Паническо разстройство. Днес ще правя нещо различно. Днес ще се подчиня на страхът си.
ПАНИЧЕСКО РАСТРОЙСТВО
ПАНИЧЕСКО РАЗСТРОЙСТВО
Съпротива или Подчинение?
Техники за обезсмисляне на тревогата.
ДА, смирено галейки страхът си през искрено приемане и доверие. ДА.
НЕ, съпротивлявайки се в инфантилен опит да надделеем в битката с нашето несъзнавано. НЕ.
Може да си мислим, че конкретно знание е универсално и приложимо за/към всички тревожни хора? Не мислите ли, че това е наивно? Опитайте, все пак! Може би е вашата формула, може би не. Нищо не ТРЯБВА да се случва на всяка цена.
“Трябва” е вашето бреме. Ако “Трябва” нещо да се случи, то по-вероятно е да се случи страхът зад “трябването” (императива на правилата ни), а не самото трябване. Не казвам, че няма унифицирани стъпки, като превенция срещу хроничната тревожност, но в дълбочина проблемите с личната удовлетвореност и щастие изискват персонален подход.
Персонален подход, което ще рече личностова работа в дълбочина. Персонален, защото няма два еднакви психични свята, две еднакви личности. И е важно разпознаването за съпротивите ни (нашите защитни механизми, нашите правила). Защото те са, които спъват пътя ни към превъзмогване на катастрофалните сцени в мислите ни.
Важно е да се знае, че човек притежава отговорите за психотелесното си здраве. Друг е, мисля си, по-важният въпрос, дали човек му стиска да чуе нещо по-различно от Аз-а си. Защото до този момент той се е идентифицирал единствено с познатата част от себе си – онази, която фубкционира през Аза му, пренебрегвайки невидимото вътре в себе си – своята несъзнавана същност.
Ако приемем, че нашата хронична тревожност е нашата емоционална съпротива срещу начина, по който катастрофично мислим едни най-нормални телесни усещания или, като цяло – е емоционалната ни реакция по отношение на неочакваното бъдеще, то вече имаме основното знание за съпротивите. А то е, че срещу съпротивата не се ходи.
То е като да се убедиш, че през ей тази дебела и здрава стена не можеш да преминеш без да си счупиш главата. Дебелата стена се нарича страх, а с опита ни да преминем през нея (да го изконтролираме), предизвикваме едно незабравимо преживяване наречено паническа атака.
В по-широк смисъл, обичайния живот случващ се в несъзнавани опити за контрол над страха (все по-често безобектен) е предпоставка и логична обосновка на генерализирания тревожен фон популярен като плаваща тревожност (генерализирано тревожно разстройство).
А този страх е непробиваем, защото не подлежи на никаква съзнателно контролирана интервенция от арсенала на нашето обичайно поведение. Непробиваем, защото е находящ в нашето несъзнавано психично поле.
Да се изправиш срещу съпротивата на собствената си личност, в която интензивния страх е нейна трайна характеристика, умело прикрита под манифестните гняв, срам и вина, които виждаме на повърхността на настроенията си, си е доста мазохистично преживяване.
Мазохизъм, понеже рискуваме мухата в главата ни (мисълта за онзи невралгичен бодеж в сърдечната област) да се трансформира в слон.., не, по-скоро в цепелин през последващото интензифициране и катастрофално преекспониране на нормални телесни сигнали във възможно най-лошият сценарий – лудост или смърт. А как се живее със слон в главата? А със цепелин?
Мазохизъм е, защото сами си го причиняваме. Сами правим от мухата слон. Сами продължаваме и продължаваме, и продължаваме да катерим по непосилния северен отвес до върха (нашият страх), вместо да заобиколим непреодолимата му съпротива. Заобикалянето се нарича приемане. И нека е твърде наивно-метафорично това разяснение, но нашата личност е под протекцията на правилата ни заложени в нея като защитни механизми.
