Ниска самооценка

Аз съм повредена, дефектна! Не заслужавам живота си! Аз нямам право да съществувам! Ниска самооценка, защо?

Защо ниска самооценка?

Защо ниската самооценка ни държи заключени в преживявания за дефектност, социална изолация/отчужденост и безсмислие от живота?

Ниска самооценка. Дефектност и отчуждаване.

      Нека се потопим за малко в света на нехаресващите се хора, на необичащите се, на тези с ниска самооценка. Ще се опитаме да потърсим предисторията, култивирането и поддържането на тяхната психична травма, продуцирана още там и тогава на терена на случване на тяхното “добро” възпитание.

От там и тогава, и по-натам – в живота им на “зрели” възрастни, едно специфично психично състояние, което успешно е подхранвано със самообезценяваща свръхсебекритичност.

       (Габи, всъщност, не е Габи, само годините са й там – малко след трийсетте. Представям ви една кратка компилация от трите проведени до момента сесии и оптимизма на един смел млад човек, дръзнал да разглоби до основи механизма на собствения си мисловен ковчег).

Началото започна така:

… повредена… дефектна…

         Дефектност и отчуждаване. Често ми се налага, въпреки че употребата на женски род в случая не е обективен ориентир, да чувам тези думи или техни синоними изречени от прекрасни млади и успешни хора – мъже и жени.

Снишавам се. Наблюдавам ги. Вглеждам се в очите им, като се опитвам да не потъна в бездънните им  себекритични и често – празни погледи. Празни. Изпразнени от реалност, без дух за живот. Не спирам да се вглеждам в търсене на пламъчето, за което да се хвана и да започне същинската ни съвместна работа.

    – Като ми казваш, че си повредена и дефектна, всъщност, ти от какво имаш нужда, за да спреш да мислиш по този начин? 

Искам да съм сама. Хората не се нуждаят от моето присъствие. Изобщо не е трябвало да се раждам на този свят.

     – Какво ти дава самотата, което хората не могат да ти дадат? 

Хората ме гледат странно, сякаш всеки момент ще ме посочат с обвиняващ пръст. А когато свикнеш със самотата, разбираш че тя не наранява. В самотата има много тишина, а тя ми дава сигурност и не ме отблъсква.

   – Как хората те отблъскват, можеш ли да ми дадеш някакви примери от твоя живот последно време? 

Не всички хора, аз не се интересувам от всички хора, а само от важните за мен.

      – Кои хора са важни за теб? 

Това са хората, които харесвам, и на които искам да приличам.

      – И те ти казват, че не те харесват и не се нуждаят от твоето присъствие? 

Не, те не ми казват това, но аз го разчитам в погледите им, в поведението им.

       – А техните погледи ти говорят какво, на теб? 

Че не съм като тях, че съм различна.

     – Посочи ми без да се замисляш поне един синоним на „различна“? 

Особена, странна, несъвършена, „секънд хенд“, дефектна…

      – Аз наричам това ниска самооценка, Габи. Твоята персонална “болест” се нарича ниска самооценка. Знам, че не звучи тежко като депресия, но всъщност, депресивния синдром е здраво закотвен в този, на пръв поглед безобиден психичен комплекс – ниска самооценка.

Харесваме ли се? Обичаме ли се? Или се харесваме и обичаме, но само през условието на другите?

– Гледам сега твоята несъвършеност с широко отворени очи и се чудя, абе, ти откога не си се поглеждала в огледалото?

Или, да, ти си несъвършена, защото си сляпа за елементарната женска хубост.

Гневен съм ти сега, че допуснах да чуя всички тия осрамващи те думи, защото се чувствам подведен от теб…, и няма да се чувствам така, ако знам че в действителност срещу мен седи сляп човек.., сляпа красива жена, която няма как да се погледне в огледалото. Гневен съм ти, защото си изгубих времето да ти демонстрирам колко много си пречиш, като непрестанно се опитваш да четеш мислите на хората около теб.

