Генерализирана тревожност

Генарализирана тревожност – трудната среща с цялата картина

Живота с генерализирана тревожност е сериозно предизвикателство пред съвременния невротичен човек.

За симптоматиката ще прочетете в интернет, освен за класическото биологично лечение, но и за много други неконвенционални методи, общото между които е, че са базирани на някаква емпирична психотерапевтична логика. Лично аз смятам, че най-важната компонента за добър изход от генерализираната тревожност е добрата интеракция терапевт – пациент (клиент). А добрите резултати ще са налице, когато поетапно започне тази добра терапевтична връзка да се експлоатира в полза на пациента – и да е ясно, че добрата комуникация между двамата не изключва конфронтация с пациента.

Пациента с генерализирана тревожност, нека не забравяме, че е един много труден за “спечелване” човек. Тези хора са крайно недоверчиви и повече вярват на собствените си субективни когнитивни и телесни усещания, отолкото на всякакви обещаващи думи излезли от устата на най-опитния психотерапевт, ако щете. Този човек трудно ще го накарате да види цялата картина, защото доста преди да му я покажете, той вече ще е забелязал и заел да изследва и анализира възможно най-дребните детайли вътре в нея. Най-малките подробности и то не как да е, а през свръхкритичния си черноглед поглед на недоверчивия човек, който вярва, че малкото камъче непременно ще обърне каруцата.

Детайлния анализ изразходва всичките му жизнени сили и тялото му едва издържа на това, често, крайно физическо напрежение свързано с подсигуряването за срещата му с непознатото, което голямата картина му казва че е. А той се страхува от непознатото, затова винаги ще намери повод да не се срещне с него – да избяга, да отложи. А несъзнаваната цел на самия свръхизтощителен детайлен обзор на ситуацията (голямата картина) е да го използва като аргументация на избягващото си поведение.

Генерализирана тревожност

Разбиране на генерализираната тревожност

Една най-обикновена паническата атака, независимо дали е симптом на епизодична пароксизмална тревожност (тревожно състояние по-известно като паническо разстройство) или друго тревожно състояние, по-скоро ти показва пътя, който ти предстои да извървиш, а не, че катастрофичните очаквания в главата ти най-накрая ще се материализират (както например, при паническо разстройство апокалиптичните очаквания манифестно експлоатират темите за смъртта и лудостта).

Ще ти е трудно да повярваш, но тревожността винаги ти е давала една относителна психична стабилност, сигурност и поради това смея да твърдя, че независимо, че не го осъзнаваш, но ти в отношението си към тревожното ти състояние се държиш спрямо случващото се с теб, като да имаш полза от това да си тревожен. Парадоксално, нали, но пътят към психичното ти здраве понякога е осеян с тревожни препятствия и само от теб зависи дали ще пожелаеш да разчетеш посланията им правилно.

Пътя към психичното ни здраве без съмнение преминава и през гигантската доза осъзнатост, че онова, което до този момент сме вярвали, че ни предпазва от лошите сценарии в мислите ни е твърде отдавна нерелевантно на качествения начин на живот, който заслужаваме.

Качествен начин, към който обикновено си мислим и вярваме, че сме се устремили, и как ще дойде оня светъл ден, в който ще направим последната компулсия в живота си, и как тя ще изпълни окончателно своето предназначение – да забравим завинаги тревожността във всичките ѝ проявления, и как най-сетне ще потънем в удовлетворението и радостта, и спонтанността от нещата, които правим и ни се случват като цяло. Еха, звучи страхотно, нали?

И сякаш трудните опити за осъзнатост през психотерапията са по-щадящия сценарий от класическата ежедневна порция антидепресант, често подсилван от невролептик, и почти винаги в комбинация с транквилант… и до половин година 120 кила, пък може и някоя зависимост към лексотана, да речем, да се случи. Или не вярвате на статистиката?

