ЧЕРНО-БЯЛО МИСЛЕНЕ

Клишетата в културната наковалня

Тъмно – страх, нещо лошо се е скрило там, дявола е там.., лъжата.

Светло – любов, хубавите неща се случват през деня, Бог е светлина.., истината е светлина.

…. и всички повярваха. Защото го произнесе самата култура. Културата, която узакони психичната болка.

Дихотомното – черно-бяло мислене – е едно от най-често срещаните когнитивни изкривявания, които ще идентифицираме в автоматизирания начин (автоматични мисли), по който интерпретираме определена събитийност.

Когнитивен филтър

Ние често използваме този мисловен, неволеви (автоматизиран) навик, филтриран през един специфичен начин на изказ и на говорене. И в тази специфика няма нищо случайно.

Всъщност, става дума за отразяване на конкретна събитийност през конкретното когнитивно изкривяване. И ние така кривим/изопачаваме реалността на случващото се, че то да обслужва единствено психичната ни травма съхранявана във вярванията и правилата ни.

И ние така ще чуем, видим и преценим ситуацията, в зависимост от това какъв е подлежащият страх вътре в базовото ни вярване (убеждение), в личността ни.

С времето това обикновено предизвика негативен емоционален отговор в нашата преживелищна реакция. Накратко, ние ще страдаме.

Какво правим със страданието си?

Ще се наложи или да свикваме с болката, която често ще излиза от границите на обикновения психологичен проблем (защото не е изключено да покрива едни по-специфични критерии, разгърнати в симптоматика на конкретно психично разстройство), или ще се научим да мислим по алтернативен начин.

Черно-бяло мислене – всичко или нищо

Никога няма да открия мъжа на мечтите си. Все ще съм сама.

Черно-бяло (дихотомно) мислене или познато още като мисленето “Всичко или Нищо”, поради това, че човек вижда само двете крайности – в черно или в бяло, всичко или нищо: Или си прав или си грешен… или си много-добър или си много-лош… Липсват нюансите между двете крайности – липсва средата. И ако човек не покрива критериите на едната от двете крайности, в които мисли, когато преценяваме себе си, другите или ситуацията разисквана през тези крайности, може да се окаже много лесно да започнем да изпитваме негативни емоции.

Емоции и чувства, като разочарование, неудовлетвореност, гняв и безпокойство, ако мислим, че ние или другите не сме категорично в желаната категория “добро”, “отвратително”, “върховно”, “катастрофално”,  “блестящо” и т.н.

Ето един пример: днес ме срещаш на улицата и на въпроса ти как си, ти отговарям – Скапан съм…

Абе, мисля си, че съм скапан, но нещо ме гризе отвътре. Не го чувствам, а, сякаш, вместо това отговарям на подобни въпроси през някакво заучено автоматизирано клише – или съм “Скапан”, или съм “супер”.

Малко по-късно си казвам, обаче – Абе, аз скапан ли съм наистина?.., защото, какво ми казва реалността – ами, вечерях рано с любимия човек, разговаряхме по приятни теми, правихме секс.., спал съм 8 часа.

Следователно, може би съм малко носталгичен – ех, кога ли ще повторим тази вечер с жена ми.., но чак пък да съм скапан. И тогава неволно се хващам, че се усмихвам под мустак.

Човек е това, което мисли

Ето и една нагледна симулация през субективното ми преживяване:

Щом си мисля, че съм скапан,

емоцията (чувството) ми е възможно да е напрежение, тревога…

тялото ми ще отрази тази тревога, може би, някъде в зоната на слънчевия сплит и, в крайна сметка

поведението ми е ще е по-скоро избягващо, такова, че е да релевантно на начина, по който мисля, че съм скапан…

И накрая наистина ще си повярвам, че съм скапан, без да имам обективна причина да мисля по подобен начин. Става ясно, за какво иде реч, нали? Ние сме това, което мислим.

Алтернативен проект: НИТО-НИТО – приемане на цялото

Вярвам, че между Страха и Любовта, между черното и бялото, между позитивното и нагативното, между живота и смъртта е адекватното ни случване в реалността на обикновеността, на временността, на преходността – в реалността НИТО-НИТО.

