Страх от необичаност

Страх от необичаност – от сляпото подчинение до нездравия агресивен взрив

Агу… гу-гу… гу-ги… ма-ма, та-та, ба-ба… мама, тати, баба.
И в един момент – о, чудо – светът се разтваря за мен през съзнанието, че АЗ вече присъствам в него.
АЗ.
АЗ.
АЗ.

Първите наченки на когнитивно съзряване на един малък човек.
АЗ / МЕН са нормативните стартери на неговото изграждане като личност.

Егото винаги търси път навън – в нарцистично желание за непрекъсната АЗ-актуализация.
Аз!
Аз!
Аз!
Мен!

Толкова е хубаво да чувам ехото на гласа си. Толкова да ми харесва – за пръв път чувам ехото от присъствието си в реалността, че не искам да спра да го повтарям. Жив съм, истински съм, съществувам.

Тук се ражда първото, крехко усещане за собствена стойност.
Но ако реалността (светът на значимите ни други) – онези, които би трябвало да ни държат – отговори с натиск и условия, тази крехкост се разцепва, и в разлома започва агресивно да покълва страхът от необичаност.

Аз и мама не сме едно цяло. Аз съм нещо отделно от нея, което ми предстои да опозная през разбирането на/за МЕН.
Ако не съм мама, кой съм аз?

Аз!

АЗ!

МЕН…

Кой съм АЗ! Кой е МЕН?

Тук започва раждането на автономността – първичният импулс да съществувам отделно, да заявя себе си, да направя първата крачка в отделянето. И точно тук най-често започват ранните конфликти, които по-късно ще създадат вътрешна зависимост, потиснати нужди и страх от необичаност.

Кой съм аз, ако мама знае по-добре от мен какво чувствам?

– О, стига, маме! Да мълчиш! “Аз” ли? Ще ти дам аз едно Аз! Престани с глезотиите на секундата! Чуваш ли ме, малък келеш такъв! Няма да отглеждам опърничаво дете!
– Ако искаш мама да те обича, ще я слушаш!

И, Дряяян – първата копка на терена на условната любов е направена:
Ще те обичам само, ако ми се подчиняваш!

Първата рана – Ще те обичам, само ако…

Тук се ражда първото болезнено внушение: че любовта не е сигурна, не е постоянна, не е даденост – а условие. Условие, което трябва да заслужиш, да изпълниш, да изкупиш. Точно тук започва формирането на вътрешния страх от необичаност.

Възрастта на осъзнаването (малкия пубертет / Азовата фаза) е съпътствана от много-интензивна емоционалност. Детето е във вихъра си, усеща, че нещо различно се случва с него и e изключително радостно в това ново преживяване наречено АЗ / МЕН.

Но родителите често са по-склонни да пресекат тази еуфоричност с преждевременни правила за подчинение и послушание.

• Ще те обичам, ако се храниш!
• Ще те обичам, ако си изяждаш всичко!
• Ще те обичам, ако си послушен!

Това е класически пример за емоционално отхвърляне, маскирано като „възпитание“, което рано формира ниска самооценка и дълбок вътрешен конфликт между нуждата да бъда себе си и нуждата да бъда обичан.

И най-ироничното? То се случва точно тогава, когато детето за първи път започва да усеща себе си.

Точно тези ранни „ако“-послания раждат усещането, че любовта е условна – първата и най-дълбока пукнатина в усещането за сигурност. Това е един от най-честите корени на страха от необичаност и на бъдещите травми от детството, които се активират отново в зряла възраст.

Виж още: Виж още: Как травмите от детството влияят на възрастния живот – https://paloaltou.edu/resources/business-of-practice-blog/childhood-trauma

Страх от необичаност – когато мълча, за да не загубя любовта

Детето плюе, не иска да го яде това, дето майка му го дава… повръща го… тя го овиква… и то пак се завръща да го яде. А дали има друг избор в тази неравностойна битка?

Представяте си, предполагам, през какво е бил длъжен да премине този малък човек. Длъжен – подчервам.

СТОП / НЕ ИСКАМ, ГАДНО Е – всъщност тази граница бива изразена, макар и несъзнавано – през телесната реакция на детето – то плюе и повръща.

За съжаление, тези думи все по-често ще остават неизречени. Нуждите – потиснати и незаявени.

Остават, защото така се е случило, най-вероятно, в безгласния му живот, че не е могло да излезе по добър начин от предходната фаза на своето развитие – там, където автономността, през идеята за своевременно отделяне от майката, не се е осъществила.