Замисляли ли сте се, какво щяхте да правите, ако престанете да се притеснявате за тялото си? Господи, та вие тотално се идентифицирате с него и това ви дава основание да преживявате някои от неговите, често доста повърхностни и нормални реакции, като твърде заплашителни за неговата жизнена цялост. И освен, че го правите, но го правите така, че не си оставяте алтернатива за оборване на онези нефактически интерпретации на тези телесни усещания:

Седиш си в кафенето и пиеш любимото си еспресо. Най-неочаквано започваш да чувстваш тежест в гърдите и регистрацията на този факт реално ускорява пулса ти до 95 удара в минута. Страха, че си над референтно допустимите граници включва тревожното ти плитко/гръдно дишане. Този факт сам по себе си отежнява тревожната картина, понеже хипервентилацията предизвиква реално главоболие, на което ти гледаш като на финално, обаче. В същия момент смарт телефона ти с безпощадно писукане ще отчете и покачването на кръвното ти налягане, и после всичко се случва светкавично – 5 секунди ще е времето достатъчно да стартира автоматичното когнитивно облепване над/върху това телесно усещане, през до болка познатата ти катастрофичност и черногледство.

Ей тоя момент, последния, с конотацията (надграждането на специфично катастрофично когнитивно съдържание над едно в повечето случаи нормално телесното усещане) предизвиква ескалация на тревожността и, когато пък така се случи, че и бягството е невъзможно (примерно: си по средата на кинопрожекция, а си седнал в най-отдалечения от изхода край на кинозалата) тревожността ти е вече с интензитет 100 % и обикновено паническата атака се стоварва в точно този момент. Всъщност, дали ще избягаш или не, паниката така или иначе ще те помете, защото, друго е отношението към този тревожен симптом, което би те омилостивило и пощадило нервната ти ситема в бъдеще.

Не, не съм забравил, че това писане го нарочих да е в темата генерализирана тревожност. И сега:

ако към телесната симптоматика, от която стартира класическата паническа атака прибавим и поне “1 милион” други страхове, чиито обект не е толкова конкретен като телесния или изобщо обекта на страха липсва, значи най-точно сте разбрали какво е генерализирана тревожност.

Не случайно се спрях на динамиката при класическата паническа атака, понеже едно неглижирано паническо разстройство също може, много скоро да ескалира до генерализирана тревожност. Неглижирано, разбирайте ако искате и такова, с което сте се опитали да се справите сами през напътствия и съвети от различни форуми в интернет, които предлагат основно субективна гледна точка и техники за справяне с паниката, но тези техники не са терапевтични и, както и да ви се струва, но те могат да не паснат на вашия характер и темперамент. Няма да коментирам, че в подобни форуми се препоръчват и медикаментозни схеми от неспециалисти, което освен, че е инфантилно, но е и крайно опасно.

Страха при генерализирана тревожност е дълго наслояван и тези страхове почти винаги остават незатворени/неразрешени през логични обяснения. Например, неразрешени през ниглежирането на медицинската логика, която с основание отхвърля конкретни соматични (телесни) прояви. Но да не забравяме, че страха при генерализираната тревожност е прекогнитивен (разбирай, че когнитивния ни апарат е блокиран), и страховете предизикващи тревожността ни, ни връхлитат доста преди да можем да си ги обясним).

И понеже не можем да си обясним поради какво толкова се страхуваме и тези необяснения започват да се трупат фоново, и в един момент фона е толкова наситен с неразрешени страхови ситуации, а мислите ни толкова натрапливи и интрузивни, че е обичайно да чуем от страдащ с генерализирана тревожност, че не вярва някога да излезе от този обсесивен ужас.

Обяснението идва с терапията, а добрите резултати – с пълното или дори частично непотвърждаване на катастрофичната картина/натрапливост/обесесия. Ако все пак сте се справили сами, честито!

Генерализирана тревожност: цената и ползата да си вечно нащрек

Ще продължавам да твърдя, обаче, че фоновата тревожност (генерализирана тревожност), всъщност, стабилизира невротичната ти личност, държейки те, макар и само привидно, далеч от травматичния ти спомен. Звучи странно, но е факт.

