Вдишване и издишване.

Паническа атака

ВДИШВАНЕ И ИЗДИШВАНЕ

НАПРЕЖЕНИЕ И ОТПУСКАНЕ

ПАНИКА

Неконвенционален прочит на тревожната болка

Мислиш катастрофално за едни най-нормални телесни симптоми – и това е, което предизвиква твоята паническа атака. Вгледай се в морската вълна, мен, тя ме научи да издишвам напрежението… повече няма да ти кажа…

Вдишване и издишване… Напрежение и отпускане. Хайде, изкарай го, не бъди стиснат! Убива те, защото го задържаш. Ще се пръснеш! Как по друг начин да ти помогна да разбереш, че сам си пречиш? Престани да се помпиш!

Неприемането на една паническа атака с найните катастрофични послания – смърт и полудяване, като сигнал за личностова дисфункция, най-вероятно ще предизвика нова паническа атака.., серия от панически атаки, мисловни катастрофи.., които психиатърът ни без проблем ще отдиференцира в конкретна диагноза.

Вдишване и Издишване… Напрежение и Отпускане. Вземане, Приемане и Даване, Отдаване… Кеф.

Айде, без морални „комплименти“, моля! Не сте длъжни да ме четете!

Тука се хиля. Маска е, но вие няма как да отдиференцирате “актинг аут” от арогантно поведение в този момент.

А аз го правя, за да вдигна съпротивите ви на макс. Но не ми е смешно. Искам само да се събудите за простите неща в живота ни, които често са тънката червена нишка разграничаваща здравето от болестта, нормата от патологията.

Искам го. И изобщо не ми пука дали ми вярвате. Научете се да вярвате на себе си! Всеки за себе си:

• Колко искам да съм в щастливото си парче и в диалог с всичките си потребности?

Звучи като някоя от най-прекрасните приказки, с които са ни приспивали обичните ни майки в една безусловна сигурност. 

За вас не знам. Самият аз се престраших и вече плувам необезпокояван от акулите на собствените си невротични страхове. Но ми трябваше време да се науча да плувам. Време, което прекарах в упражнения по ходене върху, оказа се, не чак толкова тънкия лед на страховете ми.

Вдишване и Издишване… Каква паническа атака?

Вдишването е зареждането – вземането от живота, а издишването е подготовката за презареждането – даването, отдаването, подаръка ти към него.

Да издишаш е, като да се подчиниш на Живота, като да се довериш на себе си.

Метафорично, човешкият организъм притежава акумулаторна батерия с приблизителен живот 70-80 години. Вашата батерия е вашият бял дроб. Колко ще е продължителността на живота на вашата батерия аз не знам, но Производителя (прости ми Господи) винаги е отпускал двайсеттина години остатъчна мощност при правилна експлоатация.

Вдишване и издишване. Вземане и Даване. 

Просто, нали?

Вдишване и Издишване… Вдишвам и Издишвам. Вземам и Давам. Давам, като да отдавам на Господ. Смирено. Напрежение и отпускане.., живот, ЖИВЕЯ.., толкова е просто.

А как е в живота ни?

Защо често задържаме дъхът си? Защо се страхуваме да се отдадем, отпускайки се в ръцете на Господ? Защо се страхуваме да му се доверим? Той е Разпределителя (прости ми Господи). Той зарежда батериите. Той е реалността. Нейния Създател. Какво се страхуваме да отдадем в/на реалността? Давайки на Бог, даваш и на себе си. Бог е във всеки от нас. И Той се храни с дъхът на нашето смирение.

Да се подчиниш на Бог в себе си е, като да се подчиниш на потребността си от щастие, от любов. Това е желанието на Бог за теб, на Бог в теб. От това се нуждаеш и ти! Нахрани Го с доверието си, подчини Му се! Подчини се на себе си! Отдавайки се на Него, ти даваш и на себе си – щастие, любов, отпускане, живот. Давайки доверие на другия, даваш и на себе си, и си в контакт със себе си. Вдишване и издишване. Толкова просто е устроен живота.

