Паническо разстройство

Паника

Паника. Сам съм. Страх ме е. Знам, че трябва да дишам, но какво от това. Страхът е по-голям от мен. Знам, че трябва да опитвам всякак да му се противопоставям, но, то на думи е лесно. Къде толкова сбърках, че точно на мен се случва всичко това.

Поглеждам през прозореца – улицата е претъпкана с хора, целенасочени в нещата които им предстоят. Аз съм различен от тях.

паническа болка, паника.., паническа атака

В паника съм. Сега, в този момент, болката ниско долу в стомаха ми се обажда отново, прокарвайки острите си нокти по вътрешната страна на корема ми.

Знам какво е, и сценария не ми допада.

Много боли, а “тъпия” доктор каза, че ми няма нищо. Там е пикочния ми мехур и, сигурен съм, в момента метастазите търсят най-произволни байпаси до останалите ми органи.

Христо почина от скоротечен рак на пикочния мехур миналата година. Аз съм само на 30. Той беше на 44.., но там ред няма, знам аз.

Четвъртинка, третинка… доктора си измисля титрирането, а аз искам този кошмар да спре, и знам, че цял ривотрил ще ме съживи, и ще мога спокойно да се придвижа до уролога в Първа градска.

Иван, от форума, ми сподели вчера, че има същите симптоми като мен и най-вероятно се нуждая от добър специалист – уролог или нефролог, каза. Иван бил заменил ривотрила с водка, защото първия, вече, изобщо не му действал, дори в по-големи дози. Е, няма да ставам, наркоман, вика.

На мен ривотрила ми действа добре – мислите секват като посечени с дамаска стомана и само едно приятно усещане за разлятост и сигурност… Ей сега е време да се подсигуря срещу по-късните кошмари с едни дихателни техники, дето един нов психолог от Варна предложи във форума и останалите споделиха, че действат като ксанакса, само дето са по-здравословни от него… Шега, бе.

Вдишвам и издишвам… втория цикъл го правя по-продължително… и пак… отново и отново… заболя ме главата от тези шамански техники. Баси хората дето са се навъдили в интернет, наивници.

А, и “Золофт” ми изписаха, но аз четох в интернет, че към антидепресанти се развивала зависимост, но психиатрите имали причина да не го споделят с пациентите си, защото били част от световната еврейска конспирация, всъщност.

Ей сега ще хапна едно шоколадче и ще нормализирам серотониновите нива. Да, все по-често ми се налага да чета специализирана литература… вече съм половин доктор.

Голяма съм паника. Със сто зора излязох от вкъщи. Исках да повървя пеш. Без друго в градския транспорт е задушно и пълно с болни хора, които изобщо не ги е ги е грижа за другите, за хората като мен – тези с паничеко разстройство.

Стигнах до университета сякаш се леех по тротоара.

Паника майка, паника.

В един момент, поглеждам надолу и, това което видях ме закова в най-якия ступор от месеци насам: откъс от надпис върху кутия синя „Горна Джумая“ полусмачкана до кошчето за боклук гласеше – „…води до рак на дебелото черво“…

Ехо, земята вика Явор!

Аз, обаче не мога да реагирам. Бях замръзнал на мястото си. И след това дойде страшното. Аз бях на показ и, в този момент всички минувачи ме сочеха с пръст и подсвиркваха към мен. Сетне стана тъмно.

Още бях прав, но вцепенен. Болката отпред, в стомаха, пак започна да се пробужда, но този път се опитваше да се придвижи малко назад и надолу – там, където се намираше дебелото ми черво. Опитах се да възстановя равномерното си дишане, но от тези опити само ме заболя още повече главата.

Все още бях вцепенен, стоящ на краката си като препариран фазан и наблюдавах отгоре гротеската си персона. Да, аз се отделих от тялото си и това най-вероятно е краят, моят край. Но не бил, писано ми било да се мъча още.