Тревожността е спонтанния и автоматичен израз на страховете в мислите ни. Този страх може да е безобектен – непосилното очакване разгръщането на някакъв лош сценарий или обектен – натрапливите мисли за близките ни, притеснението за тялото ни или целостта на психиката ни, която същото тяло е приютило. Обичайните страхове на тревожния човек, характерово или темпераментово детерминирани най-често са свързани със базовите страхове от наказание/отпускане или загуба на контрол. Реално, без да го искаме, по ирония на повторението, ние сами участваме в това да ги продуцираме същите тези травматични ситуации, които да поддържат тревожността ни будна.

И това е реално ползата ни от това да сме тревожни, колкото и алогично и нерационално да звучи подобно схващане, но ПЛАВАЩАТА ТРЕВОГА (генерализирана тревожност) ни държи НАЩРЕК, а това е единствената гаранция, че няма да допуснем грешка, да се провалим, да не доизкусурим нещо по възможно най-перфектния начин, и по този начин да събудим спомена за свръхвзискателния наказател от там и тогава. Свръхвзискателения наказател, който обаче е интернализиран в личността ти, и от който си научил, че спонтанността е враг, перфектния ред е норма.. и всичко извън тези лаични императиви е свързано с очаквана критика, недовослтво, санкция/наказание.

По ирония на повторението и по типа на познатото, ние, през специфични когнитивно-поведенчески автоматизми ще продължаваме сякаш да издирваме, ако не – да продуцираме тенденциозно травмиращите ситуации. За сме вечно НАЩРЕК. И цената, която плащаме често бива разписвана в епикризите ни (през МКБ-10) с различни кодове – дали като F 41.1 – Генерализирана тревожност, дали като тривиалното, но с ужасяваща симптоматика F 41.0 – Епизодична пароксизмална тревожност (паническо разстройство) или F 42 – Обсесивно-компулсивно разстройство в неговите вариации или безброй други тревожни състояния и разстройства.

За непосветените в свръхбдителното и взискателно/сравняващо/свръхкритикуващо родителстване, което е само един от безбройните предиктори на едно бъдещо персистиращо или пароксизмално тревожене, вероятно ще прозвучи непонятно, но за да се доближите до моята идея по темата, мислете за едни хора, които не познават ОТПУСКАНЕТО, като състояние на психиката и тялото си. Освен това са в непрекъсната битка не за добрия, а за перфектния резултат, единствено който очакват (никога не са сигурни), че би задоволил изискванията на наказателния авторитет (началника, шефа).

Образа на началника – човека в позицията на властта и авторитета, от тук и сега, независимо от отношението му към нашия свръхбдиелен герой, без оглед на ситуациите, в които ще участват, автоматично бива заменян от втория с първообраза на наказателя от там и тогава. И очакването за перфектен резултат, което се оказва един недостижим стандарт за достигане до съвършеното, рано или късно повлича след себе си някое от горе изброените тревожни състояния или разстройства. Цената, която плащаме, за да гоним Михаля се оказва една доста висока емоционална цена, касаеща пряко психичното ни здраве.

Терапевтичната работа през схема фокусирани методи включващи и ограниченото повторно родителстване и класическото когнитивно реструктуриране при когнитивно-поведенческия подход, задължително превключващо в поведенческа терапия, дават доста добри резултати при работа с генерализирана тревожност. Визирах тези, но реално много още могат да се изброят като работещи терапевтични методи и техники по отношение на тревожната симптоматика и разстройства.

Обръщам се лично към теб, тревожен човеко

Знам, че не можеш да си позволиш да се отпуснеш, тревожни приятелю. Не можеш, защото отвъд твоя страх от отпускане е по-големия ти страх от наказание. И контрола, който ти предстои да упражняваш през целия си живот, за да не допуснеш срещата си с последния, е ежесекунден. И ти плуваш в този страх, за да не се удавиш в миналото на болезнените травматични спомени. Плуваш в този страх, който психиатрията отдавна е номерирала и нарекла генерализирана тревожност, обричайки се да живееш в бъдещето, само и само да отложиш за неопределено време срещата си с уязвимото дете вътре в теб.

