Има едно местенце на гърба, точно между лопатките, дето човек сам не се стига. Колкото и да се извива, ръката не го хваща. Повечето време стои забравено. После идва някоя вечер, в която зее – като че там е останала форма на чужда длан, дето я няма отдавна, а мястото още я помни и чака. Оттам почва цялата тая работа.
Има такъв глад, дето не минава през устата.
Тялото го знае, преди езикът да е стигнал до него. Знае го като липса с форма – форма на нечия тежест до тебе в тъмното, която казва: тук съм, спи. Тая форма стои празна и тегли. Тегли назад и надолу, към онова място между лопатките, там дето хем боли, хем не можеш да го посочиш с пръст.
Питаш къде точно. Ами навсякъде и никъде. В тила, дето копнее за чужда ръка да го поеме отзад. В дланите – затварят се и се отварят без причина, търсят какво да хванат. Кожата на цялото тяло някак се обажда, все едно шушне под дрехите: има ме, пипни ме, аз съм тук от толкова време сама.
Наричат го тактилен глад. Кожен глад. Термин, изтупан от прах. В тялото няма нищо изтупано – мъти се, срамува се, признава се най-трудно от всички гладове. Защото, ще ме прощаваш, да кажеш „гладен съм за хляб“ е едно. Да кажеш „не са ме докосвали от месеци и започвам да откачам“ е съвсем друго. Второто те съблича. Оголва те – всъщност по-точно е да кажа, връща те – до онова първо създание, което си бил, преди да се научиш да се оправяш сам.
– Добре ми е и така – вика единият глас. Не ми трябва никой. Свикнал съм.
Свикнал. Хубава дума. С нея се затварят много врати.
А под нея, по-тихо, другият: само да ме подържи някой. За малко. Толкоз.
Първият веднага го засича: голям мъж, а циври за гушкане. Засрами се.
И той се засрамва. И заглажда ръкава на пуловера си – отгоре надолу, по вътрешната страна на ръката, бавно, сякаш гали куче, което го няма. Не усеща, че го прави. Ръката усеща. Останала е без работа и си я намира сама.
Първата карта е кожата
Всичко тръгва рано, от преди думите. Първата карта на света, която детето получава, е собствената му кожа – къде свършва то и къде почва майката, къде топло, къде студено, кой го държи, кога го пускат. Държано спокойно и често, детето научава, че светът е нещо, което може да те подхване, ако паднеш. Държано рядко, изпускано, оставяно да реве в тъмното до посиняване – то научава друго. Че трябва само да си направи кожа. Втора, по-корава, отвътре. Броня от навик – изработена отвън, понеже отвътре не е дозряла.
За това има изписани цели рафтове – кой поема суровия ужас на бебето и му го връща смлян, поносим; как се учиш, че те има, щом те задържат нечии очи. Бебето не е чело нито ред. Знае ръце или липсата им.
Има един момент някъде в порастването, дето допирът тихомълком се оттегля. Малкото дете го гушкат, друсат на коляно, спи в чуждото легло, като го е страх. После порасне на ръст и допирът се отдръпва – тупват го по гърба, стиснат му ръката, мъжки, отдалеч. Прегръдките оредяват – само за официални случаи. И никой не сяда да ти обясни, че тъкмо си минал границата, отвъд която ще си изпросваш всяко докосване до края на живота. Един ден просто спират да те държат.
И порасналият носи тая ранна сметка в тялото си, без изобщо да я помни. Емоционална лишеност, викат ѝ по учебниците – схемата, дето нашепва отвътре: за тебе няма да стигне. Тоест – колкото и да просиш, все ще си останеш малко на сухо. Няма да те подържат достатъчно, никога, каквото и да правиш. Затова по-добре мълчи си и не протягай ръка – дръпнеш ли я навреме, не те заболява, като не хванеш нищо.
С чуждо име
Работата е, че тоя глад рядко излиза с истинското си име. Дегизира се. Показва се като безсъние – въртиш се, чаршафът те боцка, ставаш за вода, лягаш пак, и все нещо не е наред с кожата, сърби я отвътре, а няма къде да се почешеш. Или като преяждане – натъпкваш нещо топло и плътно в стомаха, щото е близо до онова празно място и за миг го заглушава. Понякога като раздразнителност, дето хапе всекиго за нищо; или трето питие, четвърто. Все писъци на кожата, минали през друг говорител.