И детето няма никакъв друг шанс, освен да регресира обратно към фаза, в която идентичността все още няма мозъчен субстрат – зависимата фаза от своето развитие. Там, където Аз не съществува – там, където сме изцяло зависими от другите, за да оцелеем.
Така се ражда ориентираният към другите човек.

И какво му остава на едно вкопчено в майка си послушно дете, освен да продължи да й се подчинява – и не само на нея, а после и на всички други? Този малък човек вече е научил урока наречен – ориентираност към другите, или по-съвременния психологичен термин – people-pleasing поведението.

Ако се съобразявам с другите, те ще продължат да ме обичат.Ако си трая, те никога няма да ме лишат от приятелството си.

Страх от необичаност.
Аз не мога да си позволя това, не.

Мама знае по-добре от мен кое е добро за мен.
Мама знае какво ми се яде, нищо че след това най-вероятно ще ме боли стомаха.
Тя, мама, знае. Знае, защото ме обича.
Тя трябва да продължи да ме обича.

Създават се първите вътрешни правила за обичаност:

• Трябва да се съобразявам с мнението на другите.
• Трябва на всяка цена да задоволявам техните нужди.
• Аз не мога да си позволя да бъда „тежест“.
• По-добре да не занимавам никой със себе си.

Това е началото на вътрешната програма Бъди добър, за да бъдеш обичан – коренът на емоционалната зависимост и най-силният двигател на страха от необичаност при възрастните.

Виж още: Как да поставям здравословни граници в отношенията – https://nmd.bg/kak-da-postavyame-zdravoslovni-granitsi-pred-detsata/

Не трябва да занимавам никой със себе си

Добре е тук да се направи кратко уточнение около понятието мама, което би могло да се разглежда като централна метафора, обединяваща значимите фигури, участващи в отглеждането и възпитанието на малкия човек.

И понеже травмата се случва между 1 и 3 години, наясно сме колко често в българския социално-психологически контекст ролята на мама бива подменяна с матрицата за добро възпитание на „бабин дом“. Класика.

Да, но вече съм не на една-две, а на цели 32 години. И също като някога, и сега продължавам да използвам думите, но само за себе си. Вътре в мен го водя всеки диалог предварително и постфактум избирам да си замълча.

Я, колко хубаво е да си мълчиш и да не занимаваш никой със себе си. Господ също говори за смирение. Следователно, аз съм богоугоден. Те, другите, и без това си имат свои грижи.

Винаги е по-добре да си трае човек.

Така се ражда хроничното самоподценяване — вътрешният модел „моите нужди са по-маловажни“. Това е един от най-силните психологически механизми, които поддържат страха от необичаност и водят до блокирано изразяване през целия живот.

“ТРАЙ СИ” – урокът, който вгражда мазохизма в личността ни

Да си траеш.
Ами ако поставя една удивителна след това изречение – кой ли ще е спомена, който ще се възкреси от миналия ти опит?

Да си траеш!!!

Колко често това послание – директно или индиректно – е било отправяно към теб?
И то в една от най-неравностойните битки в живота ти – между теб и най-значимите ти ранни възпитатели.

Там и тогава, когато си имал нужда:
• да чуваш ехото на своя АЗ;
• да осъзнаеш силата на думите и емоциите си;
• да ти позволят да чувстваш и да изразяваш;
• да преживяваш живота през себезаявяването, а не през премълчаването.

Но страхът винаги е бил по-силен от мен:
страхът от необичаност
и
страхът от неодобрение.

Страхът от „тогава“ е същият като страха, който изпитвам и днес.
Страхът, който сработва винаги и във всички ситуации, в които е важно за мен да бъда чут и адекватно отразен от другите.

Някак, тогава, пак ставам малък и уязвим и не съумявам да се заявя, още по-малко да се защитя.

И после ставам гневен.
И ставам много гневен – и на другите, и на себе си.

Ама гневът не излиза от мен – аз се храня с него, откакто се помня.
И често избухвам, уж безпричинно, но аз всъщност знам, че причината е онзи презареден акумулатор с неизразен гняв в главата ми, който все по-често избухва в ситуации, които най-малко предполагат да се случи.

И все по-често ще се случва пред хора, които би трябвало да са значими за мен и най-малко заслужават моята нездрава агресия.

Това е механиката на блокираното изразяване – вътре мазохизъм, навън закъсняла, често погрешно насочена агресия.
Непоставени граници → претоварване → избухване → вина → ново мълчание → още по-силна автоагресия.

И цикълът продължава.

Мазохистичната личност – преди да стане „мазо-садистичната“

Поради това често ме наричат орален садист, но историята под тази „истина“ е различна.
Истината е, че съм човек, който не се е научил да изразява нуждите си адекватно.
Адекватно – така, че да бъда разпознат и отразен от другите.
Човек, който цял живот се бори с липсата на граници, зад които личността му да може да се разгърне в свободата, която заслужава.