НИТО-НИТО – в реалността на нито една от двете полярности, а между тях – в реалността на приемането на случването ни в тяхната цялост. В онази междинност, която неотлъчно следва както Успеха в живота ни, така и Регреса в същият.

И по-вярната дума описваща тази непрекъсната цикличност е преходността. Преходност, отвъд чиято норма ще открием нейното осъзнато приемане.

Осъзнаване на преходността/относителността на нормативно заложеното в човешкото развитие движение – нагоре/надолу, в което се случваме непрекъснато в реалността. Реалност, функционираща по собствени си закони.

И разбирането е по-скоро в преливането на крайностите в обединителната им стратегия НИТО-НИТО, отколкото фиксиране в еднозначността.

Иначе бихме приличали на глуповати литературни герои в една объркана представа по пътя към себе си – люшкащи се между фантазия и реалност. А тези два феномена рядко намират допирна точка помежду си и, по-вероятно е човек да изпитва психична болка предвид основните си вярвания или, възможен е, дори, сценария с частична или тотална загуба на критичност.

Не знам. А дали отдавна не престанахме да се търсим, загнили в рутината на крайното отчаяние и черногледство, вместо да потърсим логични аргументи.

Логични, с които да оспорим крайния си песимизъм или твърде крехкия балон с хелий, на който, необезпокоявани засега, угодно сме закачали напомпаната гротескна позитивна проекция на страховете си? Не знам.

Но, да, продължавам да вярвам, че там – между Страха и Любовта, между черното и бялото е, като да си в самоиронията на относително здравословния начин на живот, ако щеш, и най-вече на Игривостта, разгърнати в истината за човешката природа в нейното по-функционално възприемане на реалността. Функционално, в смисъла на удовлетворяващо и ненатрапливо в своята интензивност.

Прекаления светец и Богу не е драг.

Прекомерността и крайното обезценяване в една дихотомна мисловна динамика (черно-бяло мислене) никога не са повличали след себе си удовлетворяващ емоционален и поведенчески резултат.

Масовата психоза – инфантилно-позитивно (бяло) мислене

Хората, въпреки всичко, си налагат да мислят позитивно. Налагат си, да речем, защото така не им се налага да преминават през своите съпротиви, които ще открием в обичайното им поведение.

Съпротиви, които не са нищо друго, освен когнитивен израз на техните защитни механизми.

Защити, които функционират в една единствена посока – да съхраняват психичната ни цялост в работеща опозиция срещу базовите ни страхове.

И там, между страха и защитата, между болката и съпротивата е самият човек случващ се в реалността – в приемането на своето несъвършенство и временност. Там се случва живота, не знаехме ли?

А дали защитата ни е все още адаптивна?

Ако твърдим, че нашата принципност е на първо място, тогава защо все не успяваме да изолираме разрастващия се тумор на черногледото си мислене? Тумор, който притиска рационалността в нас и стимулира нагонността в полярното ни отношение към реалността. 

И, дали ще продължаваме да вярваме във вечната младост, успешно сугестирани от една търговска метафора, или ще яхнем живота си, но адекватни на реалността, отразявайки и другата й крайна интерпретанта – неизбежната старост, е въпроса, който поставям на дневен ред.

Един нормален дневен ред, функциониращ в приемането (осъзнаване, научаване, интернализиране), че когато е доведено до границите на своя потенциал (нашето поведение основаващо се на крайно полярно мислене), следва един логичен и естествен преход към неговото опозиционно претълкуване и освобождаването му от неадаптивните на реалността, вече, стари значения.

Това се случва в терапията, показваме и другата гледна точка, но винаги в главите ни стои и обратната динамика, която неизбежно ще се прояви след време – поляритета на новото значение, скоро след като е употребен и е достигната границата на удовлетвояряващия личностен резултат, ще клони да възвърне първоначалната си изходна форма.

Казано по-лаконично – плюс и минус ще сменят своя поляритет, а за нас ще остане знанието, че не ги ли приемем като страни на една и съща монета, ние ще сме тези в преживяването на личностовата си неефективност (дисфункционалност) в реалността.

Черно-бяло мислене

Когато си на гребена на вълната (+), по-близко до реалността е знанието, че тя ще се разбие след малко (-), вместо, през позитивно-изкривеното си мислене да продължиш да пренебрегваш този естествен регрес, яхвайки директно новата вълна в движението й нагоре.