Приемам енергията на реалността (напрежението е прекрасно – нагнетява и зарежда ме) и не издишвам емоцията, която тя поражда в мен (не мога да се отпусна, самонаказвам се). Неотдадената, задържаната емоция ще търси своя изход, за да възстанови баланса между приемане и отдаване, като за целта ще започне да сработва безбройни телесни спусъци (онази физиологична симптоматика, която тревожните хора познават много-добре и твърде отдавна).

Паническа атака. Смирение. Прошка.

Сигнален зов за издишане. Сигнален зов за отдаване. За смирение. За прошка.

Да, задържаната емоция ще продължи да сработва тялото ни през различни телесни, все по-болезнени провокации, опитвайки се да възвърне животоподдържащата динамика в него през неосъществената (или частично) фаза на пълното издишване.

Непълното или частично (гръдно) издишване все по-често ще опосредства поредната паническа атака, включвайки интензивното катастрофално очакване за не-героичен, налудно-смъртен финал по отношение на нас самите – смърт или лудост.

По-често се случва точно това, обаче, че сигналът – паническа атака, не бива разчитан адекватно. 

Динамична болка, следствие на хиперинтензивно катастрофично мислене, която ще се стовари ненадейно върху нашето тяло. И в тази  епизодична неочакваност (пароксизмалност) се крие и страховитостта на поредната ни паническа атака.

Вдишване и Издишване… Задавали ли сте си въпроса, кое ви кара да очаквате поредната си паническа атака (катастрофа)? Задайте си го! И когато това се случи, и сте отново в ада в главата си, моля ви, този път, изкрещете я тази стискана въздишка. Тази паническа атака.., изкарайте я навън с гръм и трясък! Починете си от нея най-сетне!

Заслужавате почивка, отпускане, релакс. Заслужавате да са ваши реалности, а не ваши фантазии.

Напуснете я тази роля на жертва! Не ви приляга. Или предпочитате да не ви говоря толкова директно, а да съм в добре познатата ви желателност, с каквато сте привикнали да се храните? Или да включвате хистеричната си маска на моралисти, вдетенени в детайли около темата за подредеността и свръхконтрола в живота ви?

Подреденост, контрол, а видя ли докъде я докара с този перфекционизъм?

• Айде, майната му на реда!
• Майната им и на другите! Знаете за какво ви говоря. Издишайте ги най-сетне тези мисли за другите!
• Мислете за себе си! З-а   с-е-б-е   с-и!
• И не забравяте, че другите също мислят за вас, но само когато имат нужда от вас.

И това не е лицемерие. Просто, другите не мислят като жертви. Не мислят като вас. Научили са се да издишват страхът си, а не да го пазят за себе си, като вас, пазачите на болестта си. И точно сега е момента да издишате, за да ме опровергаете.

Ако, пък, ви е трудно да се справите сами, моля, потърсете помощта на психолог или психотерапевт – те са обучени да реагират своевременно и адекватно в ситуации като вашите.

Може би се нуждаете от съжалителното ми съчувствие? ОК, тогава разкарайте този текст от главата си! Не съм вашият човек! Стоя зад думите си в чисто професионален ангажимент, през работата ми с човешката болка (психолог съм), колкото и клиширан да е този израз.

Не сте длъжни да ми вярвате, ваше право си е, ваше преживяване за реалността. Но, проверихте ли моята реалност, преди с лека ръка да я отхвърлите? Защото аз съм щастлив със себе си. А ти? Вие?

Ами, ако някой в действителност желае и знае как да ви помогне? Хайде, без лигавщини, това е част от новия път. Никой няма да направи вашият избор.

Приемане – Отдаване… Напрежение и Отпускане.. Паническа атака – не.

Вдишване и Издишване… Вземане – Даване, Приемане – Отдаване…  Напрежение и Отпускане. Абе, кеф! А вие заслужихте ли си го? А да живеете?

Задържаната емоция (най-вече потиснатия страх) все по-често ще се трансформират в хрончина тревога. Нека не ви звучи странно, защото сте го чували вече някъде. Да, това го знае всеки, нали… Ами, в такъв случай, решението е ваше –  останете в чуването и не правете нищо друго.