      Гледам те и, честно да ти призная, не разбирам, какво ако разкриеш пред мен парченце от истинската си същност (нека я наречем „Различната Габи“, „Дефектната Габи“)? Коя си ти? Толкова ли ти е трудно да ми дадеш няколко секунди доверие? 

Доверието не ми е силна страна, докторе.

       – И кое е най-лошото, което може да ти се случи, ако се опиташ да се отпуснеш и просто да се облегнеш на този удобен стол, на чиито ръб седиш вече 20 минути като наказана? 

Да се отпусна? Аз съм отпусната!

     – Глупости, ти си като стъпила върху хамак с единия си крак, в безразсъден опит да пазиш равновесие в този момент… Чудя се какво е да си го причиняваш сама? Какъв е риска за теб, да се облегнеш назад? 

Да не ме помислиш за много-разкрепостена.

        – Защото разкрепостените хора са какви? 

Себични. Не им пука от това, къде и с кого се намират, за да правят каквото си искат.

        – Какъв, персонално, е риска за теб, ако си позволиш да правиш каквото искаш? 

Да не ме помислят за напориста и нахална жена, защото аз не съм такава.

       – Ти чуваш ли се какви ми ги говориш? Не мога да разбера, толкова ли е трудно да отговориш на един прост въпрос? 

Срам ме е, защото не съм сигурна в себе си?

         – Несигурна по отношение на какво, ми казваш че си? 

Не вярвам, че съм способна на каквото и да е. Не вярвам и на другите, че ще разберат някога моята несигурност и няма да я интерпретират като слабост. Слабост, която ме прави втора ръка човек.., дефектен, повреден още с раждането си. Аз съм им чужда на хората, различна.

      – Свои и чужди. И ти ми казваш, че си от чуждите… ОТ-ЧУЖДЕНА… ОТЧУЖДЕНА. Този свят не те разбира, но ти не правиш и опит това да се промени. Усещането ти, че си изолирана от света и чужда на него е напълно нормално преживяване за теб, предвид болката, която носиш дълбоко в личността си вече повече от 30 години.

Преждевременното раждане

Болката, както всъщност ти наричаш своите ежедневни преживявания се означава с думите – различност, дефектност, социална отчужденост… ниска самооценка. Не е случайно, че си такава, въпреки, че по всичко изглежда, си добре отгледано дете, но там и тогава – в началото на всичко, когато Габи се появява на белия свят, тя няма равния шанс с другите да се роди в своето време, а го изпреварва с има-няма 60 дни.

        – Така се е случило в твоя живот, Габи, че си срещнала самотата твърде рано. Толкова рано, че няма как да помниш това. Най-близкият ти човек, твоята майка, също няма вина за това. Случило се е това, което в днешно време вече не е толкова опасно, и ти си се родила преждевременно. Тежала си само 730 грама. Кувьоза е бил животоспасяващ за теб, така е и станало.

Същият този малък кувьоз е прозрачния ковчег, в който хипокампа ти ревниво продължава да съхранява спомена за това нереалистично пространство вътре. Пространство, което за теб е било живот, защитена среда.., среда, която по един или друг начин си обречена да търсиш като спасителен пояс и в живота си на възрастен вече човек… среда, в която винаги ще се самоотхвърляш, когато ти е най-трудно…

… ще се самоотхвърляш, Габи, защото там не усещаш нищо – там просто няма болка.., там ще си въобразяваш, че живееш, а всъщност ще вегетираш.

       Но тази “защитена” среда, единствено, в която съумяваме да сме в контакт със себе си по един въображаем начин, всъщност, допълнително усилва чувството ни за самотност. Ти не знаеш това, защото незнанието произлиза от несъзнаваната природа на нашите най-ранни спомени, на нашите емоции.

На теб ти предстои една среща с неизвестното. Неизвестно до там, че ще се учудиш колко много-тайни крием с години от самите себе си. Тайни, чието демистифициране ще се окаже ключът към нашата свобода.

         Да, Габи, ще разбереш, че по презумпция хората не са самотни същества, а имат крещяща нужда да се случват благодарение на другите. О, да, най-вероятно ще си изключителен фотограф, писател или, може би най-добрият жив художник на планетата, но не на собствения си живот, Габи.