• Защото в регреса, в потапянето, вероятно се крие спокойствието в/след отпускането, което се чудиш защо все ти убягва. А спокойствието е там – в неотричането на опозиционния прочит на реалността.

• Спокойствието и удовлетворението са в приемането на нюанса НИТО-НИТО… Нито сме само черногледи, Нито сме само с розови очила, но допускаме, че имаме право, всъщност, да изразяваме себе си в подобни крайни позиции, понякога, без да оставаме трайно фиксирани в нито една от тях.

По-надолу в текста ще се опитам да ви разясня защо подобна фиксация ни кара да страдаме.

Черно-бяло мислене:

• Само на гребена на вълната… Падна ли, загубен съм. Аз съм провален!

• Всичко под 100% означава неуспех. Гребена на вълната. Върхът.

• Второто място е за слабаците!

Всичко или Нищо

Колко често използваме думи като “щастлив” или “тъжен”? “Добър” или “лош”? Вероятно сме изговорили повечето от тях днес, без дори да го съзнаваме. В крайна сметка ние често опростяваме историите си с полярни думи като “тъжно”, “лошо” и “далечно” или “невъзможно”, защото така ни е удобно.

По-лесно е да заклеймим постовете със снимки на храна във ФБ (фейсбук) като идиотски (черно-бяло заключение), вместо да се опитаме да бъдем съпричастни с хората, които са ги публикували.

Съпричастни или, най-малкото да държим неутралитет (защото реалността е, че по една или друга причина тези хора, също като нас, търсят съпричастност и принадлежност в/през тази социална мрежа.

Напр. “Той е на дъното, гнусен алкохолик, няма къде по-надолу да регресира” – звучи твърде крайно-негативно оценяващо, не мислите ли. Но ако вкараме в употреба средната (нюансната) среда на дихотомията прогрес/регрес, тъмнина/светлина, добро/лошо и т.н., какво си мислите, че ще се случи?

Ще забележим, вероятно, че ако се опитаме да вплетем и опозиционния (полярния) отговор на дихотомията, то същото становище, би звучало по един далеч по-асертивен начин. И вече, ситуацията няма да е толкова крайна.

Ситуацията няма да е толкова крайна, а новия начин на мислене може да промени истината за тази ситуация, в която един мъж злоупотребява с алкохол.

напр. “Всеки злоупотребяващ с алкохол, рано или късно се разболява от алкохолна болест“. Т.е., някъде там, по средата, между двете противоположности е истината.

И в търсене на златната страна (НИТО-НИТО) на нюансите между двете полярности, по-логичното обяснение е, че алкохола е анестезия на страха, и този човек пие поради нещо, което е отдолу, поради някакво страдание, някаква незадоволена потребност.

И срещу първото твърдение резонно бихме могли да уточним, че “едва ли има човек, който е посегнал скъм алкохола с идеята, че ще стане алкохолик”. Нека не се държим като светци, щото не сме.

Хората често сме много-крайни, нарочвайки някои за МНОГО-ЛОШИ, други за МНОГО-ДОБРИ.

Ако не сме много-добри, сме много-лоши – така са ни учили в училище, ежесекундните новинарски емисии правят това постоянно, интернет, през филмите с хепи енд, ако щете – т.е. има и откъде да сме интернализирали тази си опитност.

Но престраши ли се някой навреме да ни научи, че в етиката всичко е много относително?

Дихотомно мислене

Когато сме в капана на изопаченото мислене “всичко или нищо”, без да съзнаваме това, предопределяме и движението на поведенческия симптом в преживелищната си реакция.

Дихотомното мислене опосредства една единствена поведенческа стратегия за справяне с породилата се негативна емоционалност – борба или бягство.

Борба или бягство. Сякаш избора, който ни предстои да направим е животозастрашаващ и да мислим за някаква алтернатива е немислимо. А това създава мощен емоционален драйв, който през своето проявление ще опосредства разгръщането на цялостно преживяване, в което се самообричаме да страдаме:

“Хората са опасни, на тях не може да им се има доверие” —> “Трябва да избягвам всичките си срещи с тях, на всяка цена” —> “Ако не ги избягвам, то те съзнателно ще ме наранят”.

