Доверие в мълчанието

Мълчанието: в контакт със себе си или в контакт със страховете си

Доверие в мъчанието

Мълчанието.

Какво то ни говори?

Отвъд мълчаливия човек стои какво?

Мълчим, когато скърбим, когато сме наказани или очакваме да бъдем такива. Мълчим, когато изразяваме своето подчинение, а защо не и своето неподчинение. Подчинение, което в най-добрия случай не е сляпо, а изведено от доверието в себе си, другите и света. Доверие равно на подчинение.

Или, не-доверие в метафората на „ригидния наказател”… Наказвам те с мълчанието си: Ще видиш, сега, като спра да ти говоря! Майната ти! Ще видиш ти!

Мълчание, доверие, недоверие, страх от необичаност, страх от отпускане, послушание, смирение, подчинение/неподчинение.., любов, обред за любов, за обичаност… мълчание… наказвам някого садистично…

Мълчанието би могло да се разглежда като несъзнаван отговор на блокираното ни изразяване (твърде модерна постановка в някой терапевтични школи), като зад тази защита е отключеният ни страх от необичаност – реакция на мазохистично-садистична динамика, изводима от контекста на страха в базисните ни вярвания.

В зоната на здрача сме по отношение на мълчанието. Откъде произхожда е въпрос, с чиито отговор би могла да се ангажира философската мисъл, а ние би трябвало да сме твърде наивни, за да й се доверим сляпо.

Наивни, защото, за да стигнем до дъното на кой да е проблем засягащ ни персонално, не е достатъчно да сме само последователно-логични, поради което, пък, алтернативните опции за адекватен отговор опират или до среща с психолог, или, защо не, да позволим на “онзи” психотерапевт да ни зададе парадоксалните си въпроси, след които сълзите ни, някак, сами потичат.

Наивни, защото по-често мълчанието ще е ситуативна реакция на страх, който не е базов за личността ни, и по-вероятно е няколко срещи с психолог да нормализират емоционалното ни състояние, пред психотерапевтичния процес, който, по принцип, предполага по-структурирана работа в дълбочина – работа с личността. Ако изобщо можем да класифицираме мълчанието като проблем. Аз лично не бих. Колкото до вас, задайте си онзи прост въпрос: Какво мълчанието означава за мен?

Имаме ли право да сме съдници на мълчаливците?

Разбира се, ако след това сме склонни да поемем отговорност за оценяващото си поведение. Можем ли? Ако – не, хайде да не си играем на Господ. Ако пък го правим, нека си зададем въпроса: Не проектираме ли у мълчаливците собствените си страхове? И ако Господ също е в смиреното си, но даряващо любов мълчание, можем ли да го наречем страхливец?

Ние сме невротични хора, които не могат да планират времето си, а в непрестанния му недостиг почти винаги сме от страната на догонващите. И като погледнем един човек, ей го на, седи си на пейката в парка, в кротко мълчание, четейки някаква готина книга, по-вероятно е да си кажем – „Ей така да я докараш като тоя, надута гайда!” – вместо с радост да възкликнем – „Колко е хубаво че има и такива хора, които успяват да намерят време и за себе си!”. Времето не ни стига и, като да трябва да има виновни за това. Народопсихологията ще ни закопае един ден с обичайното си безсмислено и песимистично правилоналагане. Като да сме обречени да спазваме тези народопсихологически мъдрости, допълнително интерпретирани (изкривявани) и през хипнозата на т.нар. добро възпитание, които до момента са били в главите ни. Генералните личностови забрани да се противопоставим на собствената си болка. “Я най-добре си трай!, Мълчи, бъди послушен! … я по-добре си подай и другата буза…”

Като да сме обречени, защото вероятно не ни е стискало да оспорим генералната си ценностна система и сме стояли безучастни, предали се на болката. Болката от неизразяването на, обикновено, гневната си емоция, пред по-лесния, но твърде инфантилен сценарий – да прожектираме собствения си филм върху някой дръзнал. Дръзнал да се срещне със себе си, да помълчи заедно със себе си, преди да се е задвижил към поредния проект в живота си, да го преживее и тества през аргументацията на реалността, която все по-често ще откриваме в мълчанието си. Защо не? Аз знам, че работи, а вие знаехте ли?

