СТРАХ ОТ ОТХВЪРЛЯНЕ

Най-ранната психична травма

Страхът от отхвърляне е една от най-дълбоките човешки болки.
Тя не възниква в зряла възраст, а се впечатва много по-рано – в онзи първи превербален период, когато всичко в нас е емоция и тактилност. Там, където думите още не съществуват, но усещането за липсваща топлина вече започва да се превръща в съдба.

Това е ранният корен на страха от отхвърляне, който по-късно ще оформя нашите реакции, връзки и чувство за собствена стойност.

От мисленето няма и помен. Първите наченки на когнитивно функциониране ще се отключат по-късно.

И преди да се е появила мисълта, тялото вече е събрало своята най-първа история – емоционалната. Тя е впечатана дълбоко в лимбичната система, в най-старите ни мозъчни структури, където паметта е чувство, а не разказ.
И няма мърдане – първата психична травма вече е факт.
Факт без думи, но с последици, които години по-късно ще наречем характер или съдба.
История, в която липсата се е преживяла като опасност, а тишината – като отдръпване.
И тази ранна тъга започва да моделира начина, по който по-късно ще усещаме себе си – не като достатъчни, а като „почти“.
Всичко това се впечатва без думи, но остава като първия несъзнаван контур на нашето бъдещо „аз“.

Точно тук се зараждат и първите ни емоционални схеми, които на един по-късен етап упешно ще подхранват избягващото ни поведение.
Ще се опитам да се докосна до тази най-ранна емоционална болка през една фантазия:
ако аз бях в утробата на мама и имах възможност да надграждам когнитивни оценки над емоционалното си състояние, как би звучал един такъв разказ в първо лице?

Тоест – опит да вляза в ролята на страничен наблюдател на себе си малко преди и малко след появата ми на бял свят.

Това, разбира се, е фантазия – мозъкът започва да мисли по-късно.
Но понякога именно фантазията казва истината там, където фактите мълчат.

А в терапията често се връщаме именно към този най-ранен опит, за да разберем корена на страха от отхвърляне.

Фантазията започва

Сега съм тук. Вътре.
Топло е. В мама е топло и сигурно. Свързани сме. Аз и мама сме едно цяло.
Тук съм в свои води.

Слушат ме, милват ме. Приятно е. Приятно е да се чувствам сигурен, обичан, защитен и разбран.

Тази първична сигурност, това специфично усещане за първична топлина ще се превърне по-късно в референтна точка за всички бъдещи връзки, които ни предстои да изградим. Опорната точка, която определя доколко можем да понесем или да се разпаднем пред страха от отхвърляне.

Е, вчера покрай бъбречната криза на мама и аз усещах болка, но сега мама е добре, а на мен ми остава само един месец до раждането.

Не знам какви очаквания да имам.
Затова не се надявам на нищо повече от топлата плът на мама. Топлина, без която съм изгубен.

Това първо усещане, че нищо не зависи от мен, е семето на онова по-късно ранимо „аз“, което може да стигне до самообезличаването „Аз съм никой“.

Но ще мисля за това, когато изляза.
Първо трябва да се провра.

– Да се провреш за първи и последен път.
– Да се пръкнеш през тунела на живота.
– Да обгориш дробовете си с първото вдишване.
– Да няма връщане назад.
– Да се родиш.

Раждането

И се случва раждането.
Навън е съвсем не толкова топло и сигурно. От 37 на 22 градуса. Шок. Треперя от студ.

Това е първият контакт с външния свят — моментът, който години по-късно ще реактивира идентичните телесни реакции, характерни за страха от отхвърляне, паническите състояния и усещането за различност спрямо другите.

Първото откъсване

Къде е мама?
Защо има други хора около мен?
Каква е тази миризма?
Къде е мама? Мамооо…

Студено е. Гадно е. И единственото, което има значение, е тя.
Но я няма.

Ще дойде чак на обед – за обедната ми доза кърма.
Защото работи. Три седмици след раждането – вече работи.
„Такъв е животът“, казват големите.

След малко ще дойде. Ще се впия в нея. И никакво пускане.

Докато се храня е добре… но аз се нуждая от нещо повече от гърдата на мама.

Тук се ражда първичната емоционална фрустрация – недостигът на топлина, който много по-късно ще се превърне в постоянен сигнал за тревога при най-малкия намек за дистанция, неразбиране, неприемане или липса на внимание.

Къде ми е гърдата?
Мамо?
Гладен съм за мама.

Самоотхвърлящ се в превода на собствените си потребности

Така се случва травмата. Най-дълбоката, защото е първата.
Емоционална. Тиха. Трайна.

Емоция на разединеност и отхвърляне от най-важния човек – мама.

И ако очаквам мама да се отнесе така с мен, какво ли ще очаквам от другите?