Как се е стигнало до тези вярвания, че “нямаш право на грешен ход, още по-малко на провал” ще разбереш от психотерапевта си, ако си позволиш един ден да се довериш на такъв. Всъщност, дали ще правиш или не онова, което обичайно правиш или не правиш, но твоето поведение винаги ще повлича един тревожен резултат. Така се проявява това генерализирано тревожно разстройство (генерализирана тревожност). Ирония на повторението, братко/сестро. Темата е голяма, а терапията индивидуална и с персонален подход лично към теб.

И да, ние сме уязвими към наранявания и болести, ние сме свръхсебекритични до себенаказателност, ако щете, и това са, може би, дисфункционалните когнитивно-поведенчески лимити впечатани в нашата семейна митология. А семейния мит отдавна е неделима съставна част от хомеостатичната ни система, която ревниво ще се стреми да опази семейната ни митология или поне това, което човек многократно си е позволявал да допуска за вярно и правилно през годините. И така то става познато:

„Тате биеше мама, и кое му е ненормалното на това.. тя мама все се притесняваше за дреболии и това го побъркваше… Сега моя мъж бие мен по същия начин, но как да не го прави, като аз съм същата като майка ми – Аз съм непоносима и недодялана. Какво мога да направя освен да се примиря – ТРЯБВА ДА СЕ ПРИМИРЯ.., какво, семейство ли нямам, дете ли нямам.., тази година пак ще ходим на море… Лесно няма..“.

Да се върнем отново към темата за генерализираната тревожност и паническите атаки, и несъзнаваната полза от тях. Не е случайно, че в обявената тема за генерализираната тревожност разисквам толкова често и паническата атака, защото първта не изключва преживявания на панически кризи.

Страха пази, страха не убива. Страха в нашето несъзнавано е възможно да е активиран от някакъв външен стимул, но това изобщо не е задължително. Страха при паническата атака при паническо разстройство е пароксизмален – появява се неочаквано и също толкова неочаквано отшумява – най-точно го описва израза: „Като гръм от ясно небе“.

Важно е да се спомене, обаче, че тревожността не винаги утихва след изчерпването на паническата криза: защото често остава активно очакването за поредната такава, която може да се случи и 10 минути след първата, а може да не се случи и до края на живота ви. Но самото очакване на повторението на паническия ужас е много вероятно да се затвърди един ден във фонова (плаваща/генерализирана) тревожност, следствие на активирания персистиращ страх.

А при генерализираната тревожност, вече, към апокалиптичния страх от смърт и лудост по отн-е на нас самите, категорично прибавяме и доста голям брой нови обекти за страхуване, които най-често са значимите фигури от най-близкото ни обкръжение. С това казвам, че коморбидността при тревожните състояния и разстройства е често срещана и крайни формулировки, за примерно генерализирана тревожност с нейния безобектен страх, са често недостатъчно изчерпателни и могат да доведат до заблуда спрямо обективното състояние на пациента.

ТРЯБВА ДА СЕ ТРЕВОЖА, едва ли не, като превенция на очаквания лош сценарий по отн-е на теб или близките ти… Но реално ти си единствения, който вярва, че това твое правило те предпазва от вечно недоволния (интернализиран вътре в теб) наказател/критикар/дудньо от детството ти. Не те предпазва, защото държейки те „буден“, ВЕЧНО НАЩРЕК той те кара да ПЛУВАШ В СОБСТВЕНИТЕ СИ НЕРАЗРЕШЕНИ СТРАХОВЕ.

Разбираш ли, без тревожността си, ти си повяврал, че ще се загубиш в спомените си за оня малък човек, който толкова безпощадно сравняваха и принизяваха там и тогава. Онзи малък човек, който беше повярвал, че недоволството на баща му е основателно… онзи малък човек, който беше повярвал, че НЕ ГИ ЗАСЛУЖАВА НЕЩАТА, защото никога няма да е достатъчно подготвен…

Сега, уж, си вече възрастен, но се страхуваш да събуеш отеснелите ти обувки. Обувките на уязвимия малчуган от там и тогава… и така продължаваш да живееш в кожата на онзи онеправдан малчо и до днес. Сега разбираш колко здраво може да ни държи травмата от детството и как, каквото и да правим и мислим, то е в посока да не позволим да се повтори онзи детски сценарий.