Не и на собствения си живот, защото последния ще е сублимация на една самоотхвърлила се самотна жена, на един самоотхвърлящ се човек в изкривения мисловен превод на собствените си потребности. Самоовърлящ се – там, в прозрачния ковчег на своята не-болка.

        Сложни думи обвързани със сложни съдържания ли очакваше, Габи? Не, терапията ти е проста: време е дошло да осъзнаеш, че правилата ти, онези твои генерални принципи, които досега са били  като пътеводна светлина за всичко, което си смятала за правилно поведение, вече не работят за теб.

Не е сложно за разбиране, ако запомниш само едно – твоите принципи, всъщност, сработват нормално в различните ситуации в живота ти, но не водят до задоволяване на твоите потребности. Критерият ли, какъв е? Твоята щастливост и удовлетвореност от нещата, които правиш.

Твоите правила, всъщност продължават да защитават уязвимото малко момиченце в неравния му с другите старт в живота, което, когато си мисли, че никой не забелязва и ниглежира, бяга от болезнената реалност, за да се скрие в прозрачния кувьоз на своя виртуален розов ковчег, само и само да потисне онова неприятно преживяване за дефектност.., за непотребност.., да потисне своята ниска самооценка.

          Всеки има нужда от внимание. Аз напълно разбирам как си се чувствала още тогава, когато си нямала възможност да изразиш болката си.., разбирам как се чувстваш и сега. Но днес, дори да си ценена, уважавана и обгрижвана с внимание, ти така ще изкривяваш отношението на другите към теб през персоналното си отношение към себе си, че да се самоотхвърлиш на финала.

Да се самоотхвърлиш, Габи. А това е така заради начина по който си привикнала да мислиш в един защитен формат, и реакцията ти няма как да е по-различна от тази на уязвимото малко момиченце от там и тогава. Няма, защото реакцията ти, всъщност, е твоя рефлекс за оцеляване, който е тотално несъответен на обективната реалност.

Несъответен. И това някак се е интернализирало в мисловните автоматизми да се преживяваш като по-низша от другите, като дефектна: 

„Ето я, различната Габи идва при нас да ни досажда със себе си, пак!“

Живот в ниска самооценка е един много-труден живот, Габи. Едно непрестанно бягство от реалността в безмилостно редуващите се преживявания на тревога и депресия.

       Нашата мисъл е продукт на нашия мозък, който като най-съвършен компютър винаги избира по-краткия път до познатите модели на реакция, до старите ни поведения, защото другият път преминава през изключително силното съпротивление на емоционалната болка. Така че, мозъкът ни винаги ще предпочете пътя с по-малкото съпротивление – пътя до травмата. Пътя до беззащитното малко момиченце в теб.

Мозъка ни ще предпочете по-краткия път до травмата, защото травмата е вече неразделна част от хомеостазата, която той поддържа.

Мозъка поддържа това психотелесно равновесие през едни навици (правила), които някога са функционирали адекватно на нуждите ти. Адекватни, до момента, в който не се появи страдание в преживяването ти на едни най-рутинни, ежедневни ситуации, в които реално продължаваш да правиш едно и също.

• Тепърва ни предстои да работим с онези твои мисли, в които толкова силно вярваш. Твоите автоматични мисли и базови  вярвания. Ще ги оборим, повярвай ми!
• Тепърва ни предстои да преструктурираме и преформулираме старите ти защитни механизми (твоите правила и допускания) – процес, който няма как да премине без повторното преживяване на болезнени емоции.
• Повторно влизане в онзи болезнен стрес, на който малкото момиченце в теб е нямало никакъв шанс да се съпротивлява в порочния кръг на твоето преживяване подкрепян от собствените ти правила. 

• Да, трябва да се съмняваш във всичко и всички, защото светът е едно негостоприемно място!
• Да, трябва да се съмняваш и да не допускаш да се доверяваш на никого, защото ще бъдеш наранена.

