Болестта

Психосоматичен прочит

В контакт с болестта = в контакт с живота

Ние живеем в болестта. Егото, обаче, отпуска своята хватка твърде късно. Его, съблазнявало ни през целия ни съзнателен живот в неустоимата си провокация към властта, за да прозрем малко по-навреме, колко малки сме всъщност. За да разберем по-рано, че единственият път към разбиране на себе си и болестта си, едно и също е, е като доброволно й се подчиним.

Подчинение пред болестта. Усетим ли веднъж първичността на тази динамика – себе си и болестта си – няма да разграничаваме никога повече тези два фрагмента от генералният контекст на човешката личност в интеракцията ѝ с преживяванията на човек. Няма, защото, ние хората продължаваме да сме болни от себе си.

Не вярвате, все още, нали? Болни, понеже не сме научени да приемаме себе си в цялостта (тук и сега) на по-голямата от Егото ни картина.

Тук и сега (нашите актуални преживявания) и там и тогава (нашата историческа и генетична памет). Болестите са част от тази цялост. Трудно ще е да схванете това глобално взаимодействие през религиозния нюанс. Трудно ще е да схванете това глобално взаимодействие и през интерпретацията на масово-психотичната културна и морална пропаганда. Трудно, да не кажа – невъзможно. Но това не е мой проблем. Може и ваш да не е, просто спрете да четете, ако ви додявам.

Аз съм в болестта и болестта е в мен

Насила хубост не става. Случва се единствено, ако приемем реалността в нейната дихотомност. Приемане, срещу това да продължим да защитаваме егото си. Да продължим да седим само в болестта, вместо да се запознаем най-сетне и със себе си в своята цялост.

Много ни е трудно да повярваме, че и болестта, и здравето ни са заложени като конституция още с раждането ни. По този начин ние продължаваме да храним егото си, в най-грандиозната от всички болести – тази, да боледуваме от себе си.

Психосоматични аспекти на болестта

А нуждите ни? Къде остават потребностите ни в този диалог, чието логично следствие е проглед към нашата емоционална свобода?

Един човек ме въвлече в подобно мислене. Един човек, който продължава да е важен за мен, въпреки силната емоционална болка, през която преминах, докато му се доверя.

И един човек понякога е достатъчен в социалната си нежелателност (болезнено откровен) към теб, защото си се оказал важен по някакъв начин за него или, защото е бил професионално ангажиран да те срещне и с тъмната ти страна. Тъмната ти половина или, срещата с онази част от теб, която ревниво пазиш в най-глъбинните дебри на своето несъзнавано.

Един човек, който ме научи да се грижа за себе си, като не отричам тъмнината вътре в мен, а доброволно да приемам нейните послания. Доброволно, без да отричам, съ-отнасяйки тази реактивност към „светлата част от деня“, към видимото в и за нас, което е само на повърхността на нашето обичайно поведение.

Повечето хора, по време на целия си жизнен цикъл, не проумяват в нито един момент от краткия си земен престой, че борбата с болестта е, всъщност, безсмислена борба със себе си. И да, по-важно е да се опитаме да се научим да разчитаме сигналите на болестта.

Трудна задача, защото често ще е свързана с преживяване на психичната болка от там и тогава.., с повторно преживяване на една отдавна потисната емоция, за която тялото ни днес дава безпогрешни сигнали.

Добър психолог, добър психотерапевт или, просто – правилният човек на точното място

Аз залагам на последния вариант. Правилния човек, който смело да ти каже, че болката ти в главата, всъщност, ще отмине, когато спреш да си я блъскаш в непробиваеми стени. Колкото до първите два избора – “добър психолог” и “добър психотерапевт”, за мен са по-скоро, нищо повече от словосъчетания, които търсещите психологична и психотерапевтична подкрепа хора често изписват в гугъл-търсачката, за да се подсигурят срещу това уж да не попаднат на “лошия, некадърния психолог”.

В крайна сметка, това което най-често се случва е, че същите попадат на не точно “добър психолог” или “добър психотерапевт”, а само на една ключова дума, заложена от кадърен SEO-оптимизатор. Ключова дума, мили потребители на психологични и психотерапевтични услуги, нищо повече. Нарича се реклама. Реално, “добрия” психолог или психотерапевт, дали би се окичил с тази реклама?.. и изобщо, дали има нужда от реклама…

Та, да се върнем на правилния човек. Правилният човек, който ще съумее да те убеди, че пеперудите в стомаха ти, ниско долу, не са симптом на онкологичен синдром, а нищо повече от телесна реакция на потисната емоция или сигнал – покана, напомняне за емоционална искреност.

Правилните хора, те са сред нас. Един от тях е възможно да е вашият психолог или психотерапевт, но не е задължително. Може просто да сте с точният приятел в точният момент. Да сте срещнали правилният човек на улицата, на чаша кафе или бира.., в обикновения живот сред другите като нас. 

Един ден, когато се случи да подложим на съзнателна дисекция тези симптоми, през принципната система на нашата личност, през нейните базови страхове и очаквания, резонният отговор на тези усилия ще е, най-малко, да имаме хипотеза за тяхното послание.