Аз също вече не ви вярвам, че имате желание постепенно да се откъснете от медикамента, че искате отново да си припомните какво е да сте себе си, в здравето си. Все по-често си мисля, че сте се вкопчени в болестта си, защото това се е оказал единствения, макар и алогичен начин за задоволяване на липсващите ви потребности.

Странно, нали? Някакво си най-обикновено дишане да ме извади от болестта?

Ако не опитаме да погледнем себе си от позицията на здравото дете във всеки от нас, чиито хомеостазис (психо-телесно равновесие) е заложен като конституция още с раждането му, ние нямаме никакъв шанс да променим начина по който се вглеждаме в света, преживявайки го.

В такъв случай тази история е за едни други хора, които не мислят толкова твърдоглаво (ригидно)-рационално, и за още едни, които са имали смелостта да разрушат мостовете на фармацевтичната култура към себе, и на културата и морала изобщо.

Морала, този „мръсен, гаден червей“, хранещ се с вашето самочувствие, с вашата самооценка… морала, който налага общоприетата психоза за това кое е правилно и кое не. Да, мисля го и го чувствам, щом го споделям с вас. Споделям го от своя опит. Издишвам го без страх.

Айде, стига! Искате ли да знаете КАК да живеете без страховете си? Добре, ами, започнете да се учите сами. САМИ, по дяволите, а не през някой друг! Опита през другите вече го имате и той ви струва хипнозата, в което сте сега. Не, по дяволите, не се шегувам.., а това е моят начин да ви кажа колко много сте се объркали. Моят начин да ви попитам:

Защо не ви се живее нормално? Защо не ви се живее? Защо толкова яростно защитавате тревожната си същност?

И сте чували толкова много за дишането, и как то е в основата на заболяването ви… описано е – през повърхностното (гръдно) дишане (водещо до хипервентилация) до хиперкатмията, всичко отдавна вече го знаете. И какво от това, ви питам? Какво като го знаете? А какво правите с това си знание? Защо вашата паническа атака не се разсея в това знание?

Знаете, нали?

• А тогава защо сте толкова стиснати на емоции?
• Защо не давате?
• Защо не издишате това напрежение? Защо не нахраните с него реалността, а продължавате да храните страхът си?

Ти си болен от себе си, френд.. хайде на бас!

Изненадващо и гневно ни посича тя, без оглед на време и място… и боли… и в страхът си, забравили да издишаме болката си, очакваното тържество на поредната и поредна паническа атака ще продължи да изнасилва съзнанието ни

Имате го гнева, имате го и страха, насъбирали сте толкова много през годините. Сякаш ви е страх да се разгневите на Господ?

Не, спокойно, Господ е във вас, помним това, и поради това, разгневете се на себе си, за да омилостивите Бог във вас. Издишайте я тая болка и нахранете реалността с нея! Издишайте я тая болка и нахранете с нея бъдещето, за да престане то, веднъж завинаги да ви въвлича в ненужна информираност за случващото се с вас, другите и света, през катастрофалния вътрешен диалог в главата ви.

Отговорност срещу безотговорност

Вдишване и издишване. И бъдещето е сито. Майната му на бъдещето! Издишваме.., и настоящето е сито. Сито е, защото вече не си измислям, че моята паническа атака е по-голяма от мен самият. Господ, реалността и аз сме сити.., нахранени от моята даваща същност. От мен, човека, който се научи да дава и да отдава себе си за каузата наречена – моето психично здраве.

• Давам, следователно съм приел да ти доверя страхът си.
• Давам, следователно съм приел да се подчиня на страхът си.
• Давам, следователно съм приел смирено да се доверя на собствените си потребности, защото само така си давам, отдавам, подарявам здраве. На себе си.

Моите потребности, не твоите, са в основата на моето здраве

Разбрах колко е важно да се грижа за себе си, за тялото си, за мислите си, колко важен съм си аз. Разбрах, и се чувствам по-добре, когато се случи да бъда повлечен от негативна емоция, защото се научих да се доверявам на преживяването й от начало до край.

