрешен диалог

Какво, нали не мислите, че е удачно да убием вестоносеца?
Хайде, не сме самоубийци, само недоверчиви твърдоглавци.

Болестта е вестта, посланието от несъзнаваната част на психиката ни, която ни кани да влезем в диалог със себе си.

Важно е да култивираме способността си да станем вестоносци на самите себе си.
Да спрем да воюваме срещу симптомите си и да започнем да интерпретираме по нов, здрав начин вътрешния си диалог. Тази метакогниция/себерефлексия ще ни помогне да станем още по-близки със себе си.

Защото тялото и душата не са врагове, а две страни на едно преживяване.

Подръжте метафората за вестоносеца още малко в главите си, моля.

Симптомите говорят – учи се да ги превеждаш

Вестоносец, вест, послание, комуникация, вътрешен диалог със себе си, с болестта си…

Вътрешен диалог, да – със себе си, с болестта си, за да я разберем.
Всяка болест е разговор, който отдавна сме отказали да проведем.

Да се опитаме да разберем симптомите, но не като нещо, което трябва да премахнем,
а като език на тялото, който изразява емоционалната ни история.

Симптомите не лъжат, те просто говорят различен език.
И този език е психосоматичен превод на нашите преживявания в контекста на липсващите ни потребности и всички емоционални последствия от този факт.

Тялото помни всичко, което умът се опитва да забрави.

Връзка между преживяванията на човек и неговата личност

В динамиката на човешката личност всяко преживяване оставя следа в мислите, емоциите, тялото и поведението ни, като последното все по-често ще наричаме обичайното ни поведение.

Когато преживяванията ни са били негативни/болезнени, потискани/инхибирани или непреработени, най-нормално е да се трансформират в психосоматични реакции, които често няма да осъзнаваме.

Дори когато конвенционалната медицина не потвърди тяхната соматична причина,
ние обичайно продължаваме да се допитваме изключително и само до нея. Държим се така, сякаш се нуждаем от болно тяло. Тяло, което е обучено да реагира не на реалността, а на начина, по който я възприемаме.

И начинът, по който я възприемаме, се случва генерално през един много специфичен (когнитивно изкривен) начин на мислене и отразяване на това мислене като емоция, поведение и телесни реакции.

С това всъщност можем да си обясним и порочната интеракция между тези четири симптома – мисли, емоции, поведение и физиологични реакции.

И някак, от голямо значение за нормализирането на това негативно преживяване, и в търсене на много още отговори на незададени въпроси, ще потърсим като се опитаме да обвържем същото това преживяване с личността на човека:

Защо и как се е случило тялото ни да реагира на един толкова специфичен начин на мислене?
– Защото умът и тялото са една биопсихична система, в която всяка мисъл поражда емоция, а всяка емоция – физиологична реакция.

Как се е култивирала тази специфика в мисленето ни?
– Според когнитивно-поведенческата теория, тя се изгражда от ранни вярвания, автоматични мисли и когнитивни изкривявания, които детерминират представата ни за нас самите, другите и света като цяло.

Защо нашето обичайно поведение, всъщност, не е наше желание?
– Защото често действаме не според автентичните си нужди, а според научените модели за оцеляване (правила/принципи/трябва-програми), които някога вероятно са ни защитавали, но днес, по-скоро ни ограничават, действайки като забрани в личността ни.

Защо нашата най-ранна история (нашият характер – историческата памет), но и нашият темперамент (генетичната предиспозиция) опосредстват уязвимостта ни към болести?
– Защото емоционалните преживявания от детството се „впечатват“ в нервната система и определят нейната реактивност и начините, по които психиката управлява тялото.

Защо се разболяваме, когато нашите допускания и правила (клаузи за бягство, защитни механизми) се окажат неадаптивни в реалността?
– Защото тогава възниква вътрешен конфликт – психологическо напрежение, което не намира път навън и се проявява през тялото (соматизира).

Защо мислите ни разболяват нашето тяло?
– Защото всяка мисъл е електрохимичен импулс, който влияе върху невроендокринната система.
Постоянно тревожните мисли водят до хронично отделяне на адреналин, норадреналин и кортизол – стресовият коктейл, известен като „хормоните на стреса“.

Защо инхибираната (потиснатата) емоционалност разболява нашето тяло?
– Потиснатите емоции не изчезват, а продължават да се проявяват, запечатани в мускулите, органите и начина на дишане.
Когато не изразяваме чувствата си, тялото е това, което ги изживява вместо нас.