Т.е., мисълта ни е в състояние да предопредели цялата ни преживелищна реакция – емоция, поведение и телесна симптоматика. И диагностичната картина скоро се избистря до депресивен или тревожен синдром.

Казано по друг начин, поддържащ тревожността или депресията фактор се оказва специфичния ни начин на мислене, който провокирайки нашето избягващото, подчинено или компенсаторно поведение, ще поддържа дистимния или тревожния контекст на нашето преживяване.

Черно-бяло мислене. Всичко или нищо. Черно-бяло мислене. Борба или бягство. Подобно кривене на събитийността създава една несигурност и колебание. И щом не сме сигурни в това което мислим, как очакваме да излезем победители над страданието, което активирания порочен цикъл на симптомите подсигурява?

Изход няма, засега, освен през подходяща терапия.., но засега е само болка. И виждаме едно 28г. момиче, което тежи 35 килограма да се гледа в огледалото и да си казва “Дебела съм!” – т.е., имаме тотално погрешно възприятие за себе си.., но не това е важно. Важно е същата млада жена да бъде подпомогната да осъзнае, че между животозастрашаващите (специфични, субективни) присъди

“Дебела съм” 

“Този свят ще се справи по-добре без моето присъствие в него”

стои ОТГОВОРНОСТТА, която й предстои да се научи да поема. Отговорността да влезе в нормата на телесния си кодекс, която ще й позволи да живее пълноценно.

А под тази, засега, невъзможност, ще открием вероятно нейния перфекционизъм (поддържан от черно-бялото й мислене) – “Аз съм ужасна, разхвърляна и несъвършена, пълен провал”, който едно различно мислене в нюансираните (осреднени и непретенциозни) категории няма как да позволи да бъде захранен.

И терапията е ясна, а посоката е човек да разбере как сам, през полярния си начин на мислене – обезценявайки се в/през самоналагането на екстремални граници, участва в поддържането на своята негативна емоционалност – на своя проблем.

От друга страна, здравословната емоционалност не означава повече екстремално щастие, а балансирани емоции. Имаме ли разногласия?

Дебела съм. Това е ужасно. Никога, никой няма да ми обърне внимание.

Черно-бяло мислене.

Страх е в Любов и Любов е в Страх. Класика. Ако не разпознаваме тези два феномена в уникалната им заедност, ще си останем твърде далеч от идеята за психотелесно равновесие, хармония.., а като цяло – от преживяването за удоволствие и удовлетворение.

Защото, например, както страхът може да се разисква в патологичната интеракция с останалите компоненти на нашето преживяване, така и влюбването може да е в същата, ако преждевременно неговият субект няма ресурса да излезе от зависимостта си спрямо другия и да трансформира това крайно дисфункционално поведение в не толкова поетичното и житейско осъзнаване, което назоваваме с простите думи – приемане, обич, доверие, заедност…

А удовлетворението се материализира единствено в срещата със себе си. Контакт, който се осъществява в златната среда на ПРИЕМАНЕТО. Златната среда на нашето случване е там – между черното и бялото, между страха и любовта, между болката и радостта.

Т.е., в приемането на средната стойност, която не изключва нито едната от двете когнитивно възприети крайни опозиционни граници на личността ни. Полярност (дихотомност), която отразява най-пълно цялостта на нашата личност. Личността ни в нейната психична цялост (зрялост) и телесно здраве.

Черно-бяло мислене – живот в художествена измислица

Да приемеш тъмната си половина – онази нерелигиозната, онази с престъпните намерения, неморалната, без сексуалните табута, егоцентричната, онази, която цял живот не ни стига понякога да извадим наяве, приемайки я за изначалното животинско и първично във всеки от нас… приемайки природата си, извън услужливите културни маски.

И, ако повечето писатели, религии и разни ригидни идеологии предпочитат употребата на крайните лингвистично семантични стойности, вероятно с идеята за по-мощното ни приобщаване към възприетата от тях култура на възвишени цености и морал, нека се ощипем леко и да си припомним, че

ние не живеем в художествена измислица, нито в крайна религиозно-фундаментална или морална (правилна) реалност. 