В края е издишването. Няма вдишване без издишване. Вече знам това, защото се научих да издишвам правилно, защото си подарих нов ритъм на живот. Победата се нарича психично здраве.

Някои от вас, все още не приемат тази проста динамика, поднесена в този прост семантичен ред и решават за по-сигурно – бензодиазепин и антидепресант. Наричам това право на личен избор, но, аз лично бих заложил на холистичната визия по отношение на симптоматика, която категорично изключва телесния предиктор – т.е., ти си болен от себе си, френд.. научи се да даваш! 

Осмисляне и преосмисляне на даването

И, впускаме се в дирене на аргументи.., и продължаваме да бягаме от себе си… Всъщност, аз с теб съм се отказал да споря отдавна, и знам че няма как да ме разбереш от първия път. И като казвам това, нямам пред вид че си тъп или инфантилен. Просто си прекалено много-закърнял от напътствия. А даването е метафората на твоето спасение.

Закърнял си. Сега си роб, на твоите панически атаки, а последните все по-често ще играят право хоро около теб и страховете ти, щото вече не чувстват съпротивата на правилата ти. А жертвата в центъра на мегдана си ти. Твоят генерален принципен ред отдавна е сринат от реалността случваща се тук и сега.

Твоите панически атаки вече ще диктуват целия ти преживелищен опит от тук насетне, дорде не се светнеш да правиш нещо различно. Гадно, а!

Но, живота не е гаден, приятел! Прекрасно място за случване е, ако се научим да даваме. Взел съм, дал съм.., ще взема, ще дам… и

с даването следва една магия на отпускане, която трае толкова кратко, но достатъчно, за да ти напомни, че си жив.

Да, потребността ми от живот изисква непрекъснатите ми усилия и само отпускането ми дава надежда и гаранция за поредното вдишване.

Вдишване и Издишване… Тук е мястото да уточним, че така се е случило в живота ни, че нашата имунна система, там и тогава, е завършила своя защитен цикъл. И в нейната защитна формация е бил заложен преживелищен отговор срещу поведението ни на отпускане (пълното, а не онова частично издишване, което всички толкова добре познаваме).

Пълно отпускане, т.е. била е заложена способността ни да издишваме правилно – да издишваме до пълното изпразване на белите ни дробове от ненужното напрежение, от ненужния ни за живота въглероден диоксид. И имунната система ни възнаграждава със здраве. Кеф отвсякъде.

Известно ни е, че въглеродния диоксид е отрова за организма ни. Задържането му в белите дробове и последващото му транспортиране до главата ни през кръвта (хиперкатмия), опосредстват зараждането на един от основните симптоми в цикъла на почти всяка паническа атака – чувството за замаяност – помните го – онова телесно усещане, скоро след което катастрофизирате през мислите си до налудни или смъртоносни тенденции по отношение на вас самите.

Метафорично, склонни ли сте да приемете, че неиздишаната отрова е, всъщност, вашият страх, който толкова свенливо пазите само за себе си? Страх, който винаги ще ви държи в напрежението на последното вдишване. Дали е предпоследно или последно? Страх, с който вече сме свикнали да живеем в няколко квадрата защитено пространство.

Страх, който ни отдалечи и разруши социалните ни контакти, и превърна вечно очакваното мнение на другите за нас в единственото реалистично.

Изобщо, в такава измислица сме живели досега, че не само ми иде да издишам всичко насъбрано, докато ме заболи белия дроб от пълното изчерпване на напрежението там, но ми се ще да го изкрещя това напрежение. Мощно и агресивно:

– Защо допуснах да живея в мазохизъм толкова време!?

– Толкова ли съм твърдоглав, наистина!?

– Що за морал е, всъщност, който никога не е работил в помощ за задоволяване на моите нужди!?

– Стига вече, омръзна ми да живея в консерва!

И го изкрещявам това в ефира, в който всички останали го правят по своя си начин.., където всички останали реализират своето отдаване и подсигуряват през него последващия цикъл на вдишването, на живота. 

Вдишване и издишване, в живота съм.., толкова е просто. И поляритета в тялото и психиката ни е в баланс, и ние сме живи, само защото сме се научили, че когато вземаме, реалността очаква от нас и да отдаваме. Вдишване и издишване, просто е. 