И блокираното ми изразяване често ме вкарва в мазохистичната позиция:

• да преглъщам нуждите си;
• да се подчинявам, въпреки че ми иде да „изригна“;
• да давам на другите, преди да съм дал на себе си.

Но потиснатата агресия никога не се губи.
Тя се трупа и трупа, и нагнетява вътре в мен, докато „обратният клапан на търпението ми“ не я изпусне.
И това е моментът, в който:
• се превръща във взривен гняв – насочен към най-близките ми;
• избива през язвителен тон, сарказъм и вербален садизъм;
• и оставя след себе си вина, тъга и депресия.

Прочети още: Какво е асертивност и как да я развием.

Страх от загуба на емоционална връзка – когато одобрението те определя

Вече си зрял човек, нали?
Но още дремеш в сляпото си подчинение пред другите. Особено пред авторитетите.

Продължаваш, нали?
И страхът отдолу е истински – страхът от необичаност, от това да не би другият да се отдръпне емоционално от теб, да спре да те харесва.

Това е същият страх на детето, което очаква всеки момент да загуби обичта на майка си.

Затова започваш да живееш през нуждите на другите – като единствения сигурен начин да се задържиш връзка с тях.
Затова се отказваш от себе си първи, защото дълбоко вярваш, че ако не се погрижиш за чуждите желания, никой няма да остане при теб.

Одобрението на другите те валидизира като стойностен човек. То е твоят кислород.

А собственото ти „Аз“ – то чака, скрито някъде дълбоко, докато ти:

• се усмихваш, когато не ти е до усмивка,
• се съгласяваш, когато ти иде да закрещиш,
• отстъпваш, когато трябва да поставиш граница.

И всичко това в името на една илюзия:
Ако им угаждам на другите, ще заслужа място в сърцата им.

Но цената?
Цената е висока. Тя е загубата на автентичност – онази вътрешна ос, без която човек се сгромолясва в тревожност, вина и емоционална нестабилност.

Страхът от загуба на емоционална връзка е една от най-мощните травматични последици от условната любов. Той ражда:

• емоционална зависимост,
• хронично people-pleasing поведение,
• страх от конфронтация,
• перфекционизъм като защитен механизъм,
• самообвинение,
• изтриване на граници,
• паника при най-малък намек за отдръпване.

А ако някой не ти върне съобщение навреме?
О, тогава започва истинското мъчение:
„Какво направих? Защо мълчи? Аз ли съм виновен? Не ме ли харесва вече?“

Така страхът от необичаност постепенно става основната ти вътрешна религия.
Всичките ти действия – от най-малките жестове до най-големите избори – започват да се подчиняват на едно единствено правило:

Не рискувай връзката.

АЗ НЕ СЪМ АЗ

Не си.
Не и в този модел.
Не и в този живот, в който чуждите нужди са по-важни от твоите.

АЗ-ът ти се е изгубил – блокиран в спомените ти за щастливо детство.

„Щастливо“, но само в дисциплинираното послушание, налагано от напористо-всезнаещата ти майка.
Тази, която те е обичала… но при определени условия.

Майка, която така и не научи, че естественият порив на детето ѝ в тази специфична (Аз-ова) фаза от развитието е:

• да изразява чувствата си,
• да заявява нуждите си,
• да експериментира със себе си,
• да се отделя естествено, без вина.

И колко изключително важно е било този порив да бъде толериран, не прекършен.

Толериран – доколкото семейната реалност го позволява.
А тя, семейната реалност, понякога е била твърде ригидна, твърде тревожна или твърде традиционна, за да даде свобода.

• Мама и тате може би не са имали знанията.
• Може би са възпроизвеждали модела на своите родители.
• Може би са следвали митологията на „доброто възпитание“, която всъщност учи детето на подчинение, вина и адаптация чрез отказ от себе си.

Майка ти няма вина, знаеше, нали?

• Педиатърката ви беше на 70. Но тя ѝ вярваше.
• Приятелките ѝ нямаха деца, но вече я съветваха уверено.
• Баба ти – носителка на неизживяно майчинство – не преставаше да я напътства.

Каква вина?

Факт е, обаче, че ти си вече на 30 или 40 години,
и изразяването ти е блокирано.

Блокирани са ти и чувствата.
Блокирано ти е нормалното поведение, онова, което нуждата ти диктува.
Блокирано е движението ти към другите.

А единствената среща с потребността ти се случва през добре заучената в една предходна житейска хипноза стратегия на подчинението.