С приемането на възвишените крайни противоположности – “Всичко е любов”, “Бог е любов”, “Неевреите са прасета”, “Никой не е по-голям от хляба”, “Бялото е хубаво, черното е лошо”, “Страхът е тъмнина, любовта – светлина” и т.н., не усещаме колко скоро сме се превърнали от потребители на художествени измислици в пациенти на реалността.

Ама Бог в любовта си към човека му праща огън и жупел, нали помним. А религиозните фундаменталисти в любовта си към Единствения Бог, нали помним какво са вършили и продължават да вършат?

Черно-бяло мислене – всичко е толкова относително

И, да, по-голям съм от хляба, защото съм си засужил правото да го консумирам – изтрудил съм си това право, боледувал съм го, преболедувал съм го, надраснал съм метафората на “Големия хляб” и сега ежедневно се храня с правото си, кумат след кумат, в реалността, а не в художествената измислица на изобилието или крайното нямане:

Ако смяташ, че си по-голям от хляба (ВСИЧКО), значи си неблагодарник (НИЩО).

Да ме извините, ама съм неблагодрник само в нечии глави. Затова, наместо да проектирате върху ми разни “черни” квалификации, защо не се опитайте да се научите да сверявате реалността си. Умения са, нещо, което може да бъде научено.

А веднъж научим ли се, ще имаме по-голям шанс да дискредитираме онази част от нашата психика, в която се случва когнитивното изопачаване на реалността, през субективната кастрация на интернализираното в личността  ни черно-бяло мислене.

Дали ме разбрахте? Не знам.., но ако да, вероятно ще погледнете на човек като мен, като на човек от средата. Човек от средата съм. Нито съм умен, нито съм глупав.., относително и в двете категории присъствам.., но по-скоро ме определя относителността на “понякога”.

Черно-бяло мислене.

Човек има право да е в преживяванията си за провал и неуспешност, когато живота му се е стекъл в такава динамика на случване различна от нашата… Човек има право да е неуспешен понякога, защото той много-добре познава и успеха и неуспеха и ги е приел като части от едно цяло, които определят нормата на човешкото развитие.

Да, но сме извън нормата на относиттелсността, когато човек започне да се фиксира само в един аспект от/на реалността, заклеймявайки го през вярването си, че той е единствен неин отговор.

Че е отговор, да, но е субективен, а не рационален.. т.е. вярваме в нещо, което е само в нашите глави. Пък, да вземем да се понаучим да си тестваме реалността, преди да твърдим каквото и да е, облечено в крайни квалификации, и дори да си позволим да ги приписваме и на другите след това.., и на реалността.

Иначе рискуваме да се сблъскаме с амбивалентния протест на реалността и съвсем да се загубим в логиката на средно аритметичната й реакция срещу черно-бялото ни мислене.

Живот / Смърт – Светло / Тъмно – Любов / Омраза

Черно-бяло мислене.

Ние сме в реалността, а тя е позиционирана по-скоро в нехиперболизираната и необезценяваща златна среда между тъмната и светлата ни половина. Приемем ли ги за части от едно цяло, няма да сме в позитивния инфантилизъм да нарочваме Страха за Тъмнина, а Любовта за Светлина.

Няма да сме, защото ще сме израстнали до степен да приемем, че черното не е съвсем черно, а бялото не е съвсем бяло.

И както в социалната си тревожност можем да открием мощен стимул да заклеймим тотално недоверието си в хората, така и любовта може да е патологично обременена през темата за вкопчването и зависимостта ни от другия.

Златната среда, будни хора, цял живот сме търсили имено нея.

• Там, в относителността и преходността на пространството между полярните категорични еднозначности е златната среда на нюансите.., на многозначието.
• Там е удовлетворението от малкото удоволствие, което утре, вероятно ще е вече в миналото. “Удоволствие”, което се научих да не наричам “върховен екстаз”, а да ползвам като когнитивна компенсация на предстоящия ми делничен работен ден, за който не знам нищо повече от това, че е понеделник.

Разликата поражда разлика. Бъдете различни!

Благодаря на Александра Красимирова за тематичните фотографии!

Петър Петров, психолог, Варна, 12.06.2018