– никога да не ме разберат
– никога да не ме подкрепят
– да ме избегнат или унижат
– да не ми дадат доверието, от което се нуждая

Детето още не може да говори.
Не може да мисли.
Но лимбичната му система – този древен мозък – работи безупречно.

Помним.
Не думи.
Не мисли.
Помним емоциите.

Помним ги като емоционални енграми – първите следи на преживяното.
Каквото впечатли тялото, психиката го помни.

Точно тук се оформя базовия страх от отхвърляне, който в зряла възраст обичайно се проявява като избягване, страх от близост и недоверие свързано със злоупотреба спрямо тях. Това е и един от централните механизми, по които се развива избягващият стил на привързаност.

Дисфункционални допускания и правила

Ние сме роби на правила, които всъщност не са наши.

Привнесени са през възпитанието ни.
Натрапени през чужда философия за живота.
Интернализирани като „истини“, управляващи поведението ни.

Тези правила уж трябва да ни защитават, но всъщност:

– ни карат да избягваме хората
– поддържат социалната ни изолация
– подхранват ниската ни самооценка
– засилват депресията ни

После порастваме… но тялото и лимбичната ни система помнят.
Поведенческият автоматизъм сработва, включвайки едно роботизирано поведение и при най-малкия травматичен стимул.

Всичко, което не е разписано в нашите правила, психиката приема като „забранено“.

И реагираме с избягване – винаги когато очакваме да не сме приети, разбрани или харесани.

Точно тук страхът от отхвърляне започва да се превръща в автоматичен модел на поведение.

И сякаш цял живот сме в иронията да се свързваме именно с хората, които рано или късно ще ни отхвърлят.
Да се свързваме с травмата си.

Това е иронията на повторението (Фройд) – опит да поправим старото, като го повтаряме.
Но поправяне няма.
Миналото зараства с грижа, не с повторение.

Избягващият човек – живот в самоотхвърляне

Да бягаш от себе си, от хората, от бъдещето – не е изход, а кръговрат.

Цикъл на болка.
Цикъл на отказване.

Старите убеждения се активират автоматично:

– „в повече съм“
– „светът не ме иска“
– „аз съм никой“

Несигурността става основна настройка.

Опитът да се приближиш до потребността си или до човека, който би могъл да опосредства нейното задоволяване, дори не се случва.

Не се случва, защото черногледството е изяло енергията за подобно движение.

И всичко завършва с… оттегляне.

Тъга.
Депресия.
Изолация… отчуждение.

Двайсет дни вкъщи.
Шест месеца далеч от света.

Сълзи. Алкохол. Дрога.

Всевъзможни опити да се анестезира болката.

Последната мисъл не е да се потърси психолог.
Не. Тя идва твърде късно – когато цикълът вече е затворен.

Избягващият човек вярва, че „трябва да се оправя сам“, защото това е най-ранното му научаване:

– че нуждата е риск
– че зависимостта е опасна
– че приближаването води до болка

И затова отлага помощта.
Отлага контакта.
Отлага себе си.

Страх от отхвърляне – най-силната емоционална болка

Първата.
Най-ранната.
Най-дълбоката.

Най-старите страхове говорят най-тихо, но тежат най-много.

Страх от отхвърляне – отричане на реалността

Реалността?
Несигурна.
Понякога злоупотребяваща.

Как да ѝ се доверя?

И без да сме я тествали… се втурваме в нея.

Предоверяваме ѝ се – не от смелост, а от отчаяната нужда някой най-после да ни забележи – това е висша форма за утвърждаване за нас.

Не защото вярваме.
А защото не сме научени как се стои до вярата.

Не сме научени и как се дава доверие – нито към себе си, нито към другия.

Аз имам право да съм социално същество

Да.
Но без другия – без теб – това е невъзможно.

Другият е спасението.
Другият е реалността.
Другият е връзката.

Аз съм едно много объркано човешко същество.

Научете ме да обичам.
Да обичам себе си.
Да не се крия.
Да не се срамувам от потребността си да бъда тук – сред вас.

Да ви вярвам, че няма да злоупотребите с доверието ми.

Финал

Опитайте се да ни разберете.
Такива сме, каквито сме.

Не сме безчувствени.
Не сме студени.

Просто се защитаваме.

От болка, по-стара от спомена за нея.
От страх да не загубим вас.
От страх, че ще бъдем отхвърлени.

И затова избягваме.
Избягваме всичко, което ни напомня за първоначалната болка.

Тази болка отдавна функционира като едно генерално очакване:

„Няма да ме приемете.“

И затова ви избягваме.
А в същото време толкова жадуваме да бъдем приети.

Този вътрешен конфликт се нарича страх от отхвърляне.

Петър Петров
психолог и психотерапевт, Варна
юни 2016