Подчинение, вина и депресия – цената на неизразения гняв

И се подчиняваш, понеже вярваш, че нямаш никакъв друг шанс да оцелееш.
И го правиш през послушното даване – поведение, захранвано от твоя страх от необичаност.

Даваш на другите, преди да си дал на себе си.
Даваш, както жертвите на осъзната вина дават, за да я изкупят.
Но твоята вина е друга. Тя е квази-вина, нереална.

Реална е дотолкова, доколкото е вторичен продукт на хронично неизразявания ти гняв.

Този гняв – заглушаван, премълчаван, натъпкван, преглъщан – закономерно се трансформира в:

• тъга,
• вина,
• емоционално изтощение,
• депресивна симптоматика,
• и онзи празен, кух вкус на вътрешна недостатъчност.

Това е пътят към вътрешната празнота.
Не към любовта.
Не към одобрението.
Не към принадлежността, за която си копнял от дете.

Условна любов – какво пък е това

Условната любов е онази любов, в която си обичан под предтекст – инструкция, контекст, условие.

Обичан само ако…

• Обичан само ако си изяждам всичко, което мама е преценила, че е полезно за мен.
• Обичан само ако се държа така, както тя очаква.
• Обичан само ако се вписвам в нейната представа за „добро дете“.

А моето дете вътре в мен, какво чувства?

Кой съм аз, всъщност?
Как се живее с това наследство?

• Хайде, сега яж, яж, яж… После ще говориш!
• С пълна уста не се говори!
• Яж, дете!
• Яж, бе, келеш!
• Яж, де!

Тези думи, уж ежедневни и „възпитателни“, остават като невидими белези, които по-късно определят целия емоционален живот на възрастния човек.

Условната любов е един от най-силните предиктори за блокирано изразяване, ниска самооценка и страх от необичаност.

Блокирано изразяване – хронифициране на вечно недостатъчната жертва

Как се чувстваш като човек, който е забравил себе си?
Как живееш с пасивната личност в себе си?

Може би психотерапията ще ти помогне.

Но това ще лично твой избор, братко/сестро.
А може би вече си закърнял към правилата на собственото си послушание, кой знае. Правила валидиращи:

• не-експресията ти,
• пасивността ти,
• блокираното ти изразяване,
• липсата на движение,
• емоционално-поведенческия застой,
• мазохизъмът ти.

И, да, може би ти е дори по-комфортно да продължаваш да мижаш в прекалено стесненото от инхибираните ти емоции пространство, което наричаш своя реалност.

Гадничко звучи, нали?
Гадно си е.

И, ако все пак се припознаеш някъде в този текст – нормално е да се включат и съпротивите ти към автора му.
Нормално е да вдигнеш вътрешната си защита.

И точно това е моментът, в който:

Трябва да му/ми се опълчиш своевременно.

Страхът да си кажа

Напълно нефункционално е обратното, обаче – ако във вас стои едно вътрешно усещане, че имате какво да ми кажете, но не го правите поради познатия ви страх. Страхът, който така добре сте тренирали:

• страх от неодобрение,
• страх от конфликт/конфронтация/полемика,
• страх от загуба на връзката,
• страх от необичаност.

Да не пуснете онзи своевременен и обоснован с факти конфронтиращ ме коментар, например… „колко отношението ми ви додява емоционално“. Да не заявите гнева си.

Да не кажете истината, докато още е гореща.

Въпросът за здравото опълчване е тема, която се припокрива напълно с настоящата.

И ще бъде разгърната по-натам през чисто практическото поле на асертивността – онова, което липсва при хора с хроничен страх от необичаност и дълбоко вкоренена емоционална зависимост.

Ступор – как се живее в нежелано безмълвие

Да се опълчите, защото не сте съгласни с някого…
Но вашият страх от неодобрение се оказва по-силен и ви кара да се „сковете“ от ужас.

Това е ступорът. Вътрешната парализа.

Тялото знае какво чувства.
Умът знае какво иска да каже.
Но думите просто не излизат.

И след ступора, чувството за неправда ще продължи да гори още по-силно отвътре, независимо от вътрешното убеждение, че правдата е на ваша страна.

Как се живее в това безмълвие?
А цената, която ще платите по-късно, каква е?

Още по-странно е, че този „някой“, който кара ума и думите ми да блокират… Който предизвиква закашлянето ми в момента, в който ми се иска да му се разкрещя… Същият този човек обикновено напълно се вписва в стереотипа на важните ми фигури – значимите ми хора.

Значимите за мен – онези, които все преживявам като „повече от мен“:
• татко,
• баба,
• учителят,
• шефът,
• партньорът,
• човекът, от когото завися емоционално.

