Болка
Болката е там и ние сме в болката
Болка, травма, прекъсната потребност
Болка. Травмата е болка. Няма човек без травма. Болката е прекъсната потребност от там и тогава, когато сме били толкова мънички, а вече сме били въвлечени в една неравностойна „битка” със значимите ни други – същите, които са ни отглеждали и възпитавали в логиката на тяхната идея за правилност.
Днес, търсейки отговори на въпросите около нашата болка, не сме толкова незрели, че да изпаднем в инфантилно етикетиране и да обвиняваме тези хора по какъвто и да е начин (това е една много-голяма тема, която ще разисквам в отделна публикация).
Болката е свързана с един много-прост механизъм функциониращ през начина, по който реагираме в/на реалността. И реагираме по един и същ начин. Уж, се държим по идентичен начин.., правим едно и също откакто се помним…, и го повтаряме и повтаряме, но въпреки това, все не излизаме удовлетворени от ситуациите, в които изпадаме.
Повторението ще продължи до безкрайност, а ние, някак, все няма да проумяваме, че от това ни боли. Няма да проумяваме, че сами си причиняваме собствената болка.
Съществува една група “болести”, зад чиито симптоми не откриваме медицинска причина за тяхната поява. Болни сме, защото мислим по определен начин, който е нефункционален. Ние не знаем защо мислим по този начин, а е възможно никога да не разберем, че всъщност сме могли да живеем доста по-качествено.
Някой хора например, всички познаваме такива, са в хронична депресия. И като ги питаме – Как сте? – автоматичния им отговор би могъл да е — Както в дупка без път за нагоре. Или оправдания от рода на: Мама беше такава, по-мрачно гледаше на живота, апатична беше, на нея приличам… тъгата ни е родова черта… тя и мама не можеше да спи, също както и аз сега.
Да, така функционира човешката психика, за съжаление — боли ни, но търпеливо си седим в народопсихологическите стереотипи на заучена безпомощност. Истината е, че всеки прави своите избори сам. Своите не-избори също.
Как си пречим да удовлетворяваме себе си, потребностите си
Болестите, които ни спохождат, по-често са, за да ни накарат да се замислим за себе си по нов, различен начин и да ни насочат към пътя за тяхното преодоляване. Този път се нарича промяна на личността.
Болни сме, защото е болна нашата личност. А нашата личност ведно с добрите спомени, ревниво съхранява и нашата болка — нашите деструктивни схеми и съдържащите се в тях базисни убеждения, както и съпътстващите ги неадаптивни допускания и правила.
Ето, нещо се случва, и този активиращ стимул е от тук и сега, но той активира един спомен, един страх – от там и тогава, и ние реагираме по начин, който е тотално несъответен на реалността. Т.е. активиращият стимул сработва нашата схема (разбирайте страх, спомен), но и нашият поведенчески отговор (стратегия).
Поведенческа стратегия, която до този момент ни е предпазвала, и в един момент, просто престава да ни върши каквато и да е работа по отношение на страха в схемата и базисните ни очаквания, които буквално избухват в конкретна симптоматика. Симптоматика, която има 4 компонентна структура – Емоция, Мисъл, Тяло и Поведение.
И това е, с което отиваме на психотерапия – един симптом, който всъщност е нашата РЕАКЦИЯ на активиращия стимул, от който пък нашите правила и стилове за справяне със страха в схемата, не са могли да ни предпазят.
И ние страдаме.
Боли ни и наричаме това страдание проблем, болка, тревожност, депресия. Т.е., този проблем би могъл да е описан и от клиниката.
И това, което се случва в терапията не е нищо друго, освен да ни се покаже на нас – клиентите и пациентите, че сме способни да реагираме и по друг начин – нов, през който ще можем да разпознаваме мислите, които ни пречат и причините, поради които ги изкривяваме.
Да, мисълта не е факт и самото осъзнаване на това твърдение е много-силен довод за добър изход от терапията. Пътят до осъзнаването на подобно твурдение, обаче, не е толкова лек, предвид емоционалната ангажираност на човешката личност с факторите – ранен опит, правила/допускания и основни убеждения.
Никой не е съвършен. Важно е да не сме толкова наивни да стоим във фантазията, че можем да контролираме своите негативни емоции.
Емоционален контрол. Няма как да се случи, ако не обърнем внимание на реакцията си в нейната цялост, като не отчитаме единствено емоционалната й компонента. Там, през когницията (мисълта), през реструктуриране на нейното болезнено значение за нас, можем да срещем и емоционално-поведенческата различност.
Но засега не можем или, поне, не можем да се справим сами, защото в програмата ни за съхранение на психиката е заложен базисен когнитивно-поведенчески алгоритъм – да се пазим от повторната си среща с тях – страхове, болка, както щем можем да го наречем.
Но, “каруцата” на нашия живот често се обръща на 180 градуса и, ако не обърнем сериозно внимание на случващото се с нашето тяло, мисли, емоции и поведение, риска да попаднем в клиничната картина на някое медицинско заболяване остава твърде висок.
Не можем да контролираме своите емоции, но, за да “изправим каруцата” на пътя си, отново, необходимо е да се срещнем повторно с тях и да се научим да реконструираме онези мисли, в които се съдържат и нашите страхове, които пречат на функционирането и развитието ни като социални същества.
Само така, един ден, най-вероятно ще успеем да излезем с високо вдигната глава от порочния кръг на болката си – приели миналото и научили се на нови начини на реакция в настоящето.
По пътя към нашите различни очаквания и нови поведения неминуемо ще се срещнем с болката. Подсигурим ли тази среща в терапевтична ситуация, възможността да я лишим от психологичен и психичен смисъл за самите нас, ще е много по-близо до реалността.
Много по-близо, пред вероятността да продължим да си седим в онзи безпощаден личностов синдром, който онзи мъдър човек (Фройд) неслучайно е нарекъл „ирония на повторението”.
Извън „иронията на повторението” болката е лишена от смисъл, защото е вече надживяна (приета) през терапевтичния диалог и тематични поведенчески експерименти. Търсенето и влизането във всички ония ситуации, които покриват несъзнавания механизъм на „иронията на повторението” е преустановено, защото сме се научили да разпознаваме, преработваме и приемаме симптома (болката).
Тогава, когато ни е най-трудно, ще знаем че бихме могли да правим нещо много-различно и да сме непредсказуеми дори по отношение на собствените си навици.
И когато се научим да сме в контакт със себе си и потребността си, вече няма да повтаряме болезнени поведенчески модели.
Ще сме разбили вратата на мазохистичния затвор в дъното на нашата личност и ще преживяваме искрено свободата на приемането.
Нашата способност да приемаме. Свободата да сме различни. Ще сме осъзнали всички ония наши личностови механизми за това как си пречим да удовлетворяваме себе си, потребностите си. И помним: Разликата поражда разлика.
Благодаря на Гергана Данева за тематичната фотография.
Варна, май, 2016