И така, мълчанието като личностов комфорт и същото в динамиката на садо-мазохистичната личност са два от фундаменталните ракурси към това поведение. Изнасяйки тезата си от черно-бялото мислене, обаче, съгласявам се, че нюансите между тях са далеч повече:

• Мълча – в удоволствието съм от този факт – доверие, подчинение, смирение, приемане, прошка, в контакт със себе си.., с потребностите си;

• Мълча – боли ме, наказан съм с мълчание – неспонтанност, ригидност, страх от наказание;

• Мълча – боли ме, страхувам се да изразя – мазохизъм, дисциплина, сляпо подчинение, страх от необичаност;

• Мълча – наказвам с мълчанието си – садизъм.

Предвид варициите, които предполага темата за мълчанието в психологията и психотерапията, позволявам си, на ангро, да коментирам и интерпретирам собствените си преживявания по отношение на този феномен. Безспорния факт е само един, обаче – отдолу винаги има нещо друго. И, за да не търсим под вола теле (защото човек реално може да е удовлетворен в мълчанието си), решаваме да му обърнем по-обстойно внимание през поведението на тялото ни. Телесната реакция, като автоматична отговор на онзи непрестанен вътрешен процес наречен човешка емоционалност.

Мълчанието в любовта, например, е съкровен израз на доверието между двама души по същия начин, както монашеското мълчание е израз на смиреност (смирено доверие – любов и подчинение) пред Бога – толкова е силно чувството, че по-добре да оставим телата ни да говорят с невербалната си искрена първичност, вместо да се позоваваме на думите. Сигналите, които телата ни излъчват в отговор на емоцията, която ги „залива”,  “запалва”, са онези знаци идващи от там и тогава, които тялото е съумяло да впечата като готови поведенчески отговори (реакции). Колкото по-силен е бил емоционалният стимул там и тогава, толкова и активираната физиологична реакция тук и сега е по-интензивна. По-важното е, че телесната експресия е съхранена – в смисъл – тялото помни както активиращите го стимули от някога, то помни и отговорите си на тези стимули. Имаме и знанието, че най-тежки са травмите, чиито предиктори ще открием в “златните” дни на превербалния период (до края на първата годинка), но помним и рисковете с влизането на детето в последващата ги Аз-ова фаза на своето развитие, като през цялото време не изключваме и генетичното наследство, с което се пръкваме на този свят. Та, откъде да започнем?

В контакт със себе си или в контакт със страховете си

Един ден ще разберем мълчанието, може би, когато посмеем да поемем отговорността да се опълчим срещу стадното си отколешно послушание наречено конформност, и се срещнем с персоналния си страх през опита да влезем в контакт със себе си. Може би. В контакт със себе си ( с потребността си), в смирено спокойствие да се разкрием пред себе си, дарявайки се на света и другите, малко преди да „изригнем” в експресията на думите и движенията си към другите. И не непременно, защото бихме могли да „избухнем” в експресията на мълчанието – онова, което Бог услужливо обучи във всеки от нас.., онова, с/в/на което Бог продължава да ни учи. А ние подготвени ли сме да си вземем от това мълчание или ще продължим да се предоверяваме на народните мъдрости? В социално-психологичен (културален) план „мълчанието е злато”. Злато за кого, обаче? Кому сме угодни мълчаливи? Мислим! Мълчанието като сдържаност и дисциплинираност. Дисциплина? Мерси, етиката не е моят капан. А вие как сте в непрекъснотото търсене на одобрение?

Истината е субективно понятие. Сигурно е само едно: дали имаме проблем с мълчанието – нашето собствено или с това на другите, критерия е болката.

• Поради какво ни боли, че мълчим?

• Поради какво ни боли, че наказваме другите с мълчанието си?

• Какво ни говори това на нас?

• От какво имаме нужда?

И, когато ни е трудно да се подчиним на себе си в мълчанието или, трудно ни е да се разграничим от неговата упоритост, правим това през хората, които са обучени да ни показват реалността безпристрастно – психолог, психотерапевт. Зрели хора сме и знаем как да се грижим за себе си. Или не?

(Специални благодарности на фотографа Александър Александров за тематичната фотография)

Петър Петров, психолог, Варна, юни, 2016