После, животът ме срещна с шефа ми Иван и с още много други важни хора, които, обаче, не престават да ме потискат по всевъзможни начини.

Как да им се опълча, Господи, та аз толкова се нуждая от одобрението на тези хора?

Нормално е да ти е трудно, човеко.
Толкова дълги години си живял в хипнозата на послушното дете.

Но сега имаш възможност да направиш нещо различно.

Нещо различно.

Хайде, опитай през мен. Знам как мога да те ядосам наистина… А ти пак си трай, ако прецениш:

За мен, приятелче, ти ще си останеш жертва цял живот! Чуваш ли ме?
Жертва! Жертва, такава!

Колкото пъти ме срещнеш, толкова пъти ще се закашляш, но не защото тялото ти е болно. Не е тялото ти – душата ти е объркана. А умът ти не престава да я „кове“ с най-тежките присъди:

• Трай си и това ще мине.
• Учи се да преглъщаш – това е здравото.
• Прощавай на всяка цена.
• Прави добро и яж лайно. (както го казва и “болната” ни народопсихология)

Жертва, защото си един безотговорен към психичното си здраве човек.
Жертва, защото тази роля ти позволява да бъдеш най-пасивният баща, съпруг и приятел.

Омръзна ми да кимаш с глава и да се съгласяваш с мен, чу ли ме!
ОМРЪЗНА МИ!
И съм ти гневен, че ти не си ми гневен!

А сега е твоят ред. Твоят ред да ме срещнеш с гнева си.

Ще си изкараш ли главата от пясъка и, ще ме поставиш ли на мястото ми най-сетне?
Или ще продължиш да мижаш срещу мен в непрекъснатото „прочистване на гърлото си“?

Хайде, ти си наред:

• Хайде, изстреляй го в лицето ми… знам, че ти е трудно.
• Кажи ми как се чувстваш – така, че да ме накараш да те чуя.
• Изстреляй го в лицето ми този твой гняв – сега, не после.
• Не изтървай момента си за „избухване“. След малко ще е вече късно за теб.

Не изтървай момента, хей, добряко!
Ти го изтърваш цели 32 години вече.

Късно – защото толкова дълго си го таил в типичния си самопоглъщащ (автоагресивен) характеров зададен тип, че дори да решиш да ме изненадаш постфактум, моментът на твоето адекватно / своевременно отстояване отдавна ще е отминал.

Отминал – и най-вероятно аз ще съпреживея унижението ти, и ще чуя единствено приглушения ти зов за помощ, малко преди опита ти да ми проектираш вината за пасивността си.

Недиректността – или по-точно несвоевременното отстояване – е онова поведение, което достатъчно дълго ни е държало в подчинение на собствения ни мазохизъм.
И именно това поведение, в един по-късен етап, може да се трансформира в орален и поведенчески садизъм, който ще се проявява най-често в комуникацията ни с близките ни – хората, които най-малко го заслужават.

Потиснатата агресия не е твоят живот

Един човек, задържащ всичко, от което се нуждае – това е човекът с блокирано изразяване. А емоциите, помним, не признават прегради. Те ни заливат без време и място и жадно търсят своето удовлетворяващо погасяване в интеракцията с другия.

Другия, да. Но не на всяка цена и не единствено той, защото ти си не по-малко важен от него.

Другият не е самоцел в преживяването ти за обичаност.
Другият е средство – запомни го.
Средство за задоволяване на твоите потребности.

И няма да заменя тази дума.

Точно тя е важна.
Точно тя е трудната.
Точно тя разклаща вътрешната ти вкопченост в модела само ако давам, ще бъда обичан.

Върви и го употреби – в унисон с това, което наистина толкова силно желаеш. Знам, че ще те подразни думата „употреби“. И така трябва. Защото години наред ти сам си позволявал на другите да те употребяват, докато вярваше, че това е любов, морал, алтруизъм или „доброта“.

• А всъщност това е твоя страх:
• Страх от необичаност.
• Страх от неодобрение.
• Страх да поставиш граница.
• Страх да бъдеш субект, а не инструмент.

Но истината е проста:

Твоят живот няма да се промени, докато продължаваш да задържаш собствената си агресия.

Агресията е нещо изключително важно.
– Тя е движение – първично, жизнено, необходимо.
– Тя е импулс за живот, за автономия, за изява, за избор.
– Тя е силата, която вдига човек от мазохистичната кал и го води към реалността, в която има право да съществува.

Твоята потисната агресия не е съдба.
Не е темперамент.
Не е характерова присъда.

