Добър психолог във Варна

Добър психотерапевт във Варна

Най-добрият психолог в града… Господин/Госпожа Добър психотерапевт Варна…

Какво или кой ни дава право да рекламираме психологичната/психотерапевтичната си практика?

За съжаление етиката на един човек не се побира във формален закон, а би трябвало да е добре функционираща част от неговата психична структура.

Реалистичните прогнози не могат да се подсигурявт с реклама или каквато и да е друга форма на платена огласа. Не могат, защото човешката психика не бива да се принизява до комерсиалните клишета, с които борави търговеца на обувки, например. Но когато закона не говори, когато етичните кодекси на различните психотерапевтични парадигми не го уточняват, звуча малко като “приказвай си ти, ама кой те слуша”.

“Добър психолог във Варна” е ключова фраза, която се класира с доста висок рейтинг в търсещите машини на Гугъл, по отношение на всички психологични и психотерапевтични пактики. Такава като моята.

Дали ми се ще да съм сред имената на специалните психолози/психотерапевти, които търсачката ще филтрира по критерия “добър психолог/психотерапевт във Варна”? По-скоро не.

Не, защото това са само едни потребителски проекции на моите съграждани нуждаещи се от психологична подкрепа, които, въпреки че твърде-често се сблъскват с манипулирана информация около пазара на психологични услуги рекламиран в медиите, несъзнавано поддържат точно тази порочна практика през изборите и търсенията, които правят – “добър психолог, най-добър психолог.., най-добрият сред добрите”… “ултра”.. “гига…”… Лично аз предпочитам да работя с не толкова претенциозни клиенти и пациенти.

Да се самооцениш като “добър психолог”, на мен лично ми звучи от егоцентрично към нарцистично, по-скоро.

Добър-лош, харесван-нехаресван, това са категории за оценка от полярните (дихотомни) полюси на черно-бялото ни мислене, в които дай-боже да не попадам никога. Просто психолог съм, нищо повече от това. Колкото до реалната полза, от която и да е психологична подкрепа, други са факторите, които влияят на потенциалния добър изход от терапията.

Реалистични прогнози? Да си дойдем на думата. 

Хората сме уникални социални същества. Съществена част от тази неповторимост е заложена още в генетичната ни памет – с нея се раждаме. И темперамента, ведно с нашия характер (историческата ни памет) са генералните фактори, които формират нашата личност.

Така разбираме, че страховете в личността ни, същите, които ще предопределят и начина, по който ще се държим в реалността, са функция на една уникална патологична симбиоза между вродения ни темперамент и продължителните увреждащи преживявания от релационния терен на детството ни с онези значими фигури участващи в “хипнозата” на т.нар. ни “добро възпитание”.

Има ситуации, в които губим, само защото реалността функционира по нейни си собствени закони, които не можем да предвидим. И влизаме в болката на “унижението”, “отхвърлянето”, “изоставянето”, “неразбирането”… и т.н. Истината е, че реалността нон-стоп ще продължава да ни провокира с нейната непредвидимост и, за да отговорим на нейните нови изисквания, трябва да се научим да сме гъвкави в посока преформулиране на уменията си да й се подчиняваме безапелативно. Това ще рече да ревизираме голяма част от нашите правила/принципи. И да, по-често го имаме ресурса за справяне, но дали ще съумеем сами да го канализираме в правилната посока е друга тема.

Да се подчиним на реалността, нека да разбираме по-скоро – да се подчиним на реалността на болката. На нас хората ни е все по-трудно да приемем нейната непредвидимост/непрогнозируемост и все по-често ще се опитваме да я контролираме – дали през медикаменти или различни компулсии, но ние все сме в страха си да не изтървем контрола над нещо, което дори не познаваме. Затова реалността често ни приземява. В такива моменти се сещаме за Бог, за Съдбата – можем да я наречем както си искаме.

Тази неподготвеност я преживяваме, като че сме достигнали дъното (разбирай нашите основни убеждения и страхове). А бихме могли да се научим да приемаме живота такъв какъвто е, защото той функционира вътре в реалността по такъв начин, че ние понякога се чувстваме долу, понякога горе, и по-важното е това не колко пъти сме падали, а колко пъти след това сме успели да се изправим. 

Да, прогнозата за вас ще е добра, но само ако си позволите да се срещнете с емоционалната болка, която така старателно сте избягвали, замаскирвали или сте й се предавали през несъзнаваните си и неадаптивни реакции към нея.

“Умря” оня, дето го/я хвалеше, че реши да си плати за това да го/я наричат “добър психолог във Варна”

Да, прогнозате ще е добра за вас, ако си позволите да се срещнете с емоционалната си болка, а не със “специалиста”, който 24часа / 7дни в седмицата / 365 дни в годината рекламира дейността си в популярните интернет търсачки през помпозните самоетикетиращи послания – “добър, много добър, най-добър”.

Чудя се, ако си най-добър психолог във Варна или София, защо е нужно да плащаш, за да убеждаваш потенциалните си клиенти в своята професионална значимост? Не очаквам отговор. 

Реалистичните прогнози, все пак са какви

Mоята роля в съвместната ни работа ще е да пренасочвам вашите усилия (инвестирането на психична енергия) в посока към възстановяване на природната хомеостаза (психично и соматично равновесие) заложена във всеки един от нас още с появата му на този свят. Природата ни иска здрави. 

Една добра прогноза: 

• Днес вече сме в новия ден, но понеже сме зрели хора, помним какво си взехме и от изминалия. Нарича се опит. Все пак, позволихме ли си снощи, преди да заспим, да отделим 15 минути от времето си, за да си направим равносметка във връзка с всичко онова, което ни тревожеше вчера? 

• Позволихме ли си, или днес отново ще включим защитната си реакция (нарича се проекция) – т.е. ще продължим ли да прехвърляме собствената си отговорност към другите, или е крайно време да поемем отговорността за собственото си поведение пред самите себе си? 

Терапевтична връзка

Представете си терапевтичния процес, в който упорито отказвате да влезете – той се случва тук и сега и е като една торта. Всеки от нас е парче от тази торта, като всяко парче е конкретна персонална отговорност – моята и вашата. И тази уникална симбиоза от отговорности се нарича терапевтична принадлежност, терапевтична връзка.., доверие… 

Какво се случва с непоетата отговорност? 

Мислете, защото принадлежността няма да направи компромис точно с вашето парче отговорност, напротив, това което е сигурно е, че ще се разпадне – а вие отново и отново ще сте в самотата и самоотхвърлянето си. Това ли е вашият избор? 

Ако сме извън принадлежност:

• Кой ще ни утвърждава?
• Кой ще ни милва?
• Кой ще ни храни с всичко, от което имаме нужда?
• С кого ще се забавляваме и кого ще обичаме?
• С кого ще почувстваме сигурността?

И какво правим, за да се случи това? Какво правим, за да се върнем в реалността? 

Ето ви една готова истина, която в този случай е оправдана: Просто признаваме грешката си и продължаваме напред. Честността пред себе си е единствената стратегия за справяне с нашата отговорност. „Да, грешал съм, но съм достатъчно зрял да призная това!” Защото моята принадлежност към вас се гради на доверието, което ви давам и доверието, което получавам от вас.

Петър Петров, психолог, Варна, април, 2016