Емоционалната честност е най-добрата профилактика срещу психосоматични заболявания.

Пътят към здравето: между хардуер и софтуер

Като говорим за нашето тяло, тук е мястото да направим едно уточнение. Ако си представим тялото като една временна постройка, то нашите органи – обитателите на това тяло – са онзи биологичен хардуер, без който тази сграда – системата – не може да функционира.

Но за да заработи тази „жива машина“, има нужда не само от физическите си части, а и от емоционален и когнитивен софтуер – нашите емоции, вярвания, мисли и правила, които адекватно да отразяват бъговете в преживелищната ни система.

Истинското здраве започва с осъзнаването, че тялото и психиката не са две отделни реалности.
Човешкият мозък действа като централен процесор, който ръководи тялото и съхранява програмите (паметовите следи на преживяванията ни – емоции, травми, модели на мислене и поведение). Той непрестанно превръща емоционалните импулси в биологични отговори.

Когато мислим тревожно, мозъкът дава сигнал за защита – „Опасност“ – пулсът ни се ускорява, мускулите се напрягат, отделя се адреналин.
Малък, но показателен пример как психиката е в състояние да препрограмира биологията. Тя е невидимият оператор на тялото.

Органични и психосоматични заболявания

Да, тялото манифестно страда, а това страдание е прието да се нарича болест. Но днес вече знаем, че болестта не е просто физиологично нарушение, а многоизмерен процес, в който емоциите и мислите формиращи преживяванията ни участват наравно с биологията.

Имаме и зрелостта да обърнем внимание на психологичната и психичната интерпретация на болестта, защото всяка болка има своя история и своя вътрешна логика.

Понякога най-дълбоката причина за болестта е не в органа, а в начина, по който живеем.

Казано по тематичен начин – има органични заболявания (биологични), както и психосоматични заболявания, при които емоционалното страдание се проявява през тялото. Това не са два отделни свята, а две лица на една и съща човешка реалност – биологична и психична.

В този по-различен дискурс на мислене за болестта – било то нейното материално проявление в тялото или психичната ѝ насоченост – причините често са резултат от дисфункционалната връзка между ума и тялото.

Симптомите често се поддържат от психологически модели на мислене и емоционални блокажи, които формират дисфункционална реакционна система. Тялото не ни предава – то просто реагира на начина, по който мислим и чувстваме.

Да разберем болестта си е първата стъпка към изцелението.
Осъзнатостта не премахва болката, но я превръща в учител.

Защо емоционално интелигентните не се разболяват от себе си

И да, болестта е в нас, но питам ви:
Защо емоционално интелигентните хора не се разболяват от себе си?

Отговорът е прост, но дълбок – защото са в контакт със себе си; защото се обичат.

Те не потискат, не отричат, не задържат.
Позволяват на емоциите да преминават през тях, без да се идентифицират с тях.

Това, което ги отличава, е осъзнатата им връзка със собственото тяло и чувства.

Научили са и вече знаят, че и радостта, и тъгата са временни гости, а не заплаха.

Емоционално интелигентният човек не избягва болката – той я чува, за да не му се наложи да я изстрада през тялото.

Не задържат нито негативната, нито позитивната енергия. Научили са се да дават, да споделят и да преживяват. Това, което получават в замяна, се нарича здраве. Или вътрешна хармония.

Любовта към себе си не е егоизъм, а психична хигиена.

Ако пък ви звуча прекалено шамански, просто сменете думата „енергия“ с „емоция“, „чувство“ или „движение“.
Всички те носят едно и също послание:

Живото съзнание не трупа, а освобождава.

Изцелението – от липсващите потребности до новото поведение

Изцелението не е чудо, а възстановяване на прекъснатия поток между нуждата и нейното изразяване. Ние се разболяваме, когато потребностите ни останат неидентифицирани, прекъснати или погрешно задоволени. И ставаме жертва не на болестта, а на липсващата връзка със себе си.

Когато душата мълчи, тялото крещи.

Когато разпознаем липсващите си потребности и започнем да се движим към тях по зрял начин – превръщайки ги в жизнени цели – нашето съзнание може да направи симптома излишен. Тогава болестта губи функцията си, защото вече не е нужна, за да ни събуди.