Тя е вътрешен затвор, който може да бъде отключен само по един начин: като ѝ позволиш да се превърне в движение – в действие – в слово – в граница – в живот.

Това, което наричаш „моята тъга“, „моята вина“, „моето безсилно мълчание“ – това е, което е всъщност под хронично задънената ти агресия.

И когато започнеш да я усещаш, да я назоваваш, да я признаваш, да ѝ даваш място – тогава започва процесът на онова, което психологията нарича емоционална интеграция и възстановяване на субектността.

Но преди това идва осъзнаването:

Потиснатата агресия никога не е любов.
Тя е само страх.

Вътрешната битка между страха и избора

Чудя се, дали не е настъпило времето да ме чуеш, френд?

Ти знаеш как да стоиш ниско – владееш това поведение до съвършенство.
Изградил си го през десетилетия тренировка в подчинение, в people-pleasing, в хронично самоотричане, в това да поставяш другите над себе си, защото така те „обичат“.

Но дали не е дошъл моментът да научиш, че твоят алтруизъм не обслужва теб и твоите потребности…
а тези на всички онези, на които досега си козирувал?

Козирувал – едно поведение, което те оневинява за вина, която никога не е била твоя.

И въпросът вече не е:
Какво ще кажат хората?
А:
Какво казвам аз за себе си?

И не е:
Как да угодя на другите?
А:
Как да бъда верен на себе си?

Ти си този, който избира.

Избира дали да остане в старата роля – мазохистичната, винаги даваща, винаги мълчалива, винаги чакаща одобрение. Или да влезе в ролята на човек, който има право на място, пространство, глас, мир, автономия.

Изборът е твой. И изборът не е абстракция.
Той е действие.
Той е риск.
Той е агресия – здрава агресия, не разрушителната.

Борба или бягство

Няма какво да изкупуваш. Нищо не си длъжен да „наваксваш“ от миналото. Няма грях, който да трябва да изчистиш чрез още мълчание и още самопритискане.

Ти, с твоята отговорност, си начело на битката, която ти предстои. Онази драматична битка, която майка ти убедително спечели там и тогава.

Но тази тук – тази е твоята. И в нея майка ти, баба ти, обществото или старите ти авторитети вече не са играчи. Има само един играч:

Ти.

Твоята битка, френд – от която ще излезеш победител само ако се подчиниш на себе си, на своята истина, на собствената си вътрешна агресия като жизнена сила.

Силата, която до този момент си държал окована.

Ако не влезеш в нея, ще продължиш да живееш по старата формула:
Трябва да съм добър независимо от цената.
Но истината, колкото и болезнена да е, е следната:

Бягането не пази връзките.
Бягането пази страховете.

Агресия срещу мазохизъм

Здрава агресия, братко/сестро – агресия, която ще излезе от теб като поведение на бъдещото ти утвърждаване в реалността. Агресия, която ще възроди затиснатия ти АЗ.

Тази агресия не е разрушение. Тя е структурираща сила, защитна реакция, двигател на промяната.

Агресия, която ще ти покаже новия хоризонт на успешните асертивни хора; която ще ти отвори съзнанието за автономните хора, които са всичко друго, но не и необичани… които са всичко друго, но не и тъжни.

Знам, че те боли, френд.

Няма начин. Емоционалната болка е персонално наказание – единствено твое, уникално. Тази болка не е знак, че си сгрешил. Тази болка е знак, че старият модел се разпада, а новият още няма форма.

Психолог… психотерапевт… опитай, де.
Може да се окаже, че да си във вечното съгласие с всички и всичко не е генералната роля на живота ти.
Не е генерална роля в живота на никой човек.

Ти не си роден, за да бъдеш удобен.
Ти си роден, за да бъдеш жив.

И Господ да слезе не може да свърши твоята работа

И не сте длъжни да ми вярвате. Не сте. Но можете да си позволите да срещнете и радостта в себе си – не само страха, не само вината, не само блокираното си изразяване.

Да престанете да търсите себе си чрез другите.
Да се обърнете навътре за първи път – или поне за първи осъзнат път.

Да осъзнаете веднъж завинаги какво е онова, което стои необезпокоявано под прага на съзнанието ви.

Необезпокоявано, но тревожно.
Оттам – наставляващо ви от дъното на душата ви…
Онази генерална забрана, която стои между вас и света:
забраната да казвате НЕ.

Точно тя е моторът на страха от необичаност.
Точно тя ви държи в people-pleasing.
Точно тя ви спира да поставяте граници, да се заявявате, да се защитавате.