Защитни механизми или правила, които сме свикнали да наричаме генералните принципи в/на личността ни, морал ни. Правила, които по някаква, често обективна (медицинско или друго външно събитие) причина, вече не работят за нас, т.е. не изпъляват основното си предназначение – да ни предпазват от страховете ни вътре в базовите убеждения и схемите ни.
Нашите правила, непрепрограмирани за нови и различни стимули, неразпознаващи и неоценяващи ги като заплаха, автоматично ни вкарват в една травмираща ни преживелищна динамика. И като всяка динамична система, нашата също има начало, поддържащи фактори и край на преживяването, който, обаче забележете, е само фиктивен, защото съвпада с началото на един порочен кръг на поддръжка на симптомите.
Един най-нормален телесен симптом бележи началото на нашето тревожно преживяване.., същият в последствие се усилва през една когниция (мисъл) за катастрофален финал по отношение на нашата физическа (смърт) и психична цялост (полудяване), които през една психосоматична верижна реакция още повече интензифицират телесната симптоматика и ние сме вече в порочния кръг на своята паническа атака.
Паническо разстройство. Епизодична пароксизмална тревожност.
Нека се опитаме да влезем в една симулация, обаче, в която нашето паническо разстройство ще е разгърнато в медицински обусловен контекст:
Представете си сега, хипотетично, че по някаква причина сте изпаднали в ситуация на медицински проблем, подсилен в последваща емоционалната трагедия озаглавена – моето паническо разстройство.
Сега, не ни е работа в дълбочина да разискваме психосоматичните предиктори на това тревожно разстройство. В симулация сме, нали, не забравяме това:
Абе, да, последната ехография фиксира някакви малки миомни възли по вътрешната стена на матката, но пък доктора, съобразно и останалите проведени изследвания е оптимист, и ме уверява, че към настоящият момент е по-добре да не оперираме…
Така влязох и в бременността си, и сякаш изхранвах два плода. Така се и чувствах. Скоро след това се появи първото усложнение – обилни кръвоизливи. Визуализацията на поредната ехорграфия беше повече от парадоскална – плодът се опитваше да се скрие зад една от драстично разрастналите се миоми, и сякаш се беше отказал от борбата си за оцеляване. Едно нищо неподозиращо живо човешко същество, което, още вътреутробно, беше обречено да се крие и самоотхвърля.
Детето оцеля, прекрасно здраво дете, но аз не. Сега се боря със страховете си, в персоналната си драма наречена паническо разстройство. Живот в прогнозируем сценарий оглавен “Моето паническо разстройство“.
Там и тогава, аз, през моите правила, не реагирах на заплахата адекватно, защото през доверие, което твърде лекомилено дадох на доктора тогава (а той е нашата медицинска реалност): „Трябва да се довериш на специалиста!“, „Трябва да вярваш на един доктор, не на 10!“ (спомних си напътствията на мама), аз пропилях шанса си за ре-тестване на реалността си с едно евентуално потвърждаващо мнение за евентуално патологично развитие на проблема, при друг специалист, при втори.., трети… Случило се е така, че нашите правила, неправилно оценили заплахата, са вече пропукани (компрометирани) и оголения страх от изхода на предстоящата неизбежна оперативна интервенция е налице.
Случва се успешна безкръвна операция. Отново съм в здравето си, макар и с отстранена матка, но по-важното – жива. Жива, но здрава не съвсем, защото ендокриноложката е категорична за състоянието на щитовидната ми жлеза.
Новата диагноза е Хашимото.
Не съм лекар, за да правя тези сложни корелации между отстраняването на матката и, евентуално, разкъсаната хомеостазна връзка с щитовидната жлеза, но със знанието за Хашимото дойде и първия пристъп на задушаване.
И повярвайте ми, задушаването беше истинско.
С този пръв симптом се отключи една поредица от подобни такива, които психиатъра ми лаконично обобщи само в един израз – имаш паническо разстройство. Последваха срещи с психолог, с психотерапевт, психиатър, антидепресанти… Намирах се постоянно в една болезнено очаквана критична ситуация, в която физическото ми здраве и психичната ми цялост присъстваха като злокачествен тумор в мислите ми. И както вече споменах, последните бяха изцяло обладани от апокалиптичен страх за тялото и душата ми.