Добре, твоят психотерапевт със сигурност си знае работата, довери му се и вярвам, че много скоро ще плуваш свободно в непознатия за теб нов свят на СПОНТАННОСТТА, който ще си осъзнал, че заслужаваш. Свят, в който освен ригидните правила, които доскоро беше повярвал, че са вечни, ще откриеш, че имаш и права. Право, лично субективно такова – да грешиш, да се проваляш, да търсиш съдействие от другите, да си грешник, ако щеш, по типа на всички останали хора, в които толкова контрастно се оглеждаше до момента.

Страховете са негативните очаквания в мислите ни. Новите очаквания ни плашат, не старите. Непознатото. Ново очакване означава неочаквано. Старо = рутина, нещо познато, нещо, срещу което имам отработена реакция – нещо, което съм подчинил. Неочакваното е онова, което ще събуди страха ни през мисленето – възможно ли е да го опонаем и как, как ще се случи това, и как само по този начин заплахата ще е овладяна. Самата идея, че ДЪРЖИМ КОНТРОЛА над неочакваното събитие до известана степен е в състояние да ни успокои.

И се питаме: В състояние ли сме да предвидим неочакваното събитие, което дори не знаем дали изобщо ще се превключи в негативно случване? И отговора е: Колкото и да сме се опитвали, все се е оказвало гонене на вятъра. Тогава защо го правим? И отговорите ще дойдат с психотерапията вероятно, но изобщо не е задължително да сте мотивирани за такава. Да не сте, защото вероятно продължавате да не си давате сметка колко сте привикнали с тревожността си. Последната се е превърнала в нещо като придатък на личността ви, на който, обаче, придавате огромно значение.

А истината е, може би, че не знаете какво да правите с “празнотата”, която също като страха ви е нищо повече от очакване, спрямо което нямате готов отговор, нямате контролирано решение… т.е., ако се отвори такова пространство да имате всички отговори за предстоящото с вас, другите или света като цяло и да не се нуждаете от КОНТРОЛА СИ. Парадоксално, но да не се нуждаем от контрола си звучи, като да сме отхвърлили окончателно идеята за травмата си, да сме я приели и осъзнали нейната необходимост за личностовото си порастване.

Тревожността като превенция на страха при генерализирана тревожност

(страх от страха)

Страхуваме се, да, имаме стомашно-чревното неразположение, познаваме топлите и студени вълни по никое време, виенето на свят, изтръпването на крайниците, сърдечния дискомфорт… но ние ги познаваме тези телесни симптоми много по-отдавна.

По-отдавна ги познаваш и ти. Може би още от времето, когато за пръв път буквално изпадна в ступор след думите излезли от устата на един от най-обичните ти хора:

„Малка никаквице, като започнеш да правиш нещо ще го изпипваш докрай! Докъде ще я докараш, а, ако през пръсти ги правиш нещата?“.

Сещате се, че допускането „Ако ги правя нещата през пръсти, то значи че съм една провалена никаквица.. Аз съм никоя, аз съм провал..“ по някакъв начин е продуцирало правилото „Трябва да се старая доста повече от преди“ е сякаш спасителния принцип, който тя вярва, че ще я предпази от поредната среща с критикуващия наказател от там и тогава. И нищо, че дуднещия ѝ родител се спомина без време преди 4 години, той, по някакъв неразбираем за нея начин продължаваше да седи като „ножицата в главата ѝ”. Ножицата в главата ѝ, която по най-натрапчивия начин не ѝ даваше мира, и започваше да реже (да руминира) тази ножица винаги, когато си позволеше да се отпусне: „Сега, на почивка си тръгнала, а никаквице! Същата си като майка си, мързелана такава!“.