Да влезем в една фантазия, че нашата имунна система е изградена от нашите правила и допускания. В нея, обаче, по някаква обективна причина, която откриваме на терена на нашата най-ранна детска комуникация с важните за нас хора (където се е случвало нашето възпитание), не е включена (заложена) способността ни за пълно разреждане на белите ни дробове.

Т.е., нещо там и тогава е възпрепятствало нашата спонтанност до степен да се страхуваме да я проявяваме и по-натам в живота си. Да се страхуваме дори да дишаме нормално, щото видиш ли, това пак си е своеволие.., спонтанност..,  сякаш продължаваме да вярваме, че авторитетния наказател ще ни санкционира.

Затова, сега, може би, но не напускаме фантазията си, нашата имунна система се бори срещу нас самите (автоимунен комплекс), защото мозъкът ни твърде отдавна е приел за норма (правило) неспонтанния начин на случването ни в реалността. Мозъкът ни е приел този модел за хомеостатичен и го следва ригидно.

Ригидно ще рече, че мозъкът ни е приел за комфортна зона неспонтанността и подредеността ни и всеки опит за нарушаване на този комфортен статут, ще бива санкциониран, най-често през субективно преживяване за телесна болка.

Мозъкът ни е приел за комфортна зона нашата тревожност, нашия перфекционизъм и страх от отпускане. Оттук насетне битката с нас самите ще е наистина болезнена.

И това, което всеки, в даден етап от живота си, дръзнал да се изправи срещу своята паническа атака, и е изпитал, е непоносимата болка на отчаянието, което автоматично се заменя с поведението търсещо безопасност, същото, което фармацефтичната индустрия винаги е подсигурявала.

И имунната ни система ще се защитава до край, защото основната й функция е да ни предпазва от посегателства върху личността ни (приютявана в тялото ни), а такива се преценява, че са налице, когато проявената спонтанност се оцени от защитния софтуер на нашите правила като своеволие (проява на спонтанност и игривост).

Ама, нека това си само моя фантазия. Моя фантазия, срещу която противопоставям симптомния комплекс дефиниран като хронична тревожност.

В един по-широк смисъл, обаче, смятам, че страховете в мислите ни са предиктор на все повече психични и телесни болести.

Дали продължава да не ви допада този психосоматичен аспект на развитие на симптома, на болестта?

Не е задължително. Но да ви питам тогава:

• защо сте диагностицирани с паническо разстройство или генерализирана тревожност от толкова години вече?
• защо не съумяхте да се справите с вашите панически атаки, за които безбройни специалисти от различни медицински направления се произнесоха категорично, че сте в превъзходно телесно здраве?
• Защо? Защото сте в съпротивата си да се излекувате?

А, дали пък не ви се услади да сте в прожекторите на другите, защото така получавате всичкото им внимание?

Е, боли, тревожността е много-интензивна понякога, но това е цената на вниманието, което там и тогава никога не сте получавали. Струва ли си да плащате тази цена? На жертвата? Човека, който всички да съжаляват в болестта?

Не знам за вас. Защото, и ако сега не схванете тънката граница между соматично (телесно) и психично здраве, Господ да ви е на помощ. На помощ, защото медикамента не е решение, а животоспасяваща интервенция, която по някакъв начин временно гарантира психичната ви цялост.

По някакъв начин. И тя не е вечна, освен ако това не е съзнателния ви избор. А отдолу ще продължава да си седи несвършената работа с личността ви. Работа, която е приоритет на вашия психотерапевт. Не сме наивни, че можем да се справим сами, нали? Вече не, след толкова безплодни опити.

Вдишване и Издишване… паническа атака?…

Вдишване и Издишване… издишване… спокойствие… приемане и отдаване… паническа атака? Твърде шантаво ли ти звучи всичко това? Ама, ти си господар на изборите, които правиш, френд. Аз съм такъв само по отношение на моите собствени, и честно да ти кажа, пет пари не давам за твоя инат.