Трябваше ми сравнително малко терапевтично време, за да изляза от стереотипа борба или бягство, и да възприема новия стил на поведение, което, колкото и парадоксално да звучи, бе по близо до подчинението.., смирението.., до отдаването и приемането на страха ми. Когато престанах да се боря със страховете си, когато спрях да се гневя на себе си, сякаш и болката прогоних.
Страхът е сигналът, с който тялото ми съобщава, че моето обичайно поведение не работи вече в полза на моето здраве.
Подчинение, смирение пред страха – това беше моята единствена алтернатива пред добре познатите ми обичайни поведения търсещи безопасност чрез преосигуряване и избягване. Подчинение на страха и обезсмисляне на тревогата. Обезсмисляне на съпротивата. Обезсмисляне на паническото преживяване. Обезсмисляне чрез приемане на част от себе си.
Метафорично, съпротивата ни (тревожността ни), като парче от историческия преживелищен опит подсигуряващ границите на перцепция на активиращите стимули и заучените отговори на тези стимули (интернализиран личностен опит), очаква от нас да се конфронтираме с нея, за да се разгърнат, както обикновено, паническите преживелищни симптоми.
Вместо това, обаче, ние правим нещо различно, с което я обезсмисляме: Не й налагаме своето инфантилно и инатливо НЕ, не се борим. Не се борим, а правим нещо много по-неочаквано за нея – нашата тревожност – ние казваме утвърдително ДА:
ДА, приемам те, ти си част от мен самият! Като част от мен, от моята личност, аз не бих се изправил срещу теб, защото, аз всъщност, вече те приемам с цялата си безусловна любов, както приемам и тялото си. Аз обичам моето тяло и смирено се подчинявам на неговите нужди. Аз се подчинявам на нуждите на моето тяло и приемам неговите сигнали, като апели за промяна.
– Има болка – ДА – трябвало е да се случи да изпитам тази болка!
– Има тревога – ДА – трябвало е да почувствам тази тревога и да я възнаградя с моето смирено доверие.
Тя – тревогата – е по-голяма от мен и е част от моя преживелищен опит; тя стои на пътя пред/зад моето несигурно поведение на избягване, същото, което впоследствие се коалира с моите мисли, за да последва неизбежната катастрофа с тялото и ума ми, и… АЗ СЪМ ВЕЧЕ В ПАНИКАТА… очаквам да умра или да полудея. Благодаря, приключих с войните.., с борбата.
Тревожността ни е сигнал за атака.
- Атака срещу мисълта за тялото ни или за ума ни;
- Атака срещу когнитивно изкривената ни мисъл за случващото се с психофизичната ни същност.
Същата автоматична мисъл, която вероятно нямаше да е налична, ако ние обичахме и приемахме себе си и се подчинявахме безусловно на своите потребности, извън непрестанните опити да контролираме събитийността на физическото си присъствие в нея. Да, ама не сме Господ.
- Атака, която подемаме с мощната експресия на утвърдително
– ДА към тревогата си;
– ДА на страха си;
– ДА (вместо критика и конформизъм), което тотално обезсмисля съпротивата на нашата личност, в която тревожната емоция е нейна базова характеристика;
– ДА, и най-сетне, интеракцията на тревогата с когнитивно изкривената мисъл за случващото се с тялото ни и нашето обичайно поведение, поддържащи порочния кръг на нашите панически пристъпи е прекъсната.
Порочният кръг на нашето паническо разстройство, който захранвахме толкова време с изкуствен серотонин и анестезии.
– ДА!
Помним, просто е: сърдечното приемане на тревожния емоционалния процес и незабавната (своевременна), но аргументирана конфронтация срещу катастрофизацията в мислите ни, са липсващите брънки към нашето не-паническо преживяване, към нашето психично здраве. Има безбройни методи да постигнем това за себе си. И сред тях, най-важният е, сякаш, да се научим да правим нещата различно.
Разликата поражда разлика.
Петър Петров, психолог
Варна, декември, 2016