Всеки симптом е покана да се завърнем към себе си.
А поканите ще изчезнат само ако им отговаряме.

Невронни пътеки, навици и реалност

Когато дисфункционалното ни преживяване бъде „разклатено“, мозъкът започва да изгражда нови невронни връзки. Този процес се нарича невропластичност – способността на нервната система да се променя под въздействие на осъзнаването и новите преживявания.

Всеки път, когато изберем осъзнатостта пред страха, ние създаваме нова невронна пътека.

Мозъкът подсигурява нови разклонения – пътища към бъдещи поведения – които с времето и достатъчно повторения се интернализират и затвърждават като нови адаптивни навици. Така постепенно старите модели на страх, избягване и напрежение се заменят с нови поведенчески и емоционални стратегии, съответстващи на реалността.

Навиците са следите, които мислите ни оставят в мозъка. Новото поведение ще обслужва не страховете ни, а актуалните ни потребности. И тогава настъпва онова състояние, наричано здраве – вътрешна колаборация между мисли, емоции и поведение.

Потребностите (не страхът) водят към здравето

Новите невронни пътеки не се изграждат чрез борба, а чрез задоволяване на реалните потребности – онези, които сме пренебрегвали от години. Когато започнем да избираме това, което храни психиката ни, а не това, което ни успокоява краткотрайно, мозъкът започва да записва нова истина:

Страхът не е водач, а сигнал. Промяната настъпва, когато потребността стане по-силна от страха. Така се ражда новото поведение – естествено, гъвкаво и човешко.
То вече не обслужва старите правила, а развитието. И именно тогава, когато сме в контакт с нуждите си и не се страхуваме да ги признаем, щастието престава да бъде абстракция. То става естествено състояние – резултат от емоционална зрялост и невронна хармония.

Щастието не е цел, а страничен ефект от съгласуваността между ума и сърцето.

Често задавани въпроси (ЧЗВ)

1. Какво означава изразът „Болестта е в нас самите“?
   Това означава, че болестта не е просто външен враг или телесен дефект, а резултат от вътрешен дисбаланс между мисли, емоции и поведение. Когато човек потиска чувствата, отрича част от себе си или живее в конфликт със собствените си нужди, тялото започва да „говори“ чрез симптоми.
2. Какво представлява психосоматичният прочит на болестта?
   Психосоматичният прочит търси причината за физическите симптоми в психологичните преживявания. Той разглежда болестта като език на несъзнаваното – начин тялото да предаде послание, което съзнанието отказва да чуе.
3. Каква е връзката между егото и болестта?
   Егото често е защитен механизъм, който ни кара да контролираме, да се доказваме и да отричаме слабостите си. Когато егото ни е силно, губим връзка с автентичното си „аз“. Болестта идва като принудителна „спирачка“, която ни кара да се вгледаме навътре в себе си.
4. Може ли болестта да се коментира като послание?
   Да. Болестта е вестоносец, който носи важна информация за това какво не е наред във вътрешния ни свят. Ако „убием вестоносеца“ (потиснем симптома без да разберем причината), губим шанса да осъзнаем посланието му.
5. Как психотерапията може да помогне при психосоматични състояния?
   Психотерапията помага да осъзнаем потиснатите си емоции, ирационалните мисли и неадаптивните реакции. Когато установим връзка между мисъл, чувство и действие, симптомите постепенно губят нуждата да „говорят“ чрез тялото.
6. Какво означава „да се довериш на правилния човек“?
   Това не е задължително психотерапевт. Понякога е човек, който има капацитет да ни покаже нашите тъмни страни без да ни плаши. По-добрите прогнози, обаче, сочат към психотерапията.
7. Защо емоционално интелигентните хора рядко „боледуват от себе си“?
   Защото умеят да разпознават, изразяват и освобождават емоциите си. Не потискат страха, тъгата, гнева или вината. Това предотвратява превръщането им в телесни симптоми.
8. Може ли пълното изцеление да дойде само чрез любов към себе си?
   Любовта към себе си е условие, но не и магическа рецепта. Изцелението настъпва когато интегрираме светлите и тъмните си части и заживеем в съгласие със своите потребности.
9. Как да започна вътрешен диалог с болестта си?
   Като питаме тялото: „Какво искаш да ми кажеш?“ и следим емоциите, които възникват при болка. Всяка телесна реакция носи история.

Петър Петров, психолог и психотерапевт 

Варна, март, 2017.