Мозъкът ми започна да изпраща едни стари, стари образи, което със сигурност си беше подготовка за края – моя край. Смъртта ми. Тук, сега, аз щях да умра. Страхът се смееше, беше надделял в крайна сметка. Мъртъв глупак. Да, това бях аз.

Изведнъж всичко утихна и краката ми, като да стъпиха върху здравия тротоар. Бях се напикал, обаче. Дори не се огледах. Инстинктивно свалих суитчъра и го препасах през кръста си. Толкова щастлив, дори и подмокрен. Побягнах към дома. Първото, което направих, все още треперещ, след като се изкъпах, беше да легна в леглото си. Беше петък, 14 май. Не преставах да треперя и да се потя.

Днес е вече четвъртък, само че 15 юли – и аз все още съм в леглото си. Помня, че шефа се обади, за да потвърдя болничния си. Майка ми беше склонила психиатъра ми за домашно посещение. У нас, същия, изобщо не изглеждаше толкова велик.., дори ми се стори разбран човек. Разясни ми неща около разстройството ми и нетипичните ми прояви на паника, за които, ако знаех, със сигурност нямаше да се занемаря до такава степен.

Оказа се, че неправилното лечение на паническото ми разстройство – наивния отказ от прием на антидепресанти и безразборния прием на най-различни силни успокоителни – са довели до утежняваща картина на болестта ми.

Здравейте, казвам се Явор и вече официално съм титуляр на диагнозата паническо разстройство с агорафобия. Втори месец откакто съм на нова схема и едва днес за пръв път си позволих (престраших) да изляза до входната врата.

Замайването се появи отново, но този път беше придружено само с изпотяване на дланите ми и сухота в гърлото, която напираше да се пренасе и по-навътре, към ларингса ми… и, аха да запуши гърлото ми, и да не мога да дишам. Да, обаче, аз не съм вече оня наивник, който бях.

Не казвам, че страхът беше по-малък.., не казвам, че мисълта, че това са последните ми глътки въздух преди да си отида завинаги, не ме споходи моментално…

Нищо от това не казвам, защото, освен че бях в своята паника, бях осъзнал и нещо друго много-просто:

• това са само едни телесни симптоми, които нямат медицинска причина за своята проява…
• телесни реакции, последвани от едни мисли за тях, които само аз интерпретирам през изкривената си представа за реалността. Реалност, която със сигурност мисля в катастрофалната схема за най-трагичния край. Моят край.

Реалността, обаче, обича смелите. Смел не съм, лексотана малко ми помага в това отношение, но знам, че ще е до време. До време, защото осъзнах и друга проста истина – МИСЪЛТА НЕ Е ФАКТ. Не казвам, че не ми е трудно, но вярвам, че човек е роб на своето обичайно поведение. Реакциите му в реалността са дотам предвидими, че страхът ни просто се забавлява с тях.

И в този миг, когато от 3 месеца насам правя първите 10 крачки извън входната врата на домът си, разбирам и нещо повече от думите на оня психолог дето ми го повтаряше на всяка сесия: 

• Прави го, в началото, като на ужким, седейки в знанието, че мисълта не е факт!
• Прави нещата, от които най-много се страхуваш по начин, който да изненада дори теб самия!

Онази четвъртинка само в краен случай, нали?

• Прави нещата различно! Разликата поражда разлика.., а с нея ще дойде и новия ти начин на реагиране – твоята нова реакция в едно ново тяло, реагиращо на всичко случващо се с и около него с типично усещане за реалност.

Сигурен съм, че ще забравиш и онези сложни думи – деперсонализация и дереализация, описващи страховите ти изживявания в стария ти мисловен ковчег, защото ти ще си стъпил здраво с двата си крака върху твърдата обетована земя на настоящето. Настоящето, в което да се тревожим е ежедневие, далече от невротичното фиксиране в бъдещето.

Доживотна ремисия!

Благодаря на Александра Красимирова за тематичната фотография!

Петър Петров, психолог, Варна, септември, 2016