Сега разбирате ли, защо това младо момиче е обречено да е тревожно? Защото самата тя е повярвала, че има полза от това да е вечно нащрек. Защото самата тя се нуждае от това да е компулсивно бдителна по отношение и на най-дребните детайли, за да не се отвори отново “ножицата в главата ѝ” – онези непосилни натрапчиви мисли. Как звучи само: нуждая се от тревожността си (от болестта си), тя ме държи вечно нащрек, за да не допусна травмиращите спомени да възкръснат – травматичния страх.

Какво ще се случи при срещата ни с непознатото?

При срещата ми с ОТПУСКАНЕТО, с тишината, със спокойствието, със забавленията, които засега остават непозната (забранена) територия. И това е, което трябва да започнете да изследвате с вашия психитерапевт: когнитивната продукция, която създава тези забрани. Няма да бързате.. стъпчица по стъпчица през градацията от познато към непознато, постепенно ще култивирате един нов поведенчески модел. Ново поведение, което след достатъчно продължително и осъзнато повторение ще екстернализира големите травматични парчета от една нефункционална историческа памет. И, разбирайте, така ампутирате „юздата“, през която конкретни активиращи стимули от реалността биха продължили да впрягат тревожността ви, травмата ви, активирайки вашия страх от наказание/отпускане.

В очакване на неочакваното

Да продължаваш да се държиш като редник на фронтовата линия рано или късно ще похаби изчерпващата ти се, без друго вече, психична енергия. Изчерпваща, защото еднотипното ти натрапчиво занимание да си нон-стоп в тревожните си мисли, не ти позволява да се задвижиш към каквато и да е алтернатива за презареждане на (матафорично) емоционалните си батерии. Ти си един човек, който е вечно нащрек в очакване на Неочакваното. И в никакъв случай не мислиш за неочакваното в позитивен план. А то, Неочакваното е навсякъде около нас. Свързано с едно или повече негативни предвиждания, които са извън съзнателния ни контрол. Неочаквано = пароксизмално, което води до персистираща тревожност (постоянна плаваща/фонова тревожност).

При генерализираната тревожност страха често няма обект. В този случай той е плод на неочакваното неконтролирано случване, на онова, което е извън нашето логично обяснение. И да се опитваме да си обясним причините за едно ненастипило все още събитие (класически опит за контрол) – а това е компулсията, която вярваме, че ще орграничи негативните последици от това бъдещо събитие. Бъдещо събитие, което настойчиво руминира в мислите ни, и сценария никога не е добър за нас, за никой присъстваш в мислите ни не е. Това превръща ежедневието ни в непрекъсната битка с вятърни мелници.

И проблема е, че не живеем в художествен роман, а в реалността на тези дето ги пишат тези романи. И ги пишат първо в главите си, а след достатъчно настойчиви и планирани повторения, започват и сами да вярват на впечатаното вече негативно съдържание в мислите си, как то неочаквано, но задължиелно ще избухне в катастрофална изненада.

С това послание ви казвам нещо просто: сценария в главата ви се нуждае от едно второ обяснение, което несъмнено ще дойде, ако допуснете да ревизирате доказателствената стойност на мислите си. Предлагам ви да престанете да се държите като дървари попаднали на аристократично парти и да повтаряте колко това било по-голямо от вас, а да поемете за пръв път в живота си отговорност за психичното си здраве. Човека, който ще поеме отговорност, също като вас, се нарича психотерапевт.

Финални думи за миналото, за бъдещето, за прошката и психотерапията при генерализирана тревожност

В състояние ли сме обективно да заличим една голяма част от историческата си памет – тази травматичната?

Релационния терен на детството е една огромна отношенческа планина. В тези сложни взаимовръзки участват не само нашите родители, но и всички, които са имали някакво възпитателно отношение към нас. Фактора на средата, обаче, не е по-малко важен от отношенческата релация там и тогава в разискването за семейно-митологичната продукция – правилата и вярванията изводими от тези травматични отношения.

