КОГНИТИВНО-ПОВЕДЕНЧЕСКА ПСИХОТЕРАПИЯ

ДИНАМИКА НА ТРЕВОЖНАТА БОЛКА

част 4

Перфекционизъм и дистрес

Морал и дистрес

Емоционално потискане и дистрес

Продължаваме да държим в главата си разискваната

тема за тревожният човек, нали?

Как се живее в дистрес?

Ригидните принципи, ригидния морал, ригидните клишета, стереотипи и предразсъдъци синкретизирани в генералната директория на нашите правила и допускания са тихият убиец на личността ни.

Тих, защото го забелязваме чак, когато излезем от нормата на социално-професионалната си активност – норма, която се измерва с удоволствието и удовлетвореността от подобно функциониране.

А тези принципи отдавна са се превърнали в навик, който изцяло ръководи обичайното ни поведение. Обичайно поведение, което подсигурява терена на перманентен дистрес.

Кое е здравото, тогава? Кое е отговорното поведение?

Онова, което е свързано с експресия на доскоро потисканите чувства и емоции. С това да се науча да “вадя” всички доскоро потискани страни/аспекти/части от личността си.

Да вадя, а обратното им интегриране да е през осъзнаването, че всичко, което се заражда в нас като емоция, следва да бъде изведено навън (експресия, споделяне, даване…). Може да е радост, тъга, гняв, независимо каква е емоцията, нейното потискане или несвоевременната й експресия също могат да доведе до дистрес.

Например:

малко преди или почти веднага с нахлуването на катастрофалните автоматични мисли, често се отключва и една автоагресивна телесната симптоматика – тялото ни сякаш започва да “приютява” потисканата емоция на тревожност в определени вътрешни участъци от него.

Усещането за

– “топката” ниско долу в стомаха, което преживях за пръв път още на пет годинки;

– усещане, което се активираше винаги, когато “тате удареше силно по масата… или удряше мама по лицето”; 

– позивите за уриниране, когато реално тялото ми нямаше какво да отделя, съвсем скоро щяха да бъдат разпознати като “големите парчета” от осевата линия, по която се разгръща специфичния дистрес предхождащ тревожното разстройство.

Това кратко изложение, не е възможно и не претендира да е обхванало всички проявленчески аспекти на тревожността, но се надявам да е осветлило поне малко тази актуална и все по-застрашаваща в световен мащаб тенденция. Колкото толкова.

Тревожният е най-безмилостния, но преди всичко към себе си, човек, по отношение на стриктното, от детайлно до перфекционистично следване на наложени през страха от отпускане (наказание) ценности.

Страх от отпускане, който е научил тези хора да “козируват” на всеки, у който доловят и най-слабия нюанс на укор в отношението им към тях. Това ги смразява, кара ги за се забързат, да се стараят много повече от другите, за да не допуснат повторно този “укор”. И това е целият им живот. Живот живян в страх от отпускане. Живот живян в дистрес.

Но тази психична енергия, инвестирана изключително в полза на перфекционизма, привнесения отвън морал, за сметка на персоналните потребности на личността им, които остават незадоволени, се оказва твърде висока цена за свръхбдителния човек. Инвестиция, която ще се изплаща дълго след това от тревожния човек.

Инвестиция, чиято цена е преживелищната болка на ригидния човек. Болка, която ще открием в неговите непосилни ирационални мисли, в страховете му, а често и в натрапливите ритуали през които ще се опитва да я неутрализира.

Живота в натрапливото очакване на най-лошия сценарий е сякаш предопределен от едно безмилостно и несъзнавано следване на един друг, по-ранен сценарий. По-ранен, детски сценариий, в който хипервзискателността, под “шапката” на санкцията, са вече построили бастиона на ригидността.

Ригидния сценарий, който валидизира единствено смиреното и обслужващо поведение, поради несъзнателеното очакване от санкция/наказание. Ригиден сценарий, който обслужва тревожната болка наречена дистрес.

Тревожният човек живее непрекъснато в очакване на това санкциониране през принципния ред индуциран и валидизиран в един специфичен ранно-детски етап, в личността му, от един т.нар. наказателен авторитет.

За по-доброто разбиране на свръхбдителния (ригидния) човек, препоръчвам ви да конотирате по-широки значения върху думата “наказателен”.

В прилагателното “наказателен” – освен че не се изключва възможността за чисто физическото наказание, но разбирайте и – прекомерна взискателност, порицаване, сравняване с другите, които ни е внушено предварително, че са по-добри от нас, по-справящи се, по-можещи…

Разбирането за наказателния авторитет в по-широк план ще подсигури по-цялостната картинка, в която катастрофално мислещите хора ще са с една идея по-близо до осъзнаването, че в личността им твърде отдавна е заложен когнитивно-поведенческия механизъм – вярвания и правила, който в даден момент от живота им се е оказал неадаптивен по отношение на щастливостта и удовлетвореността им в настоящето.

И този когнитивно-поведенчески патерн, който е изключително устойчив и ригиден личностов конструкт гарантира един различен живот на тревожния човек.

Живот, в който личността функционира през ограниченията на морала налаган отвън през културната медия, перфекционизма и перманентно очакваната санкция, ако не се следва този стереотип.

Преживяването е дистрес. А ние съблюдавайки и следвайки ригидно културната норма, не осъзнаваме, че живеем в тревожното бъдеще, а не в удовлетворението си в настоящето.

Едно настояще, в което, вместо да продължававме да се тревожим прогнозирайки и планирайки единствено избягващи и неутрализационни поведения срещу очаквани катастрофи, спокойно можем да си позволим, най-сетне, да погледнем на бъдещето през по-различна бленда.

По-различна в логиката на осъзнаването, че не можем да контролираме нещо, което реално не съществува. Не можем да контролираме една абстракция.

Бъдещето е абстракция. Бъдеще не съществува.

Щом бъдещето не съществува:

• Какво се случва с катастрофалните ни мисли за него?

• Бихме ли се осмелили най-сетне да ревизираме мислите си за най-лошият сценарий?

• Бихме ли сдали контрола, като поемем отговорността, веднъж-завинаги, да престанем да бягаме и да се подсигуряваме от/срещу неизвестното/бъдещето?

• Бихме ли поели отговорността да направим нещо различно?

Сладникавото ухание на прегоряло прасно мляко сигурно продължава да се носи във въздуха. Във въздуха, но не моя, а този, който някой друг продължава да диша.

Моят нос вече се запуши за миналото.

Леля Мина я срещнах преди 2 дни. Позна ме. Остаряла е, милата, но все така сериозна. Срещнах я, и неочаквано дори за мен, и за пръв път от толкова години насам, я поздравих и прегърнах.

За пръв път, от толкова години осъзнах, че досега съм гледал и мислил за нея, като за удобен виновник. Нужния виновник в дългосрочната ми памет, който съм използвал единствено, за да продължавам да реконструирам травмата си във фантазиите си за бъдещето.

към част първа, част втора и част трета

Петър Петров, психолог, Варна

01.04.2019г.