А най-хитрата дегизировка е движението. Има хора, дето не спират – от сутрин до вечер тичат, вършат, поемат още и още, раменете вдигнати чак до ушите. Минава за амбиция. Минава за работохолизъм. А то тялото се държи за себе си, щом отвън няма кой – стяга се, прави си броня от напрежение и не се пуска. Спреш ли такъв човек, сложиш ли го да легне неподвижно, след пет минути го хваща едно безпокойство, дето не се търпи. Щото в тишината, без движението, лъсва празното. По-лесно е да тичаш.
Спреш ли такъв за секунда и заговориш вместо него, чуваш:
ако спра, ще ме застигне. не знам какво точно, ама е зад мене цял живот и тичам да не ме хване. по-добре да съм скапан от умора, отколкото буден и никой да не ме държи.
Питаш такъв човек какво му е и ще ти изреди сто неща. Онова, дето го яде, няма да го чуеш – не го е докосвал жив човек от Великден насам. В графа „оплаквания“ това не влиза.
Обиколни пътечки
Една жена, доста над седемдесет, влезе миналия вторник при фризьора. Косата ѝ отдавна не расте толкова, че да го оправдае. Дошла е заради онези седем минути, в които младото момиче ѝ наклони главата назад и пусна топлата вода – пръсти в скалпа, някой да ти държи тила, докато си затворил очи. Плати. Единственият човек, който я е докоснал от Коледа насам, ѝ подаде бележката за тринайсет евро. Тя остави две отгоре и си тръгна.
Истинската тъга е другаде – в изобретателността ни, в обиколните пътечки, които прокарваме до онова, за което вече няма прав път.
Затуй се продават и одеяла с тежест. Осем кила памук и стъклени топчета, дето натискат отгоре и лъжат нервната система, че някой те е прегърнал. И работи. Тялото не е кой знае колко претенциозно – приема и фалшификата, стига да тежи правилно. Купуваш си прегръдка на осем кила, с касова бележка.
Прегърни се сам – хайде, пробвай. Обгърни раменете си с ръце и стисни. Тялото не се лъже. Знае, че това е твоята ръка. Прегръщаш се и се удвояваш, ама двамата сте един и същ – както човек пред огледало протяга ръце и отсреща го посрещат неговите. Липсва другостта, липсва онова дребно чудо да те пипне някой, който не си ти. Затова самопрегръдката не топли.
Кучето е по-честно решение. То иска да те докосва, ти го докосваш и никой не се преструва, че става дума за нещо друго. Затова толкова хора спят с кучета и котки в леглото. Ще ти кажат, че е разглезване – има и от това, бива. Но в три през нощта, когато те стисне онова, козината до ребрата ти е единственото, което казва: не си сам в стаята.
Същото стъкло
А в другата ръка – телефонът. Ето я иронията, дето стърчи като кост.
Изгладнял за допир, човекът посяга към стъкло. Плъзга палец по студена, гладка повърхност, която не му връща нищичко. Часове наред. Екранът е скроен да върши всичко освен това – свети, храни очите, тъпче главата с гласове и лица, а пръстът остава празен. Хладно и безразлично.
И ето, дори това, което четеш сега – тия думи за кожата – минава през същото стъкло. Текстът за глада те храни с думи за глада. Назовава го, слага ти пръста върху него. И в същия миг те държи на два лакътя от самото нещо, приковано зад екрана, преведено в изречения. Четеш за прегръдка. Ръцете ти са празни. Такова е положението и няма как да го замажа.
Гладът с лице
И да не си помислиш, че това е болежка само на самотните.
Може да лежиш до човек петнайсет години и пак да гладуваш. Гръб до гръб, всеки на своя край на дюшека, като две запетаи, обърнати наопаки. Допирът е свършил някога, без обявление, и никой не смее да го каже на глас, защото да го кажеш значи да признаеш докъде е стигнало. Тоя глад е по-жесток от самотния. Самотният поне има извинение – няма кого. Тоя има кого, на трийсет сантиметра, и пак стои на сухо.
А има и такъв, дето до вчера е имал всичко това и една сутрин е останал с половин легло. Вдовец, вдовица – думите са тежки, стари. Цял един живот кожата им е познавала точно едно тяло – как диша до тебе, как ти отмята завивката, как случайно те бутне в съня си. И изведнъж – нищо. Другата половина на дюшека изстива и не се стопля вече. Тия хора гладуват за един-единствен, конкретен допир – за тоя, който няма как да се върне. Другите ги прегръщат, добронамерени, роднините се редят – топло е, ама не е онова.
Ама чакай малко. Досега ти разказвам за някакви хора – един мъж, една жена, един вдовец. Уж за тях. Удобно, а? Седиш си, кимаш, жал ти е за горките.
