Прегръдката

кратък разказ за тревогата и душевната пустота

Имам нужда да те прегърна

Малко от себе си ми дай… Малко топлина

Имам нужда да те прегърна, ми каза той. Стана, придвижи се към мен и разтвори ръцете си в очакване. Не бързаше. Не се страхуваше, че мога откажа.

Това беше първата ми среща с прегръдката. Първата ми среща с топлината. Няма да я забравя никога. До този ден аз бях твърдо убеден, че реалността никога няма да ми предложи този шанс. Твърдо убеден, че реалността не се нуждае от мен. До този момент аз бях Никой.

Вече знам, в началото на всички живи начала е прегръдката. Прегръдката, която по необясним, магичен начин начин лекува от затвора, в който сме превърнали тялото си за страховете си. Прегръдката, която, като да поставя началото, от което тръгва всяко доверие.

Ако сме в доверието си един към друг, ще сме извън всякакъв психичен дискомфорт, дори да сме се отдалечили (разделили) с няколко години, десетилетия.. или хиляди километри един от друг. Извън, защото времето е относително понятие срещу земността на спомена за първата топлина.

Емоционалния спомен за топлата гръд на обгрижващата и любяща мама, срещу впечатаната несигурност в очакването за злоупотреба спрямо нас. Впечат, който щем не щем несъзнавано ще генерализираме по отношение на всички хора, по отношение на реалността като цяло.

И като единствен шанс за спасение срещу болката от очакваната несигурност и злоупотреба спрямо нас, остава бягството в един измислен, виртуален свят, далеч от реалността на социалните принадлежности. Бягство, което си измислих, че ще съхрани психичната ми цялост. 

Аз съм Радо. Сам съм. Самотен съм. Все още съм с “всичкия си”, но не съм психично цял.

Сам, но далеч не като съзнателен избор. Самотен.

Другите, на тях изобщо не може да се разчита и по-вероятния сценарий е рано или късно да ме изоставят заради някой по-добър от мен. Вярвам в това. Вярвам, затова и построих онова защитено място в главата си. Място, което е далеч от реалността. Място, на което сам съм си достатъчен.

Сам и достатъчен. Поне така си мислих доскоро. Въпроса опира и до това, дали притежаваме архива, от който да възкресим този спомен в реалността. А притежаваме ли ресурса да поемем отговорността, да се опитаме емоционално да възстановим прекъсването на тази най-изначална потребност – от топлина.., от доверие, като просто се научим да ги даваме и получаваме?

Нищо не е необратимо. Между тъмното и светлото, обаче, е болката от повторното преживяване на едно неподкрепяно и самоотхвърлило се дете. Дете, което е повярвало, че на хората не може да се разчита, че хората нараняват, че може да вярва единствено на себе си.

И до ден днешен е така, вярвам единствено на себе си, а ситуациите, в които се случва животът ми, тук и сега, са ситуации на едно болезнено самозадоволяване на нуждите ми. И тази фантазмна самодостатъчност все по-често ме държи далеч от задоволяването на нуждите ми. Това го осъзнах още през първите си срещи с моя психотерапевт. При първия ми досег до психотерапията.

Прегръдката. Постарайте се, моля, тази дума да стои като лайтмотив в главите ви, докато продължавам да ви занимавам със себе си. Благодаря за търпението! Не ми беше лесно да го кажа.., но все още се боря със себе си и катастрофалното очакване на неглижирането, в което вярвам, че ще се случи вашата реакция.

Вече съм на 40. Нямам жена до себе си, нямам и енергията да я извикам. Нямам приятели, нямам и енергията да се задвижа към социалната реалност, за да ги потърся, да ги поискам. Нямам никакви социални алтернативи.

А тя е там – и жената, и приятелите. И всичко тръгва от прегръдката, от непознатото и страхувано усещане, което тактилността доскоро означаваше за мен. Означаваше. Сега знам друго: Дай ми, за да ти дам и аз… ще ти дам, защото вярвам, че това е условието, за да получа от теб – доверие за доверие.

Означаваше. Доскоро. Вече не. Не, защото вече знам, че живия живот тръгва от мен към другите, от мен към потребността ми. Нучих се да не очаквам нищо наготово, а да го получавам през моето движение към нуждите ми.

И прегръдката е някъде по средата на този път, който ми предстои да извървя – между мен и потребностите ми. Между мен и удоволствието да контактувам по един активен начин със себе си и другите.

Падам си по книгите. Много чета. В тях, сякаш продължавам да търся липсващото парче от пъзела на неспонтанната ми същност. Като да търся своя уникален сценарий, все още. Да се припозная и да се срасна с него. Колко пъти съм обвинявал родителите си, Боже, знам че има и такива, които не заслужават никога да стават родители, но поне си дадох сметка, че правя това, защото е просто по-лесно. Нарича се рационализация и отдавна не неработи в моя защита, напротив, държи ме далече от истината. 