И ето ме мен – знам, че думите ми може да те заболяят.
Но, моля те, нуждаеш се от моята директност, за да прогледнеш само едно:

• Как продължаваш да си пречиш да удовлетвориш себе си.
• Как саботираш собствените си потребности.
• Как чрез несъзнаваното си подчинение отново обръщаш агресията срещу себе си.

До момента ти си жертва на незадоволените си потребности. Това е твоето страдание. Не е друго. Не е „темперамент“. Не е „свръхчувствителност“. Не е „добро сърце“. Това е лимит. Дефицит, който сам поддържаш, защото вярваш, че така ще бъдеш обичан.

И ето ти истината, френд – сурова, но честна:

Докато не изречеш своето НЕ, няма да се върнеш при себе си. А това е единственият дом, който имаш.

Ориентираните към другите

Помним вселенския закон за даването и получаването.
Помним баланса, който природата създава, когато човек уважава и себе си, и другите.

Но ние?

Ние отдавна сме се отказали от получаването. Ние сме ориентираните към другите. Тези, които:

• живеят живота на другите,
• спасяват другите,
• преглъщат в името на другите,
• мълчат в името на другите,
• дават, дават, дават…

А себе си? За себе си обичат да казват: Нас кучета ни яли.

Онези добряци, които ще продължават да дават заради емоцията.

Емоция, която не е любов.

Емоция, която е страх.
Страх от необичаност.

Сега аз си тръгвам – след като се опитах да те провокирам да преядеш в едно прогнозируемо стъписано мълчание.
И да, знам, че ще го „повърнеш“ по-късно, защото в момента си твърде зает да се страхуваш, какво мислиш за мен.

Но истинският въпрос е друг:

– А какво мислиш за себе си?

Хайде, дай воля на гнева си

Обори ме! Не се съгласявай с мен! Не мълчи!

Обори ме! Ще ти мине – като ме накажеш с добре заученото си мълчание или с твърде закъснялата си критика. Поне за малко.

Обори ме сега не по-късно!
Дай воля на гнева си!
Овласти го този гняв!
Овласти го, френд…
Научи се да го правиш, защото и двамата знаем какво стои под неизразената емоция:

Тъгата.
Вината.
Безмилостната депресия.

Тъгата и вината, които ще продължават да разяждат реалността ти отвътре. Да разяждат теб самия отвътре.

Разяждат те, защото не пускаш гневът да си иде.

Да си иде, защото не си знаел досега, че:

неизразената агресия винаги се трансформира в безмилостна депресия.

Боли – няма начин.
Но това е болката на растежа, не болката на наказанието.
И когато постепенно започнеш да проглеждаш, да откриваш себе си в мрака на сляпото послушание…
Ще видиш това, което толкова време е било там:

Аз знам по-добре от всеки друг от какво се нуждая.

• Аз знам по-добре от всеки друг от какво се нуждая.
• АЗ знам по-добре от всеки друг от какво се нуждая.
• АЗ ЗНАМ по-добре от всеки друг от какво се нуждая.

Докато стигнеш до висините на откритостта – да се опълчиш на страховете си и да припознаеш и обучиш асертивността в себе си.

Когато потиснатата агресия взема живота ти в свои ръце

Един човек, задържащ всичко, от което се нуждае – това е човекът с блокирано изразяване. А емоциите, помним, не признават прегради, не признават мълчание, не признават трай си. Те ни заливат без време и място, и жадно търсят своето удовлетворение в интеракцията с другия.

Другия – но не на всяка цена. И не единствено той, защото ти не си по-малко важен от него.

Другият не е самоцел в преживяването ти за обичаност.
Другият е средство – да, средство – за задоволяване на твоите потребности.

Ако ти е трудно да чуеш тази дума, остави я да работи малко в теб.

Върви и го „употреби“ в унисон с това, което наистина толкова силно желаеш.

С риск да ме изкритикуваш заради думата „средство“, но категорично ти обещавам, че няма да я заменя.
Няма, защото:

• Ти имаш право да имаш нужди.
• Ти имаш право да ги заявяваш.
• Ти имаш право да ги посрещаш.

Ти си този, който избира

Чудя се дали не е настъпило времето да ме чуеш, френд?

Ти знаеш как да стоиш ниско, владееш това поведение до съвършенство. Но дали не е дошъл моментът да научиш, че алтруизмът ти не обслужва теб, а всички онези, на които досега си козирувал?

Козирувал – за да облекчиш вината, която никога не е била твоя.

Изборът вече не е между любов и страх.
Изборът е между живот и оцеляване.

И само един от тях е личностово здрав.

Борба или бягство

Няма какво да изкупуваш.
Няма да се спасиш чрез още подчинение.
Няма да намериш любов чрез още мълчание.

