Психичната болка
Психичната болка
Болката е лайтмотива, който съпътства всеки от симптомите в нашето дисфункционално преживяване:
- тя е в мислите ни, през които натрапчиво ни държи в темата за поредния очакван лош сценарий;
- тя е негативната емоция следствие на конкретни дисфункционални мисли и на незадоволителния резултат от нещата, които правим;
- често я усещаме с и през/със/във телата си;
- тя е всичко онова, което обичайно сме свикнали да наричаме проблем.
Болката е синдрома, а безсилието ни за самостоятелното справяне със симптомите вътре в него, в даден момент, ни карат да вземем здравото решение да ги споделим с избран от нас психолог, психотерапевт или психиатър.
Боли ни. Досега сме се справяли с психичната болка през поведенчески стратегии, за които дори не сме се замисляли. Не сме се замисляли, защото те са като автоматичен отговор на нашата психика срещу нея. Наричат се
- Бягство от болката
- Подчинение/предаване/отдаване на болката
- Компенсация на болката (разбирай последното, като да си наденем маска, с която да демонстрираме нещо различно от това, което реално преживяваме, защото, всъщност, се страхуваме другите хора да не забележат нашата слабост).
Няма как да не боли, винаги боли, щом се касае за процес, в които участваме с нашите емоции.
Още за психичната болка
Имаме проблем. Да. Това е нещо нормално, защото, просто, така функционира нашата психика, а нашият проблем е отговора й във връзка с начина, по който мислим в една конкретна ситуация или във всички идентични ситуации.
Ще се опитам накратко да ви обясня, какво всъщност се случва с нас и, как се заражда проблема.
Вижте, ако до този момент всичко е изглеждало що-годе хармонично в представата ни за реалността — семейство, работа, социални контакти.., представете си, че една сутрин просто се събуждаме и нищо не е вече същото.
Вероятно след това, през тревожно или тъжно чувство ще установим, че нещата, които правим, мислим, както и реакциите на тялото ни, са в тотално несъответствие с реалността:
- Защо чувстваме страх, тъга, вина, срам, гняв..?
- Защо една и съща мисъл не спира да се върти в главите ни и не можем да си обясним усещането, че полудяваме, че ни изоставят или отхвърлят..?
- Защо сме странни и неразбрани дори в собствените си очи?
- Защо продължаваме да вярваме, че ще останем сами.., че никой не е в състояние да ни заобича?
- Защо ни е трудно да се отпуснем и се чувстваме като тенджера под налягане?
- Къде са всички? Какво правя? Какво се случва с мен?
Много и различни въпроси, очакващи своите нови и различни отговори. Различни, защото всички ние сме различни — с различни темпераменти, характери и житейски опит.
Там някъде, назад във времето, в нашето несъзнавано, са се формирали едни устойчиви когнитивни структури, които се наричат правила. Целта на тези т.нар. правила е да ни предпазят на всяка цена от онези неприятни генерални очаквания, които имаме за себе си, другите и бъдещето — че ще полудеем, ще умрем, другите ще ни наранят или унизят.., че света се е превърнал в несигурно място и т.н.
И тези правила, в крайна сметка, са вършили прекрасна работа в миналото и, вероятно, до настоящия момент. Прекрасна работа, защото просто не са ни позволявали да изпитаме болката от срещата си със страховете във вярванията си. А болката, разбирай страхът, е във всеки един от нас, защото всеки човек има семейна митология – специфични правила и вярвания.
[spacer height=”5px”]
Все пак, реалността функционира по собствени закони и, колкото и гъвкави да са били нашите правила, в един момент защитната стена просто рухва. Рухва, защото нещо външно се случва (критичен инцидент), което ги пропуква, и което не можем да предвидим.
Факт е, че правилата ни в определен етап от живота ни вече не са в състояние да ни предпазват от базовите ни негативни вярвания. По този начин ставаме болезнено уязвими не само по отношение на преживяването на себе си, но и спрямо другите и бъдещето като цяло. Страдаме.
Страдаме, защото в живота ни се е появил онзи активиращ стимул, непредвиден в програмата ни за оцеляване – нашите правила и допускания.., непредвиден в нашите клаузи за бягство – и се е оголил онзи детски страх от там и тогава, когато сме нямали никакъв друг шанс да реагираме адекватно.
Защитната ни стена рухва, и ние без да го желаем се връщаме в един спомен от нашето детство, когато сме били най-уязвими към болката.
И днес, да, големи хора сме, но изпитваме същата онази болка на малкото дете във всеки от нас.
- Болката, която детето в нас ни припомня, че там и тогава не е надживяна по безтравмен начин.
- Болка, която преминава през някакви абсолютизирани и генерализирани идеи (очаквания) за нас самите, другите и бъдещето – Основни (базисни) убеждения или вярвания (схеми), че сме необичани или неуспешни, че сме дефектни или жертви.. и т.н.
Когато това се случи, се отключва нашата негативна реакция, която може да има 4-компонентна структура:
- мисли, в чиято интерпретация се съдържа когнитивно кривене на събитийността (реалното преживяване);
- поведение, което би могло да е на избягване, подчинение/предаване или компенсаторно на страховете в очакванията ни (маска);
- една или повече негативни емоции/чувства провокирани от начина ни на мислене или
- телесни симптоми, за които често липсва биологично/медицинско основание.
И тези 4 компонента са в непрекъснато взаимодействие. С един от тези 4 симптома ние се задвижваме към избраният от нас психолог, психотерапевт или психиатър.
И така, тялото ни по-често ще е здраво, а нашият проблем ще се окаже, че е свързан, по-скоро, с начина, по който ние реагираме на конкретен стимул от реалността. А когнитивната терапия отговаря недвусмислено на това предизвикателство:
Ние реагираме така, защото мислим по един много специфичен начин. Проблемите тръгват от специфичния начин, по който интерпретираме определена събитийност (разбирай всичко, което сетивата ни регистрират). И в тази интерпретация се съдържат множество когнитивни изкривявания, които в най-висша степен предопределят и цялото ни преживяване.
Ще ми се да ви науча, ако ми позволите, и ако ми се доверите, как да се подчинявате на реалността и, как да сте по-често в нейната светла половина. В светлата ѝ половина, където няма да се потвърдят прогнозите на мисловно изкривените ви очаквания и на вашите страхове. Тогава ще си върнете контакта със себе си и потребността си си от щастие.
Ваша отговорност е да сте творец на собствения си живот. Изисква се усилие, разбира се. Аз мога да поема моята отговорност. А вие готови ли сте да се подчините на потребността си от щастие? Ще поемете ли вашата?
Петър Петров, психолог и психотерапевт, Варна