Болестта е като вестоносец – винаги се появява, за да ни каже нещо важно за нас самите

Какво, нали не мислите, че е удачно да убием вестоносеца? Хайде, не сме самоубийци. 

И вижте, колко просто би могло да звучи всичко: Болестта е в нас самите. Важно е да култивираме способността си да станем вестоносци на самите себе си.

Подръжте метафората за вестоносеца още малко в главите си, моля. Вестоносец, вест, послание, комуникация, вътрешен диалог със себе си, с болестта си… Вътрешен диалог, да – със себе си, с болестта си, за да я разберем. 

Да се опитаме да я разберем с нейните симптоми, които говорят сами по себе си за болката, но, всъщност, ние не бихме разбрали тяхното послание за болестта (за цялото), ако не обърнем внимание на интеракцията помежду им, и същите, в едно още по-съзнателно интегриране с личността на човека. 

В личността, но в динамиката на комуникацията ѝ с нашите актуални преживявания, ние ще открием много от отговорите за болестта. Важно е да се научим да правим връзка между преживяванията на човек и неговата личност:

– Защо и как се е случило тялото ни да реагира на един много-специфичен начин на мислене?

– Как се е култивирала тази специфика в мисленето ни? (когнитивно-поведенческата доктрина нарича тази специфика когнитивни изкривявания)

– Защо нашето обичайно поведение, всъщност, не е наше? 

– Защо нашата най-ранна история (нашият характер – историческата ни памет), но и нашия темперамент (генетичната предиспозиция) опосредстват уязвимостта ни към болести?

– Защо се разболяваме, когато нашите допускания и правила (клаузи за бягство, защитни механизми) се окажат неадаптивни в реалността?

– Защо мислите ни разболяват нашето тяло?

– Защо  инхибираната (потиснатата) емоционалност разболява нашето тяло?

Пътят към здравето

Като говорим за нашето тяло, тук е мястото да направим едно уточнение. Ако си представим тялото като една временна постройка, то нашите органи (обитателите на това тяло), вътре в него, са онзи хардуер, без който тази сграда не може да функционира правилно.

И знаем, че за да ги задвижим тези джаджи и “къщата ни” да е правилно функционираща, непростимо е да не потърсим биологичната подкрепа на мозъка, който грижливо е складирал софтуерните преживелищни продукти зададени основно през правилата и вярванията на личността.

И за да се заработи правилно софтуера и къщата да се грижи правилно за своите обитатели, трябва да отчетем и влиянието на психологичните и психични феномени, които този софтуер индуцира. И независимо дали повредата е в хардуера или софтуера, страда цялото тяло. Компютъра е развален. Тялото е болно.

Едва ли ви казвам нещо ново, но ми звучи твърде несериозно да търсим болката единствено в телесната ѝ проекция, предвид сложната интеракция в човешката реакция. И през една култивирана способност да се вслушваме, усещаме и разговаряме със себе си, по-вероятно е да открием болката и в автоматичния отговор на мисълта ни, и в неконтролируемо залялата ни емоция, и в реакцията на тялото или поведението ни. 

Да, тялото манифестно страда, а това страдание е прието да се нарича болест. Но сега поне не сме наивни да заклеймяваме болестта като единствено соматична, а имаме зрелостта да обърнем по-сериозно внимание на нейната психологична и психична интерпретанта. Казано по един по-тематичен начин – има органични, но има и психосоматични заболявания (болести).

Върху този различен дискурс на мислене, болестта (нейното материално проявление в тялото) или нейната психична насоченост, е по-скоро резултат на порочна поддръжка на симптомите в една дисфункционална реакционна система. Дисфункционална реакция, обвързана с начина по който мислим, чувстваме, усещаме и интерпретираме сетивната информация. 

И да, болестта е в нас, но питам ви: Защо емоционално интелигентните хора не се разболяват от себе си? 

• Защото се обичат, помислете и върху това.., и не задържат нито негативната, нито позитивната енергия в себе си. Научили са се да дават. Това, което получават ли? Нарича се здраве.., но ако повече ви харесва, нека да е – сигурна връзка със себе си (в контакт със себе си).

Ако пък ви звуча прекалено шамански, по-добре заменете „енергия“ с друга дума.., всички знаете за подобни синоними. Самото осъзнаване на принципа на интеракцията на симптомите помежду си и в комуникацията им с личността на човека, е достатъчно условие да разклатим позицията на преживяването за болестта в себе си.

Колкото до изцелението, помним нещо много-просто:

• ние сме жертва на липсващите или прекъснатите си потребности;
• задоволявайки тези липси, нашето съзнание прави симптома излишен. 

Веднъж “разклатено” дисфункционалното ни преживяване, биологично, мозъкът ни започва да подсигурява нови невронни разклонения – нови пътеки към бъдещи нови поведения, които по-натам ще се затвърдят като новите адекватни на реалността интернализирани навици – новото ни обичайно поведение.

Ново поведение, което ще обслужва не нашите страхове, а нашите актуални потребности. Другото е щастие. Едва ли имате нещо против да сте в него.

Петър Петров, психолог, Варна, март, 2017.