Ти, с твоята морална отговорност към себе си,
стоиш начело на битката, която ти предстои. Битката, която майка ти спечели там и тогава – но тази тук е твоята.

Това е битката за АЗ-а.

Твоята битка, френд…

От която ще излезеш победител само ако се подчиниш на себе си, а не на страха си.

Агресия срещу мазохизъм

Здрава агресия, братко/сестро – агресия, която ще възроди затиснатия ти АЗ и ще ти върне правото да присъстваш в собствения си живот.

Агресия, която ще ти отвори погледа към:

• успешните асертивни хора;
• автономните личности, които не са необичани;
• хората, които живеят в реалност, а не в вина и самозаличаване.

Знам, че те боли, френд. Но няма как.

Емоционалната болка е наказанието на блокираната енергия. Но и първият знак, че започваш да се събуждаш.
И че АЗ-ът отвътре се готви да си върне пространството.

Психолог, психотерапевт… опитай, де.
Може да се окаже, че вечното съгласие не е предназначено за теб. И не е генералната роля в живота на никого.

Асертивност вместо страх

Боли, да. Но започваш да проглеждаш. Да откриваш себе си в мрака на сляпото послушание, в актуалните си потребности, в онзи тих глас вътре в теб, който най-сетне се осмелява да прошепне:

Аз имам право да съм тук.
Аз имам право да желая.
Аз имам право да се заявя.

Аз знам по-добре от всеки друг от какво се нуждая.

• Аз знам по-добре от всеки друг от какво се нуждая.
• АЗ знам по-добре от всеки друг от какво се нуждая.
• АЗ ЗНАМ по-добре от всеки друг от какво се нуждая.

И това, френд, е началото на асертивността – онзи психологически мускул, който превръща мълчанието в глас,
страха – в действие, а подчинението – в избор.

ЧЕСТО ЗАДАВАНИ ВЪПРОСИ (FAQ)

1. Какво представлява страхът от необичаност?

Страхът от необичаност е дълбоко, ранно формирано преживяване, в което детето усвоява идеята, че любовта не е даденост, а условие.
Че трябва да я спечели, да я заслужи, да я задържи, като:

• се подчинява,
• премълчава,
• отстъпва,
• се грижи първо за другите, а после (ако въобще) за себе си.

Този страх изгражда вътрешното убеждение: „Ако не съм удобен, няма да ме обичат.“

И именно това убеждение стои в основата на:

• people-pleasing поведения,
• хронично съобразяване,
• трудностите в поставянето на граници,
• зависимостта от одобрение,
• мазохистичното търпение и закъснялата агресия.

Страхът от необичаност не е страх от самота.
Той е страх от емоционално отхвърляне – от това да бъдеш „недостатъчен“ за любовта на значимия Друг.

2. Как детските травми влияят в зряла възраст?

Те формират ранни вътрешни правила като: „Не бъди тежест“, „Не казвай НЕ“, „Давай, за да бъдеш приет“.
В зряла възраст тези правила се превръщат в тревожност, ниска самооценка, трудности в поставянето на граници, депресивни състояния и неспособност да създаваме истинска близост.

3. Как да разбера, че имам блокирано изразяване?

Ако мълчиш, когато искаш да говориш;
ако се подчиняваш, когато искаш да се защитиш;
ако се усмихваш, когато ти иде да крещиш –
тогава изразяването ти е блокирано.

4. Какво е здрава агресия?

Здрава агресия не е насилие, а вътрешна сила, която:

• защитава личните граници,
• позволява себезаявяване,
• подпомага движението към промяна и автономност,
• активира човека да се задвижи своевременно към собствените си нужди, защото знае от какво има нужда и не отлага себе си.

Здраво агресивните хора са тези, които разпознават потребностите си навреме и се задвижват към тях без вина, без страх и без да чакат чуждо позволение.
Това е агресията, която работи за теб, а не срещу другите.

5. Какво е асертивност?

Асертивността е умението да казваш „да“ и „не“ по начин, който уважава и теб, и другите.
Това е способността да заявяваш нуждите си без вина и без насилие.
Асертивността е антиподът както на мазохистичното подчинение, така и на агресивния взрив (садизма) – пътят по средата, в който Аз-ът остава цял.

6. Помага ли терапията?

Да.
Терапията е особено полезна за хора, които носят хроничен страх от отхвърляне, трудности в поставянето на граници и ригидното people-pleasing поведение.
Тя помага да изградим нова вътрешна конструкция – такава, в която нуждите ни могат да бъдат осъзнати, изразени и защитени.

Петър Петров, психолог и психотерапевт

Варна, юни. 2016