А теб кога за последно те държаха?
Теб питам. Дето точно сега стискаш това стъкло с една ръка, а другата ти лежи някъде празна. Кога за последно някой те подържа, без да бърза да те пусне? Дойде ли отговорът бързо и топло – добре, радвам се за теб, тоя текст не е за теб. Ако трябва да поровиш назад – значи е за теб. Мъжът с ръкава е по-близо, отколкото ти се иска.
Толкоз. Връщам се към разказа, все едно нищо не е било. Ти обаче вече знаеш, че знам.
Две тесни улички
Лично смятам:
Свили сме допира до две тесни улички. По едната минава сексът – там пипането е позволено, ама с цена, с очакване, с цял договор отгоре. По другата минава болницата – сестра, физиотерапевт, някой в бяло, който има право да те пипа, щото ти е паднала кръвната картина. Между тях – нищо. Огромно пусто поле, дето възрастен човек, особено мъж, няма никакъв законен начин просто да бъде подържан. Без това да значи нещо. Без да води нанякъде. Прегърнеш приятел мъничко по-дълго – вече е странно. Сложиш ръка на рамото на колега – внимавай, времената са опасни. И после се чудим защо хора си отиват самички по апартаментите и ги намират по миризмата. Инженери сме на тая пустиня, всички по малко.
Ето къде се вижда гладът, ако искаш да го видиш. В автобуса, в час пик, някой се блъсне в тебе – рамо в рамо, за секунда, съвсем случайно. И нещо трепва. Дребно, срамно, светкавично. Половин секунда тялото се радва на чуждото рамо, преди главата да се сети да се дръпне и да измърмори „извинявайте“. По това половин трепване на случаен допир в претъпкан автобус – по това се мери.
Копнее и бяга
И тук е най-заплетеното.
Че тоя, дето най-много жадува, често е тъкмо тоя, дето най-много се дърпа. Протегне ли се някой към него, той настръхва. Тялото се стяга още преди главата да е решила. Ръката отсреща – топла, добронамерена – а по гърба му минава хлад, челюстта се стисва и той се отдръпва с половин крачка, уж да си оправи яката. Копнее и бяга. Едновременно. С един и същ мускул.
Искал да го гушнат. Я да се стегне. Искал някой да го подържи, горкия – срамота. Пък нали нямало нужда от никого, нали се справял. А то пак искал да го гушнат.
Един гръб, който леко се дърпа назад, докато светът минава покрай него.
Защото някога допирът е идвал с етикет. Идвал е когато е трябвало, вързан за още нещо – за длъжност, за вина, за ръце, които са вземали повече, отколкото са давали. И тялото е запомнило: пази се, като те пипат. Хубавото и лошото пътуват по един и същ проводник. Разсъблечеш ли се за едното, оставаш открит и за другото. Тъй че черупката си има логика. Вършила е работа някога, пазила е. Само дето сега пази празна стая.
Ако можеше да чуеш какво казва тялото под всичкото това справяне, щеше да чуеш нещо просто до неприличие. Никаква философия. Едно изречение, старо колкото самия него:
Подръж ме, докато мине.
Толкоз. Без обяснение защо, без за колко. Само една длан, легнала някъде, и някой, който да не бърза да я вдигне. Голям човек. И пак това.
Стаята без ръце
Странното е какво става, когато такъв човек влезе при психолог. Правилото там е ясно: не се пипаме, никакви прегръдки, кабинетът си има граница и тя стои непоклатима. И все пак, след време, нещо в него се отпуска, все едно най-сетне са го подхванали. Има един час, в който някой седи насреща и издържа целия ти хаос – без да трепне, без да те пусне по средата. Приема суровото и ти го връща смляно, поносимо. Оная кожа отвътре, дето някога е трябвало сам да си направиш, за миг я държи някой друг. И тялото не различава чак толкова – подържан през погледа, човек също омеква. По-бавно, никога съвсем, ама нещо поддава.
Гладът не си отива от една прегръдка. Кожата иска пак и пак, цял живот, до последно. Тоя глад го е имало преди тебе, в тела, дето отдавна ги няма, и ще го има подир тебе, в тела, които още не са се родили – все същия, минаващ през различни хора.
Мъжът с ръкава още приглажда плата. Отгоре надолу, по вътрешната страна на ръката, там дето кожата е най-тънка и най-помни. Пуловерът няма нужда от гладене. Ръката просто търси къде да иде. Намерила е плат. Плат върши работа, докато няма друго.
Петър Петров, психолог и психотерапевт, Варна
юли, 2026г.