И сега разбираш ли, как твоите правила, които всъщност не са твои, а привнесени отвън, в ценностният ред на уязвимата ти уязвима личност, поддържат твоите страхове.

• Твоят най-голям страх е да стъпиш здраво на земята и да си поискаш от живота всичко, което ти се полага наравно с другите.
• Твоят най-голям страх ще продължава да се поддържа от кувьоза, в който така упорито продължаваш да се самоотхвърляш.
• Твоят най-голям страх е да се покажеш пред хората с цялата си сензитивност – да им се разкриеш.

Но преди да се случи това, трябва да се подчиниш на себе си и потребността си от щастие. Твоите потребности, които все още ти е трудно дори да назовеш.

        Защото в кувьоза, Габи, щастие няма. Кувьоза ще го нарочим за сметището на старите ти правила. С времето, образа на това вместилище на самотата, ще се минимизира до там, че винаги, когато си помислиш, че ти е трудно да направиш каквото и да е, ще се усмихваш дяволито и ще стъпваш още по-агресивно върху земята, която винаги е била най-силната ти опора в живота.

     – Защото, Габи, там и тогава, когато най-много си се нуждаела от топлината на мама, ти си била в изкуствената прегръдка на прозрачния си спасител. Аз знам, сега ти е изключително трудно да се доверяваш на хората, защото, когато най-силно си се нуждаела от прегръдката на мама, от нейното доверие, от нейния животодаряващ дъх, ти си получавала нищо повече от изкуствен кислород и изкуствена храна.

Мама просто не е била налична. Без значение, дали мама е студена по принцип или сме в ситуация на преждевременно раждане, на боледуване на мама в последните месеци преди раждането или след него. Онова, което носи травмата е липсващата прегръдка, липсващата топлина.

Разбираш ли сега, как си се научила да оцеляваш в изкуствения свят на нереалността и винаги, когато ти е най-трудно и се чувстваш уязвима, ще търсиш да се хванеш за, именно, този спасителен пояс. Спасение, което се нарича бягство от себе си, от потребностите си.., спасение, което се нарича бягство от реалността.., самоотхвърляне.

       Ти си си ти, другите са си те! Ние не сме на този свят, за да се сравняваме с другите, а за да се научим да живеем с тях. Ти и другият – колкото и значим да ти се струва в даден момент, имате идентична роля в континуума на реалността – онзи отрязък от земното ни битие, който се нарича живот.

Ти се нуждаеш от другият точно толкова, колкото и той от теб. И всичко е въпрос на едно добро планиране и проверка на реалността. Планиране, което ще продължи да ти убягва, докато не се научиш да се свързваш със себе си и твоята нужда, докато не се научиш да си вярваш. 

Ниска самооценка, глупости, ще се се научиш да се самоиронизираш дори. С времето, ще си повярваш, повярвай ми!

       Понякога сме на кръстопъти в живота си. И ние не знаем кога това “някога” ще се включи при/в нас. Знам само, че да си в свободата е голям кеф. И, понякога, на пътя на персоналното ни осъзнаване на тези прости феномени – свобода, удовлетворение, удоволствие, стоят две опосредстващи ги фигури – тези на вашия психолог или психотерапевт.

       Един ден, скоро ще е, ще се чудиш това ти ли си – онази изкусителка с червената рокля, която до този момент си е мислила, че може да бъде налична единствено в гардероба на жена с леконравно поведение… и онези високи токчета.., незаменими… ще крачиш сигурно върху обетованата земя на личностовата си адекватност… ако пък, някой се осмели да иронизира начина, по който смело се заявяваш в реалността, какво пък, достатъчно сме се погрижили за собственото си психично здраве, за да знаем със сигурност, че някой проектира върху нас собствените си малоценни комплекси.

       Ти си си ти, помниш. Мисълта не е факт, помниш. Твоят рефлекс за оцеляване в обективната реалност е преформулиран в новото ти обичайно поведение, в което различността има ключова роля – не на потисник, а на съзидател.

Разликата поражда разлика. Помним, живеем с това.

Петър Петров, психолог

Варна, септември, 2016