Ей на, Господ ми е свидетел, че се опитах да ти дам. Да ти покажа как се дава – не е задължително да е пожелателен контекста. Не е задължително, понеже и терапевтичния ми стил на работа е малко по-парадоксален (не ироничен или саркастичен) от класическия подход, и все по-често буди съпротивата на моите пациенти и клиенти. С това казвам, че не се нуждаеш от галене, а от първото си истинско пробуждане. 

Сега, аз издишах своята болка и все още чакам теб и твоята малка/голяма паника да избухнеш в ефира, в негодуванието на/от собствените ти правила.

Не ми пука за това, съпротивлявай се колкото искаш!

Ти, от самото начало знаеше, че ще боли, но продължаваш да предпочиташ болката на твоята паническа атака, пред болката от повторното преживяване на емоцията, която я предизвиква. Емоцията, която не ти позволява да се отпуснеш. Неиздишаната емоция. Невъздъхнатата емоция.

А е толкова просто това: вдишване и издишване.

Знам обаче и нещо друго. Знам, че поне един страдащ ще се закачи за това съдържание, а това означава, че има смисъл.., и в един момент просто ще проумее:

• Възможно ли е да е толкова просто!

• Възможно ли е да съм бил толкова твърдоглав, толкова дълго време?

• Възможно ли е, аз сам да съм саботирал себе си, да започна живота си на чисто?

Не знам, аз отговорност нося единствено за себе си. Твоята паническа атака е твоя отговорност. А когато вие поемете вашата, възможно е пътищата ни някъде да се кръстосат и да споделим съвместната си отговорност, но в планове с щастливи изходи.

Съвместната ни отговорност има една едничка цел – да сме в едно добро психо-телесно здраве, за да се случваме в щастието на живота си – удовлетворени, отпуснати и заредени за поредното си вдишване.

Вдишване и издишване, толкова е просто. Едното просто не е възможно да съществува без другото. Двата цикъла се компенсират взаимно – след напрежението, тялото ни винаги се нуждае от отпускане.

И ако даваш, не го прави, за да впечатлиш някого с инструменталната си показност, а го прави заради самото даване. Прави го заради себе си. Да дам, като да издишам.., като да ми олекне, защото ще имам нужда от тази лекота след малко, когато тръгна в поредното си движение в и към реалността.

– Давали ли сте си сметка, колко често не ви е достигал въздуха?

– Давали ли сте си сметка какво кара дъхът ви да секва?

– А какво ви говори това на вас?

– Предложете ми поне една метафора за „недостиг на въздух“!

– Поради каква причина въздуха не ви достига?

– И когато това се случи, вие се чувствате как точно?

– Разлейте се в тази емоция, отдайте й се напълно. Приемете болката й. Тя е вашата болка. И ми разкажете за нея. Разкажете ми, като държите нещо много просто в главата си:

• и да дишам, докато разказвам

• и да дишам, докато живея.

И това ще е първата ти самостоятелна крачка към свободата на автономността. Тогава, излез от тясното пространство на защитеното си място и погледни към широкия екран навън. Реалността те очаква, за да започне прожекцията на твоя филм. Отдай й се, нека те погълне! След малко ти ще сториш същото с нея.., но няма да забравиш да я издишаш, нали…

Ще вземам, няма друг начин.. и ще давам.., напрягам се… отпускам се… вдишване и издишване, толкова е просто.

Кой спомена паническа атака? Дали няма да е по-разумно да се опитате да живее с разбирането за болестта.

– Запитай се:

• Какво не мога да приема?

• Защо ми е трудно да се лиша от………..? Какво е то?

• Какво ако напусна защитеното си пространство?

Прости въпроси. Твоите въпроси. Не в този ред и не тези конкретно. Не спирай да питаш и да се вглеждаш в себе си от различни житейски ситуации! Не спирай да търсиш отговори! Темпото за справяне при всички е различно, но ти не се сравнявай с никого. Вече не. Вече никой не изисква това от теб. Никой, защото си свободен.

(Благодаря на Гергана Данева и Александра Красимирова за тематичните фотографии)

Петър Петров, психолог 

Варна, декември, 2016