Сякаш продължавам да търся историята, която да ме зареди с усмивка и спонтанност. История, която да ми даде крилете да се придвижа до хората. Сред тях, до тях, в обятията им, в обятията ми, където знам, че се случва магията на живота. Осъзнавам тази липса, боли ме поради това, но продължавам да седя в недоверието си и не преставям да се самоотхвърлям.

Смелост. Брадатия душевадчик (психотерапевта, който посещавам от известно време) нарече тази смелост минимален житейски риск, малко преди да го перефразира в липса на отговорност към себе си, отговорност да вляза в контакт със себе си и потребността си. И друго ми каза, което запомних: склонен си да превръщаш възможността във вероятност – очаквания възможен резултат във вероятен.. и там губиш себе си – не можеш да излезеш от границите/лимитите, които вероятността предполага.

Човек, който не може да поема тези минимални житейски рискове, държеше да чуя добре това, е един безотговорен човек. И не може, защото не може да излезе от рамката на вероятността, в която мисленето му е ограничено. (скоро в специална тема ще се спра на когнитивните изкривявания в мислите ни/очакванията ни) 

Безотговорен човек. Аз съм такъв човек. Аз съм различен. Безотговорен към себе си, неспособен да се подчини на собствените си потребности. Различен.

Различен си, Радо.., затова ми харесват разговорите с теб.., защото, аз също като теб, съм различен… и това е причината да си мисля, че те познавам отдавна, му казах, още при първите ни срещи в кабинета ми. Припознавам се в болката на хората като теб.., преминал съм през такъв етап от живота си. Затова те разбирам, както разбирам себе си:

Познавам теб, защото познавам социалното отчуждение.

Познавам теб, защото съм преживял недоверието ти в реалността и хората.

Познавам теб, защото съм преживял и тревогата, и душевното опустошение на потиснатостта.

Миналото не е нищо повече от батута, който ще ни изстреля в реалността на живото ни случване в нея.., в реалността на прегръдката.

Сега, слушай ме, моля те… аз не се нуждая от цялото ти доверие, а от една малка частичка от него – колкото малък процеп, през който, ако ми позволиш, ще вляза в твоя свят за малко. Ще поседим и ще помълчим.., аз познавам мълчанието не по-зле от теб…

При теб съм вече… Ето, стоим си двамата в мълчанието, излегнали сме се на топлото чамово дюшаме в малката южна стая, в която си отраснал и се взираме в тавана.., в нищото в тавана на твоята детска стая. 

Твоята стая, Радо. Тук е топло и сигурно. Аз съм голям, а ти си твърде малък. Аз съм само един страничен наблюдател. Но, ако ще ти е по-приятно, допусни, че аз съм ти, но от едно друго време – времето, когато си вече зрял възрастен. Т.е., аз съм твоят глас, който все още не е част от теб…

Ето я и майка ти, Радо, нещо пак чисти в кухнята крещейки на баща ти… Ти си гладен и вече си се отказал да плачеш, защото, както си установил от краткия си жизнен опит през пробата и грешката, че като не си в напъна на плача, коремчето те боли по-малко. А мама продължава да не идва. Мама я няма.

Нищо, сега аз съм с теб и гледаме към тавана през пелената на неразвитото ти все още зрение. Аз също виждам замъглено, защото, забрави ли – аз, всъщност съм ти. Като през пелена, която, като през мъгла ни кара да си представяме едно друго място. Място, където не се нуждаем от мама и нейните грижи.

Едно само наше място, на което се чувстваме сигурни и защитени. Едно място без колики, без мама, без хора.., без болка… без прегръдки.

Това е едно много, много специално място. В такова го превърна времето прекарвано там. Времето, през което реалността беше най-тежкия ти хомот. Реалността на не-прегръдката. Това място беше твоето бягство от реалността. Твоето бягство от нейната липса. Мястото, на което свикна трайно без нея.

Сега си голям, а това място продължава да е затвора, от който не можеш да избягаш вече 40 години. Сега болката е много повече от тъга, защото отдавана си култивирал и модифицирал способността си да мислиш в безнадеждността и безсмислието да продължаваш да се движиш напред.

Да мислиш за безсмислието, като за световно. Да мислиш, движейки се само в един коловоз – селективно, в черно-белия мисловен коловоз. И по този коловоз всичко се движи по-бавно от обикновено. Сега е така, добре познаваш тромавия ход на тъгата, защото сега си в депресивната й крайност…

И това е твоят вагон, същият, като твоето виртуално (защитено) място… и този вагон днес, тук и сега, продължава да се движи върху релсите, които едно малко дете нарисува в главата си преди много-много години. И времето сякаш е спряло.., но не.., времето дори се движи в обратна посока, като че ли… назад, към миналото, към безвъзвратно загубеното.., към болката от тази загуба.

Извън това мисловно зацикляне няма нищо. Не, сигурен си, че има, но как да погледнеш, дори само през прозорците на купето, където всичко изглежда размазано и неописуемо страшно. Там са другите коловози, и е размазано, защото това са едни други влакове, в които се возят обикновените други. Обикновените други, които в този момент прелитат с бясна скорост покрай платото на твоя заседнал живот.

