Тя излиза от поредния семинар с леко гадене. Учителят е говорил за разтваряне на егото, за отказ от „малкия аз“, за освобождаване. Кимала е, както винаги. Прилежно.
Сега, на улицата, стомахът ѝ се свива. В нея се надига съпротива, още без думи.
В кабинета по-късно ще го каже така:
„Чувствам се, сякаш ме помолиха да изхвърля единствения си стол.“
После ще се поправи.
„Не точно стол. По-скоро – гръбнак.“
С думата „его“ днес се борави така, сякаш е нещо, което трябва да бъде изнесено от стаята. Едни го плюят. Други го шепнат с кадифен глас, докато го изпразват. Трети го бъркат с нарцисизъм и приключват разговора.
А егото – ако изобщо държим на думата – е това, което ѝ позволява в момента да стои на крака. Да усети, че ѝ е лошо. Да си тръгне от място, в което нещо в нея се е свило. Без него тя не би могла да различи себе си от това свиване.
Кой пръв е казал на този човек, че самото му присъствие е проблем – че ако заема по-малко място, всичко ще се оправи?
Често – някой много рано. Майка, която не е могла да понесе живостта на детето си. Среда, в която „смирение“ е било кодова дума за изчезване.
После – десетилетия по-късно – същото послание се връща, преоблечено в санскритски термини, и звучи като освобождение.
Освобождение няма. Има старо послание с нов речник.
Когато човек започне да изчезва
Тук езикът лесно подвежда. Едно и също име покрива две различни неща.
От едната страна стои надутото, отбранително, което не понася нито една пукнатина в собствения си образ.
От другата – онази вътрешна функция, която позволява да кажем „аз“, да усетим граница, да задържим напрежение, да изберем.
Едното понякога наистина трябва да омекне. Другото, ако го махнеш, не омеква. Разпада се.
Деперсонализация. Усещане, че гледаш собствения си живот през матово стъкло, докато тревожността тече по гръбначния стълб надолу.
Когато човек с крехка вътрешна организация бъде подканен да „разтвори егото си“, той не разтваря защитата. Разтваря единственото, което го държи събран.
Резултатът никога не е просветление. По-скоро тревожност без посока, която после получава нови имена – „духовно отваряне“, „тъмна нощ на душата“, „събуждане“ – защото признанието, че собственото „аз“ е било крехко, а не „твърде много“, би било трудно за понасяне.
Понякога зад „духовната криза“ стои човек, който е останал без вътрешни стени.
Хора с травматичен опит, на които е казано, че проблемът им е, че имат „твърде много аз“. А всъщност никога не им е било разрешено да заемат собствено място.
Тъпканото его не изчезва. Започва да чака.
Гладът му излиза по заобиколни пътища – тайна завист, която стиска гърлото при чужд успех; внезапни изблици, които човек сам не може да си обясни; празнота, която се отваря тъкмо когато някой се приближи.
Някои хора прекарват години в опит да бъдат „над егото си“, без да забележат кога точно са загубили себе си.
Не „твърде много его“, а твърде малко място
Той седи срещу мен и казва:
„Опитах всичко. Медитация, постене, ретрийти. По-зле ми е.“
Ръцете му треперят леко. Гласът – равен, почти служебен, сякаш описва нечий чужд живот.
Питам го какво иска.
Истинско мълчание.
Дълго.
После:
„Не знам дали ми е разрешено да искам.“
В неговия опит желанието винаги е идвало с цена.
„Азът“ не се изгражда сам. Формира се в очите на някого важен – в това дали тези очи са го понесли.
Когато тези очи са били отсъстващи, презрителни или поглъщащи, в човека остават дупки. Не „твърде много его“. Дупки.
Да кажеш на такъв човек да „разтвори“ каквото е останало прилича на това да посъветваш човек с остеопороза да живее на сол.
Нуждата му е от структура изобщо.
И все пак има моменти, в които твърдостта на нечие „аз“ се превръща в затвор.
Понякога човек е готов да разруши връзка, само и само да не усети, че е сгрешил.
Точно тогава другият трябва да остане още малко.
Някой, пред когото може да се случи нещо рисковано: да усетиш, че не си прав, и да не се разпаднеш.
Това отнема години. Бавно, понякога досадно, ежеседмично време, в което другият не си тръгва точно тогава, когато показваш слабото си място.
Хората не се лекуват чрез изчезване
Когато „азът“ е достатъчно здрав, това личи преди думите.
Раменете не са вечно прибрани до ушите. Дишането е по-дълбоко. Когато такъв човек каже „не“, не трепери три дни след това; сяда където иска, не където му се полага.
Тялото на човек, който е приел доктрината „егото ми е проблем“, често е свито – с плитко дишане, с глас, който носи молитвена окраска дори когато не се моли.
Когато такъв човек каже „не“ – ако изобщо го каже – после идват дни самообвинение, които минават за размисъл.
И постепенно започва да говори за живота си като за хотелска стая – подредено, без миризма, без следи от живяно.
Понякога промяната не прилича на прозрение.
По-скоро на опора под краката. Не я забелязваш веднага. Просто вече не падаш.
И едва когато имаш това усещане за под, можеш наистина да си в отношение с друг човек.
Защото когато единият постоянно изчезва, връзката остава без среща.
Хора понякога се разтварят, за да не им се налага да застанат цели пред друг. А това е страшно. Защото цялото има форма. И може да бъде отхвърлено.
Когато единият постоянно изчезва, любовта няма къде да се случи.
Остават сливане, зависимост, поглъщане.
Когато човек най-после има достатъчно стабилен център, той престава да го защитава толкова яростно.
Центърът, който знае, че съществува, не се страхува непрекъснато, че ще бъде разрушен.
Такъв човек може да отстъпи в спор, да чуе критика, дори да греши на глас пред другите, без после да се самонаказва седмици.
Това, което отвън понякога изглежда като „по-малко его“, често е повече его. По-стабилно. По-малко гладно за постоянно утвърждение.
Трудно е да отпуснеш структура, която никога не си имал.
Жената от началото още е на улицата. Гаденето минава. Стомахът ѝ постепенно се отпуска.
Не знае точно какво се случи в нея. Само че нещо в нея не се беше съгласило със семинара.
Същото нещо, което ѝ бяха казали, че трябва да изчезне.
Тя тръгва по-бавно.
Все едно проверява дали още е вътре в собственото си тяло.
Как същата тази загуба на себе си изглежда от стола на терапевта, описвам в »Не можех да го дишам«.
Петър Петров, психолог и психотерапевт
май, 2026г., Варна