Добре, нека допуснем, че “лошите” са твоите родители. Предлагам ти да ги погледнем сега от позицията на днешния ден, но не през обичайната черногледа бленда, която автоматично се спуска, когато се сетиш за родителите си. Черногледа бледа, която като ментален филтър (механизъм) безпощадно ще продължава да криви реалността на миналото подавайки информация към днешния ден, която ще е многократно филтрирана през черно-бялата ментална ножица. Ще кривиш цялата си сетивна продукция така, че да ти пречи да видиш реалността през очите нейната автентична неочакваност. През очите на факта, че най-сигурното нещо в реалността е нейната непредвидиимост/неочакваност.

Майка ти и баща ти, знам че е трудна тема, не са били идеалните родители. Кои са били идеални е друга тема. Сега те са вече на 50, на 60, на 70 години. Дали майка ти е виновна за това, че никога не ти е казвала, че те обича и никога не те е прегръщала (или поне не, но доколкото ти си мислиш, че това е било така)? Дали баща ти е щял да изисква толкова много от теб, ако е знаел, че ще се превърнеш в един крайно тревожен човек след 20 години?

Нашите родители просто не са били подготвени за доброто родителстване и обикновено са следвали матриците за добро възпитание, които са въприели от техните родители. Защо не потърсиш тогава извинението от свръхстрогата си баба, неговата майка? Тръгнем ли да ровим в историческата памет, повярвай че ще стигнем толкова назад, докъдето стигат знанията за родовете на родителите ни, че в един момент искрено ще се разсмеем на наивността, с която сме приемали едни събития за травмиращи.

Хайде да простим, като единственото уловие, за да продължим напред по новия път на доверието в себе си. По новия път на автентичността да сме свободни, а не зависими от миналото.

Някой хора си умират крайно тревожни, други си заминават от този свят в дистимни преживявания до сетния си дъх, непознали радостта от живота. Сега, може би за пръв път в живота си си изправен пред дилема:

Ще поемеш ли отговорност за психичното си здраве или ще предизвикваш разни слаби писачи като мен да продължат да те наричат безотговорен човек? Слабия писач, обаче, е готов да се конфронтира с теб по всяко време. Ще приемеш ли да влезеш в тази конфронтация или отново ще започнеш да философстваш, колко не се нуждаеш от това да си автономен точно сега, което е, отново, поредното ти избягване на срещите с неясен изход?

Остана отворен въпроса: възможно ли е да заличим травматичната част от историческата си памет? Разбира се, че не, но ако заменим “заличим” с по-щадящата ПРИЕМАМ, но това е един процес, който следва да бъде подготвен в психотерапията. Признак на зрялост е един ден да приемеш, че:

• не можеш да промениш характерите и темпераментите на родителите си, нито тези на останалите раннодетски възпитатели с всичките им недостатъци (предполага се, че те са щастливи и удовлетворени от живота си и едва ли се нуждаят от твоите обвинения);

• преди каквото и да е било възпитателно отношение, което в най-висша степен е детерминирало формирането на характера ти, си се появил на бял свят с една предначертана темпераментова контистуция. (и този факт не може да бъде заличен, поне не, докато генното инженерство все още не е започнало да се бърка в нещата на Господ).

Въпреки всичко днес си в тялото на здрав възрастен човек, който започва поетапно, някак все по-зряло, да си дава сметка, че докато не приеме/прости, никога няма да се измъкне от мислите продуцирали филма за травмиращото му минало. И с това сякаш, без да го съзнава, се обрича да е цял живот зависим от една, често, когнитивно изкривена представа за това минало, която несъмнено и безапелативно ще се отрази и на тази, с която ще гледа към бъдещето).

Не знам как се казва, но знам, че близо до теб има практика на психотерапевт, който със сигурност си разбира от работата. Звъннете му още днес! И му се доверете. Само така ще докажете на себе си, че не сте безотговорни към психичното си здраве.

Петър Петров – психолог, психотерапевт,

юни, 2023, Варна