А как ти се ще тези мисли да изчезнат – за коловозите и безсмислието от живота.., за часовника в главата ти, който се движи обратно на времето.., да ги е нямало никога тези мисли за безсмислието от всичко, което си и което правиш в реалността.., за безсмислието да се движиш в реалността.

Реалността, която е приоритет за случване на другите, и в която твоето място не е резервирано. Ти само преминаваш за малко през нея, понякога, и си твърде добре обучен, за да знаеш по-добре от всеки друг, че трябва да се движиш единствено в периферията на реалността и да внимаваш да не натискаш твърде силно земята под краката си, защото:

Ти си различен, забрави ли?!

Ти нямаш право да съществуваш, забрави ли?!

Дори и в периферията на реалността нямаш право да се движиш!

Земята не е за теб! Хайде, напускай я тази земя!

Ти си различен!

Нищо не става от теб!

Ти си никой! Не съществуваш!

Та, това е Радо, трудното момче, с много-открояваща се емоционалност. Тревога, която често сменяше поляритета си и преливаше в дълбока и неописуема потиснатост… тъга.

А очите му. Не съм ви казал нищо за очите на Радо, които говорят по-красноречиво дори от словоохотливия му психиатър с енциклопедичните знания… очите му говорят повече и от тревожно-депресивното му болезнено откровение:

Боли ме, док, знам че ти е трудно да повярваш, но болката е истинска…, мислите ми я създават, но не мога да ги премахна… повярвай ми за хаоса – истински е.., в главата ми… И ме кара да не съм тук, и ме кара да си мисля, че небето, всъщност, е там, за да ни притиска, и да ни е зле… на мен ми е зле от него…

Сега, ако блъсна главата си в стената, знам, че за кратко светът ще се нивелира.., сетне, по-добре да взема половинка ривотрил, за да не се наложи да я блъскам цяла вечер. Как се живее с това? Толкова години. Не е за мен такъв живот! Да, сега небето спи, но хаоса в главата ми сътвори нов сценарий – трябва да отговарям за целия свят или, най-малкото – нещо кофти да не сполети близките ми. 

Да, реалност на предела на своята търпимост в парчетата лудост, от които не можем да избягаме… Погледнах в очите му и видях там себе си.., видях и цялата човешка болка в две зеници откровение. Прегърнах го топло, както ми дойде от вътре, станах палатка над него… и по някое време за пръв път усетих дишането му – спокойно и равномерно… главата му се отпусна на рамото ми, като на малко дете, което за пръв път ти дава доверие.., и задишахме заедно… Сега светът беше нивелиран, небето щадящо, и близките ни бяха добре… но най-важното – мислите изчезнаха. Малко топлина, това беше всичко… и животът отново беше тук…

Всъщност, дадох си сметка, че съм обучен да се въздържам от подобни телесни интервенции и колко рисковани могат да бъдат те, но предпочетох да се доверя на интуицията си.

Важното е сега, прегръдката все още да е в главите ви.

Пак съм Радо. Това е моята болка. Аз много-обичам да философствам, въпреки думите на моя психотерапевт, че това било по-скоро декомпенсация на някакво забранено поведение: абе, когато съм имал нужда от нещо и съм изпадал в ситуация на невъзможност да се задвижа към това нещо, обичайно съм ставал много бъбрив. И било несъзнавано, просто съм нядявал маската на философа.

Сега се уча да свалям тази маска. Да я сваля трайно, защото ме боли вече от тежкото ѝ бреме. Боли, затова, моля ви сега, за пръв път, да ме чуете, а след това пак се върнете обратно при себе си, в животите си! Това е първата молба в живота ми. Споделената болка, през молбата към другия, е доброто начало за мен, според моя душевадчик. Той нарича това доверие.

Аз тепърва ще се уча да го давам това доверие. Като игра на думи е… и като всяка игра изглежда твърде лесно, докато не се сблъскаш с реалността. Реалност, която сякаш пречупвам през кривото огледало на болка, която е в мен, но за чието съществуване нямам никаква идея.

Знам само, че продължавам. Продължавам, но не сам. Вече не. Безкрайна е тази тема в душата ми, но нека не стигам до там да ви отегча, защото ще имам нужда от вас и за в бъдеще. Бъдеще, което до скоро си мислих че не съществува в нестрахувания си и песимистичен вариант. Бъдеще, което очаквам и, вече съм сигурен, че ще реверсира часовника в главата ми, за да започна да се движа в правилната посока.

Бъдеще, а докато се случи, каквото и да се случи в него, предлагам ви да стъпим по-здраво тук в реалността. Сега. В реалността. В реалността тук и сега.

И помним, миналото не е нищо повече от батута, който ще ни изстреля в реалността на живото ни случване в нея. В реалността на доверието, на прегръдката.., на топлината.

Петър Петров, психолог

декември, 2017, Варна