Панически атаки

Как се завърта порочния кръг на симптомите ексалиращ до катастрофалното паническо преживяване

Порочнен кръг на симптомите

Панически атаки. Да е ясно, мислим ли за панически атаки при паническо разстройство, знаем че всичко тръгва от тялото. 1.ТЯЛО –  напр. “Вие ми се свят”  >  1.МИСЪЛ – “Нещо се случва с мен”  >  1.ЕМОЦИЯ – “страх, тревожност – 40%”  >  1.ПОВЕДЕНИЕ – “Иска ми се да избягам от работа, но съм с последно предупреждение, затова си налагам да остана”  >  2.Тялото ми реагира с нови телесни симптоми – “разтреперват ми се ръцете, топли вълни обливат цялото ми тяло… усещам пулса си в гърлото…”  >  2.Мисълта – “Мисля, че съм пред инсулт”  >  2.Емоция – “тревожността/страха ми скача на 80%”  >  2.Поведение – “Моля мой колега да ми измери кръвното.. мисля си за бърза помощ…”  >  3.Тялото – “пулсираща болка в тила и тикове на едното око…”  >  3.Мисъл – “В момента правя инсулт. Умирам!”  >  3.Емоция – “страх на 100% – паническия страх = паническа атака”.

Когато чуеш думи излезли от устата на уважаван от теб човек (авторитет или някой от всички ония шушукащи около теб и оценяващи те) и, когато тези думи те унижават до степен да се хилиш като психотичен, или да замръзнещ в саморазкъсващ те отвътре ступор, а главозамайването ти да ескалира до небето, в един момент (кога не знам, някои са много търпеливи) ти светва червения светофар.

И твоя червен светофар ти казва, сякаш – не сменяй ракурса, но, замени унижението, което си е само в твоята глава, с една по-семпла от психотичната усмивка, или напиши книга. Ама, ако е усмивка, нека да е семпла, без зъбене.., ако да е дума – без съскане, че хората са чувствителни. Чувствителни също като теб, като малкото уязвимо дете, през чиито страхове реагираш в този момент.

И нищо, че най-вероятно филма ще е фантастичен, все пак, току що ще си осъществил превенция по отношение на една бъдеща тревожност, която би генерирала нова телесна симптоматика, може би, ако не се ощипеш преди това.

При всички случаи, обаче, скъсай окончателно с морала, защото през морала те работят най-лесно, и дай експресия на онези чувства, бре, на онези твои нужди, дето смееш да ги извикаш само когато си сам със себе си. Викай като овчар след овце, крещи като лумпен на митинг… изхвърли го това мизерно търпение от себе си.

• Викай, бре, дишай и викай!
• Дишай, по дяволите!
• Дишай, мама му стара!

• Или крещи, все тая!

Ако това ти е трудно, просто вкарвай мощен звук при издишане. М-О-Щ-Е-Н! 

Дали ще са панически атаки след това? Пък опитай, какво губиш! Аз отдавна “овчарея” и пет пари не давам кой какво си мисля, че си бил мислил за мен. Опитай с тая “лудост”, сетне ще разправяш и за твоите панически атаки.

Добре, но запомни усещането при шумното издишане. Запомни усещането от въздишката си. Запомни го, защото то е твое! Засега толкова.

После, ако някой ден си помислиш, че си чул думи излезли от устата на някой уважаван от теб човек (авторитет или друг оценяващ смотаняк) се замисли първо:

• Бе, аз чух ли нещо със собствените си уши или някой „отвътре” тотално се гъбари с мен?
• И, ако все пак до стомаха ти достигне подобно “приятелско” снизхождение, не чакай топката свита вътре да експлодира в главата ти в апокалиптичните мисли за умиране, полудяване, излагане или тотално ниска самооценка.
• Не чакай, безсмислен е садизма, с който налагаш здравата си психика, безсмислена автоагресия, мазохизъм… Не чакай, а я тресни в директно „кроше” в лицето на „жалкия лицемер”, който си допуснал толкова близо до себе си.

„Жалкия лицемер”, който като вирус декодира всеки сигнал от реалността, като заплашващ твоето телесно равновесие. “Жалкия лицемер”, който като тумор в главата ти диктува обичайните ти страхови реакции.

Тумор, който ти предстои да отстраниш от личността си. Тумор, който ще открием в обичайния начин, по който интерпретираш случващото се с теб, другите и света.

Покажи малко дух! Не се отъждествявай единствено с тялото си!

Панически атаки. Безпощадни сме в мислите си към случващото се с/в тялото ни. А случващото се по-често е нормална физиологична реакция.

Тялото ти е само светофара, който сигнализира за случващото се вътре в психичното пространство в личността ти.

Твоите панически атаки са следствие на непознаването на себе си. Непознаване, защото засега се припознаваш и идентифицираш изключително и само с тялото си. Много-повече си от едното тяло, в което все по-трудно побираш страховете си.

Опознай емоционалния си свят, ще се изненадаш колко дълбинен може да е той. Помисли, в частност, за страховете си, за вярванията си, за принципите, според които си мислиш, че живееш достойно. Ако ти е трудно сам, има достатъчно подготвени специалисти от различни школи, обучени да подкрепят хора като теб.

Някой „отвътре” те харесва слаб и употребява общоприетия морал, за да те закове във вечното послушание. Ех, мамо.., татко…! Нека този вътрешен диалог престане да се натрапва. „Някой отвътре” безсрамно употребява уязвимото дете във всеки от нас.

„Нещо”, отдавна забравено и затлачено в несъзнаваната ни същност, е намерило брод, по някакъв начин, към съзнаваната част от психиката ни и ще продължава да ни провокира. 

Ще ни провокира, а ние ще страдаме, докато не намерим адекватен когнитивен и поведенчески отговор срещу този страх. Срещу затлачения си обичаен модел на поведение – от там и тогава, когато сме нямали никакъв друг шанс за различна реакция.

Иначе, продължаваме да правим едно и също, и едно и също. Не се чувстваме по-добре, некомфортно ни е, но продължаваме да го правим и не знаем защо го правим.

Т.е., ако нашите правила са били адаптивни там и тогава, някога в детството ни, то вече тотално са се сринали, пропукали, дискредитирали и, следователно обезсмислили своята зашитна функция по отношение на базовите ни страхове.

Днес, ние сме вече зрели възрастни и ще се научим да приемаме този страх. Ще се запознаем с нормалните реакции на тялото си и ще опитаме по нов начин да измисляме настоящето.

Да измисляме настоящето, защото  можем!

Защото, ние в/с мислите си, творим реалността. Онази реалност, в която нашите страхове имат място, защото ще са осъзнати и приети. Приети, защото ще се научим да влагаме нов смисъл на тяхната първична природа. Не морален и общоприет, а нов, такъв, който ще подсигурява самочувствието ни в реалността.

Ние и нашите страхове ще сме едно цяло. Или, дайте си още малко време за издишване, за въздишка. Време, в което ще откриете здравия път към себе си. И помним: моралното и общоприето поведение не са нашата нова реакция в реалността.

Разликата поражда разлика. Осмислете, дори, само това кратко изречение.

Петър Петров, психолог, Варна, юни, 2016